Правителство на Кимон Георгиев 1
| Правителство на Кимон Георгиев 1 | ||||
 51-во правителство на България | ||||
| Общи | ||||
|---|---|---|---|---|
| Държавен глава | Борис III | |||
| Председател | Кимон Георгиев | |||
| Сформиране | 19 май 1934 | |||
| Разпускане | 22 януари 1935 | |||
| Първоначален състав | ||||
| Партия(и) | безпартийни | |||
| Министри | 8 | |||
| ~ мъже | 8 | |||
| ~ жени | 0 | |||
| ||||
Първото правителство на Кимон Георгиев е петдесет и първо правителство на Царство България, назначено с Указ № 2 от 19 май 1934 г.[1] на цар Борис III. Управлява страната до 22 януари 1935 г., след което е наследено от правителството на Пенчо Златев.
Политика
[редактиране | редактиране на кода]Деветнадесетомайският преврат е посрещнат враждебно от всички политически партии, представители на които го осъждат в различна степен. Въпреки че те не организират активна съпротива срещу новото правителство, то предприема превантивни мерки срещу някои политически лидери – в провинцията са интернирани земеделци, като Димитър Гичев и Христо Стоянов, социалисти, като Петър Джидров, либерали, като Боян Смилов, бивши офицери, като Димитър Порков, и общественици, като Данаил Крапчев.[2][3]
Българската работническа партия отправя призив за обща стачка и въстание, но той остава без последствия. Правителството полага особени усилия за ликвидирането на комунистическите групи в армията и на запазената след забраната на партиите нелегална комунистическа организация. Над 500 комунисти получават тежки присъди, включително смъртни, десетки са убити, а голям брой са принудени да напуснат страната.[4][3]
Вътрешна политика
[редактиране | редактиране на кода]Задачи
[редактиране | редактиране на кода]Още в първите дни на съществуването си новото правителство пристъпва към съществени преобразувания във вътрешния живот на страната. Народното събрание е разпуснато и кабинетът управлява с наредби закони, подписвани от царя, позовавайки се на член 47 от Търновската конституция. На 14 юни са забранени политическите партии и профсъюзите, както и техните печатни органи, а имуществото им е национализирано. Окръзите и общините са окрупнени, самоуправлението им е премахнато и заменено с назначавани от правителството чиновници. Въведени са по-строги критерии за квалификация на учителите, десетки училища са закрити, а над 2 хиляди учители остават без работа. Организирана е кампания за замяна на традиционните имена на множество селища в страната с български.[5][3]
През юни е създадена Дирекция на обществената обнова, която трябва да постави основите на режим със систематична пропаганда и казионни обществени организации. Въведена е строга цензура, много печатни издания са забранени. Създаден е Просветен съюз – казионен синдикат на служителите в областта на образованието, последван от Български работнически съюз. Обществената обнова провежда стотици проправителствени събрания в цялата страна, но техният отзвук сред обществеността е ограничен.[6][3]
С цел да увеличи държавните приходи и да субсидира земеделието правителството създава държавни монополи в търговията със зърно, спирт и тютюн, което силно разстройват дейността в тези сектори. До 40% от дълговете, трудно обслужвани след началото на Голямата депресия, са анулирани, останалите са разсрочени, а мерките за изпълнение на задълженията са ограничени. Няколко изпаднали в затруднения частни банки са консолидирани и реанимирани с държавни капитали, образувайки Банка „Български кредит“. Двете големи държавни банки също са обединени в Българска земеделска и кооперативна банка. Създадена е служба за обществено подпомагане към вътрешното министерство, която се финансира със специален данък, въведено е безплатно лечение на бедните в обществените болници.[7][3]
Цели
[редактиране | редактиране на кода]Една от обявените цели на Деветнадесетомайския преврат е възстановяването на суверенитета на Царство България над цялата територия на страната, разбирано като ликвидиране на дейността на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО). На 4 септември е издадена Наредба закон за безопасността на държавата, практически поставяща ВМРО извън закона и възлагаща разследването срещу дейността ѝ на военните съдилища, полицията и армията започват масови арести на активисти на ВМРО и конфискации на оръжие и имущество. През следващите две години Софийският военнополеви съд разглежда десетки дела по конкретни случаи на убийства, отвличания и рекет от дейци на ВМРО в югозападна България. Издадени са множество тежки присъди, сред тях 21 смъртни, включително срещу водача на организацията Иван Михайлов.[8][3]
Външна политика
[редактиране | редактиране на кода]Във външната политика правителството се обявява за приемственост с предходните кабинети, като поставя акцент върху добрите отношения със съседните държави, сключили в началото на годината Балканския пакт.[9] Сключен е търговски договор с Югославия, а в края на септември е организирано посещение в България на югославския крал Александър I, приветстван в София от многохилядни тълпи.[9] Правителството на Кимон Георгиев активизира започнатите от предишния кабинет преговори със Съветския съюз и през юли между двете държави са установени дипломатически отношения.[10][3]
През есента на 1934 г. в управляващите среди и Военния съюз се оформят две обособени крила – промонархическо, начело с Пенчо Златев, и прорепубликанско, водено от Дамян Велчев. През октомври Кимон Георгиев се опитва да отстрани Златев от ръководството на военното министерство, заменяйки го с Велчев, но ръководството на Военния съюз се противопоставя. На конгреса на Военния съюз през ноември Дамян Велчев остава в изолация, като организацията отхвърля голяма част от политиката на кабинета.[11][3]
1935, разпускане на правителството
[редактиране | редактиране на кода]На 21 януари 1935 г. Централното управление на Военния съюз разглежда дейността на правителството и е взето решение част от политическите лица в кабинета, главно от „Звено“, да бъдат заменени с военни. На следващия ден Кимон Георгиев подава оставката на правителството и е назначен нов кабинет начело с Пенчо Златев.[12][3]
От този момент царят става пълен разпоредител със съдбините на страната – положение, което запазва до края на своето царуване (1943), въпреки опита за реванш на Дамян Велчев през есента на 1935 г.[3]
Съставяне
[редактиране | редактиране на кода]Кабинетът, оглавен от Кимон Георгиев, е образуван от дейци на офицерската организация „Военен съюз“ и на политическия кръг „Звено“, който няколко дни по-късно формално се саморазпуска.
Кабинет
[редактиране | редактиране на кода]Сформира се от следните 8 министри:[3]
| министерство | име | партия | |
|---|---|---|---|
| председател на Министерския съвет | Кимон Георгиев | Звено | |
| вътрешни работи и народно здраве | Петър Мидилев | безпартиен | |
| външни работи и изповедания | Кимон Георгиев | Звено | |
| народно просвещение | Янаки Моллов | Демократически сговор | |
| финанси | Петър Тодоров | Звено | |
| правосъдие | Петър Мидилев (упр.) | безпартиен | |
| война | Пенчо Златев | военен | |
| народно стопанство1.1 | Коста Бояджиев | Звено | |
| съобщения1.2 | Никола Захариев | БЗНС Врабча 1 | |
1: – министерството е създадено с изменение на конституцията от 19 май 1934 г. със закриване на старите – Министерство на търговията, промишлеността и труда и Министерство на земеделието и държавните имоти1.1 и Министерство на обществените сгради, пътищата и благоустройството и Министерство на железниците, пощите и телеграфите1.2.
Промени в кабинета
[редактиране | редактиране на кода]от 23 май 1934
[редактиране | редактиране на кода]| министерство | име | партия | |
|---|---|---|---|
| правосъдие | Кимон Георгиев | Звено | |
| външни работи и изповедания | Константин Батолов | Демократическа партия | |
Събития
[редактиране | редактиране на кода]1934
[редактиране | редактиране на кода]- 26 август 1934 – Н.Ц.В. Борис III и Кимон Георгиев откриват Паметника на свободата на връх Шипка
Вижте също
[редактиране | редактиране на кода]Литература
[редактиране | редактиране на кода]- Ташев, Ташо. Министрите на България 1879 – 1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“/Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8/ISBN 978-954-509-191-9.
- Недев, Недю. Три държавни преврата или Кимон Георгиев и неговото време. София, „Сиела“, 2007. ISBN 978-954-28-0163-4.
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ ДВ. Указ № 2 от 19 май 1934 г. Обнародван в „Държавен вестник“, бр. 38 от 19 май 1934 г.
- ↑ Недев 2007, с. 311 – 314.
- ↑ а б в г д е ж з и к л Цураков, Ангел. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България. София, Изд. на „Труд“, 2008. ISBN 954-528-790-X. с. 179-181.
- ↑ Недев 2007, с. 299 – 300.
- ↑ Недев 2007, с. 287, 294, 321 – 322, 325.
- ↑ Недев 2007, с. 319 – 322.
- ↑ Недев 2007, с. 314 – 318, 323.
- ↑ Недев 2007, с. 329 – 334.
- ↑ а б Недев 2007, с. 302 – 305.
- ↑ Недев 2007, с. 326 – 328.
- ↑ Недев 2007, с. 320, 341 – 344.
- ↑ Недев 2007, с. 350 – 352.
.svg){kind=small}