Направо към съдържанието

Успение Богородично (Пловдив)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Света Богородица (Пловдив))
Вижте пояснителната страница за други значения на Успение Богородично.
„Света Богородица“
Карта Местоположение в Пловдив
Вид на храмаправославна църква
Страна България
Населено мястоПловдив
ВероизповеданиеПравославие
ЕпархияПловдивска – БПЦ
Изграждане1844 – 1852 г.
Статутдействащ храм
„Света Богородица“ в Общомедия

„Успение Богородично“ или „Света Богородица“ е православна църква в Стария град на Пловдив, катедрален храм на Пловдивската епархия на Българската православна църква. Храмовият празник e 15 август, Успение на Пресвета Богородица.

История

[редактиране | редактиране на кода]

На мястото, където днес се намира катедралната черква „Успение Богородично“, изглежда още през ІХ–Х в. е имало християнско светилище. При обновяването на църквата през 1844 г. под Светия Олтар била намерена надгробна плоча с недатиран гръцки надпис, който назовава като „ктитор на този Божи храм" знатния византиец Епифаний Алиат.[1]

За църква „Света Богородица" във Филипопол споменава Никита Хониат: възобновена през 1189 г. при митрополит Константин Пантехни, тя била ограбена от кръстоносците на Третия кръстоносен поход. Впоследствие сградата била преиздигната.[2] Възможно е редом с нея да е имало манастир, защото през 1553 г. пътешественикът Антон Вранчич (1504 – 1573) чул следното предание: „[К]огато Пловдив е минал под властта на турците, без намесата на някаква буря или земетресение се появила на самия връх [на едното от тепетата на Трихълмието] пукнатина и погълнала манастира. И сега там се подава пукнатина и се виждат върховете на потънали стени. Самият манастир е бил посветен на света Дева Мария. Пребиваващите вътре монаси се спасили от гибел.“[3]

Храмът продължил да съществува: посетилият Филипопол през 1578 г. Стефан Герлах го споменава (на второ място след митрополитската църква „Света Марина“) под името „Пресветая" (Allerheiligste).[4] Изчезнал днес надпис сочел, че църквата била обновена и изографисана през 1698 г., при митрополит Неофит, със средства на ритора Андроник.[5] До 1825 г. от прихода на черквата се издържали преподавателите в пловдивското Главно гръцко училище.[6]

Към 1844 г. старата църква е съборена и брациговски майстори издигат на нейно място нов, по-голям, изцяло каменен храм.[7] За това свидетелства мраморна плочка с български надпис, взидана над северната църковна врата: „почнато съгр. на 25 ап. 1844“. Първи ктитори са копривщенските бегликчии Вълко и Стоян Теодорович Чалъкови. Строежът е завършен вероятно осем години по-късно: "И като в онова време най-богатите бяха в оная махла, можеха, ако не стига влогът, да съберат спомоществование, както и стана, за доправа на зданието и така се свърши и стана прекрасна черквата на 18[5]2 [г.]", пише Константин Моравенов.[8]

Църквата „Света Богородица“ е исторически свързана с църковно-националната борба. „В седемте градски цръкви по онова време [1857 г.] се служеше само по гръцки", разказва Йоаким Груев. „Фанариотинът Хрисант бе забранил да се чуе по цръквите нито едно „Господи помилуй" по български, дори и в цръква „Св. Петка", дето преди неговото дохождане се служеше и по славянски. След отстранението на фанариотина българските дейци, насръдчени от първата си сполука в борбата против него, изявиха желание да се въведе божем в една от градските цръкви богослужение по славянски. Владиката Паисий, ако и да съзнаваше справедливостта на това желание, не можеше без съгласието на патриаршията да удовлетвори българите. А патриаршията не даваше ухо на многократните заявления от страна на владиката и на българите. Това нехайство на църковната власт, с чести подигравки с богослужебния славянски език от страна за запалени гръкомани, наежи и изкара из търпение по-пъргавите млади, и училището „Св. Кирил и Методий" даде повод, за да се постъпи решително. Един ученик от пансионерите ми, по име Нешо п. Брайков, бе нагласен да изчете в цръква „Св. Богородица" от апостола на славянски; пръв път на 14 ноември той не сполучи, а на 30 ноември [1859 г.], запазен от другарите си след едно споричквание с гърци, сполучи да изчете древния апостол на славянски."[9] В крайна сметка на 25 декември 1859 г., Рождество Христово, митрополит Паисий и храмовият свещеник поп Златан отслужват в църквата празнична Света Литургия не на гръцки, а изцяло на църковнославянски език.[10]

Атанас Самоковлиев, епитроп на църквата

Според султанския ферман за учредяване на Екзархията (1870) „махалата Света Богородица, която е в собствено града Филипопол, ще влезе в Българската Екзархия“.[11] Така в Пловдив до 1906 г. съществували две митрополии: гръцка при стария митрополитски храм „Света Марина“ и българска при храма „Света Богородица“. В последната бил посрещнат пловдивският екзархийски митрополит Панарет (1872) и отслужен благодарствен молебен за освобождаването на града в хода на Руско-турската война (5.01.1878).[12] На издигнатата през 1881 г. камбанария (преди това камбаните висели на дърво в църковния двор) стои надпис: „в память освободителям".

Архитектура

[редактиране | редактиране на кода]
Надгробната плоча на Стоян Чалъков (1850) с надпис „Чест дала нему богатство, а той го употреби, за да добие сила да бъде полезен ближнем...“

Църквата е с размери 32 м на 17 м и представлява трикорабна базилика, чиято основна част (наосът) е разделена на три кораба от два реда колони (дванадесет на брой), завършващи с пищни капители в стил барок и свързани една с друга посредством арки. Поради съществуващите по време на строежа ѝ ограничения за християнските храмове тя няма купол. В западната ѝ част се намира притворът, на изток е светият Олтар (олтарната апсида е една). В западната част на наоса има емпория (балкон), където в миналото са стоели жените по време на богослужение. Средният кораб, размери 11 х 9 м., е широк колкото двата странични и по-висок от тях. Трите кораба са засводени поотделно и покрити с общ двускатен покрив. Орнаменталната живопис по стените трябва да е изпълнена от Макрий Негриев.[13][14]

Построената по проект на Йосиф Шнитер камбанария (1881) представлява голяма триетажна кула, поставена върху четири стълба и увенчана с купол. Четирите камбани са отлети от Лазар Велеганов.

Иконостасът с размери 14,30 х 3,75 м. е изработен – навярно от майсторите-резбари Димитър и Антон Станишев[15] – в стил ампир, с малобройни, но едри резбовани орнаменти, прикрепени към дървената основа. В резбата преобладават растителни мотиви – рози, грозде, листа, маргарити, венци от дъбови клонки. Под царските икони в медальони са изписани старозаветни събития. Те, както и иконостансните икони над тях, са рисувани от Никола Одринчанин.[16][17] Изключение правят главните икони на Иисус Христос и света Богородица, добавени в по-ново време, през 1912 г.[17] Те са заменили две работи на Станислав Доспевски: неговото изображение на Пресвета Богородица с Младенеца Иисус (1875) все още се намира в църквата, отделно от иконостаса, а това на Иисус Христос (1876) към 1959 г. се е пазело в Пловдивската митрополия.[17]

През 1952 – 1953 г. с почина и благословението на тогавашния пловдивски митрополит Кирил храмът „Света Богородица“ е украсен със стенна живопис от Никола Кожухаров, Димитър Гюдженов, Васил Стоилов, Златю Бояджиев, Васил Захариев и др.[18]

В църковния двор са погребани Христо Данов, Йоаким Груев, Стоян Чалъков, пловдивските митрополити Панарет, Натанаил, Максим, Варлаам, Арсений, епископ Неофит Браницки и паднали за освобождението на Пловдив през 1878 г. руски офицери.

  • Камбанария
    Камбанария
  • Художествено осветление на камбанарията
    Художествено осветление на камбанарията
  • Северна фасада
    Северна фасада
  • Иконостасът – детайл
    Иконостасът – детайл
  • Иконостасът
    Иконостасът

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Τσουκαλάς, Γ. Ιστοριογεωγραφική περιγραφή της επαρχίας Φιλιππουπόλεως. Βιέννη της Αυστρίας, 1851, 40 (името е прочетено „Амиант"); Beševliev, V. Spätgriechische und spätlateinische Inschriften aus Bulgarien. Berlin, 1964, № 213 (днес София, НАИМ, инв. 330); Rhoby, A. Byzantinische Epigramme auf Stein. Wien, 2014, 124-125.
  2. ↑ Данчева-Василева, А. Пловдив през Средновековието IV-XIV в. С., 2009, 382 – 383.
  3. ↑ Немски и австрийски пътеписи за Балканите XV-XVI в. (ред. Йонов, М.). С., 1979, 192; Iter Buda Hadrianopolim anno MDLIII exaratum ab Antonio Verantio. Venetiae, 1774, xxxix-xl.
  4. ↑ Tagebuch der vonzween Glorwurdigsten Romischen Kaysern Maximiliano und Rudolpho ... Franckfurth am Mayn, 1674, 516.
  5. ↑ Τσουκαλάς, Γ. Ιστοριογεωγραφική περιγραφή της επαρχίας Φιλιππουπόλεως. Βιέννη της Αυστρίας, 1851, 40; Москова, С. Влияние на чудотворните икони и гравюри от Атон върху някои паметници от пловдивския регион през XIV-XIX век. – В: Солун и Пловдив и тяхното успоредно историческо, културно и обществено развитие, XVIII-XX век. Солун, 2000, 723 – 724. – За Андроник (Андронакис) вж. Στάθη, Π. Το ανέκδοτο Οδοιπορικό του Χρύσανθου Νοταρά. – Μεσαιωνικά και νέα ελληνικά, 1, 1984, 172.
  6. ↑ Моравенов, К. Паметник за пловдивското християнско население в града и за общите заведения по произносно предание, подарен на Българското читалище в Цариград 1869. Пловдив, 1984, 146 – 147.
  7. ↑ Бербенлиев, П., Патърчев, В. Брациговските майстори-строители през XVIII и XIX в. С., 1963, 80 – 81.
  8. ↑ Моравенов, К. Паметник за пловдивското християнско население. Пловдив, 1984, 147. Дадената от Моравенов дата 1862 е очевидно неправилна.
  9. ↑ Груев, Й. Моите спомени. Пловдив, 1906, 17. Запазен е авторският правопис. Вж. също: Архив на Найден Геров (ред. Попруженко, М.). Т.1. С., 1931, 104 – 107 (№№ 107 – 110).
  10. ↑ Груев, Й. Моите спомени. Пловдив, 1906, 17 – 19; Гешов, И. Спомени из години на борби и победи. С., 1916, 11 – 21; Генчев, Н. Възрожденският Пловдив. Пловдив, 1981, 200 – 204 Архив на оригинала от 2013-12-24 в Wayback Machine..
  11. ↑ Образ на царский ферман за решението на българский въпрос. Цариград, 1870, 7.
  12. ↑ Груев, Й. Моите спомени. Пловдив, 1906, 19.
  13. ↑ Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, „Наука и изкуство“, 1965. с. 214.
  14. ↑ писмо на Йоаким Груев до Васил Стоянов от 15 юни 1885 г.: „Макрий Негриев от Галичник (Дебърско) бил шарач (накасчия) и живописец; той нашарил зданието на Хамзи паша и църквата „Св. Богородица“ и „Св. Неделя“ в Пловдив. Умрял в 1859 у Пазарджик, дето шарил джамията.“
  15. ↑ Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, „Наука и изкуство“, 1965. с. 193, 195.
  16. ↑ Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, „Наука и изкуство“, 1965. с. 645.
  17. ↑ а б в Пандурски, В. Поглед върху строежа и разукрасата на пловдивските старинни църкви. – Духовна култура, 39, 1959, кн. 6, 27.
  18. ↑ Линков, Г. „Модерната" църковна живопис в следосвобожденска България, разгледана в светлината на няколко пловдивски църкви. – В: Солун и Пловдив и тяхното успоредно историческо, културно и обществено развитие, XVIII-XX век. Солун, 2000, 817 – 818, 824 – 826.

Литература

[редактиране | редактиране на кода]
  • В. Пеев, Град Пловдив, минало и настояще, Пловдив, 1941
  • Ст. Шишков, Пловдив в своето минало и настояще, Пловдив, 1926
  • Драговитийски еп. Харитон, Принос към историята на Пловдивските храмове. – В: Сборник в чест на Пловдивския митрополит Максим, София, 1931
  • Пандурски, В. Поглед върху строежа и разукрасата на пловдивските старинни църкви. – Духовна култура, 39, 1959, кн. 6, 26 – 29
  • Αποστολίδης, Κ. Μ. Η της Φιλιππουπόλεως ιστορία από των αρχαιοτάτων μέχρι των καθ' ημάς χρόνων. Αθήνα, 1959, 297 – 298
  • К. Възвъзова-Каратеодорова, Непресъхващи извори: материали из историята на Пловдив и Пловдивско. Пловдив, 1975
  • Велчев, Й. Градът или между Изтока и Запада XIV-XVII век. Пловдив, 2005, 200 – 203
  • Пижев, А. Катедралният храм Успение Богородично в Пловдив. Варна, 2011
  • Трифонова, А. Гръцки епиграфски свидетелства от църквата „Успение Богородично“ (1845 г.) в Пловдив. – Bulgaria Mediaevalis, 9, 2018, 247 – 278
     Портал „Православие“         Портал „Православие“          Портал „България“         Портал „България“          Портал „Македония“         Портал „Македония“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Успение_Богородично_(Пловдив)&oldid=11859217“.