Италийска епархия
| Италийска епархия | |
| Местно име | Ἐπαρχία Ἰταλικῆς |
|---|---|
| Църква | Охридска архиепископия |
| Страна | Арагонска корона, Венецианска република |
| Дата на основаване | XV-XVI век |
| Дата на закриване | края на XVI век |
| Сан | митрополит |
Италийската епархия (на гръцки: Ἐπαρχία Ἰταλικῆς) e митрополия на Охридската архиепископия в италианските земи, съществувала от XV-XVI до края на XVI век.
История
[редактиране | редактиране на кода]Източници
[редактиране | редактиране на кода]Основен източник за епархията са четири писма на архиепископ Паисий Охридски до митрополит Тимотей Италийски от 1566 година. Писмата се пазят в Зографския манастир и според Йордан Иванов вероятно са занесени там от последния охридски архиепископ Арсений. Публикувани са от Иван Палмов в „Славянское обозрение“, година II, с. 226 - 232,[1] а по-късно в приложенията на „Византийский временник“, XIII, с. 132 – 139.[2][1]
Създаване и енории
[редактиране | редактиране на кода]Охридската архиепископия успява да подчини православните общини в италианските земи – Апулия, Калабрия и Сицилия под властта на Арагонската корона и Венеция и Далмация - Венецианската република и оформя от тях Италийската епархия. Според документи от италианските архиви тези общини са подчинени на Архиепископията от архиепископ Прохор Охридски, а според писмото на полския крал Стефан Батори от 1586 г. до папа Сикст V, Италийската епархия е под властта на охридския архиепископ още от падането на Византийската империя.[3]
В първото и най-важно писмо на Паисий Охридски до Тимотей Илирийски, с което Тимотей се назначава на мястото на починалия Пафнутий, са описани енориите на Илирийската епархия: Апулия, Абруцо, Базиликата, Калабрия, остров Сицилия, остров Малта и Далмация.[1]
Паството на епархията са гърци и албанци,[1] които се увеличават още повече след падането на Константинопол в османското завладяване на Албания в средата на XV век. Сред тях е имало и православни славяни. В Далмация паството на епархията са[3] гърци на венецианска военна служба в Зара и Шибеник, власи (мурлахи) в същите градове, преселени в 1522/1523 г. от Шибеник в окръг Дърнис, и сърби, които се увеличили след османското завоюването на Босна в 1463 година, на Херцеговина в 1482 година и разширението на империята в самата Далмация в 1499 година.[4]
Титлата на митрополита е „Преосвещен митрополит на цялата Италийска епархия и на енориите ѝ Апулийска, Абруцка, Базиликатска, Калабрийска, Сицилианска, Малтийска, Далматинска, ипетрим и католически екзарх на целия Запад“ (Πανιερώτατος Μητροπολίτης πάσης Ἰταλικῆς ἐπαρχίας καὶ τῶν ἐνοριῶν αὐτῆς Ἀπουλίας, Ἀμπρούτζης, Βασιλικάτα, Καλαβρίας, Σικελίας, Μελίτης, Δαλματίας, ὑπέρτιμος καὶ καθολικὸς ἔξαρχος πάσης δύσεως).[1]
Конфликти и закриване
[редактиране | редактиране на кода]Съществуването на епархията води до конфликт с Римската курия, която се опитва да подчини православните общини в Италия, като папството прибягва и до насилие срещу тях. В 1556 година православният епископ Памфилий е изгонен от Месина[4] от кардинал Джовани Андреа ди Меркурио.[5][6]
Епархията е под ударите и на Константинополската патриаршия и митрополитите ѝ в Гърция, на Корфу и Закинтос. Затова през юли 1566 година архиепископ Паисий Охридски издава грамота, с която забранява на клириците от Италийската епархия да отиват за ръкоположение в Гърция, Корфу и Закинтос, а на новоназначения италийски митрополит и „екзарх на целия Запад“ Тимотей дава извънредни пълномощия да разглежда църковните и светските дела в своята епархия, да наказва всички миряни, извършили престъпления, да не позволява на клириците да правят събрания без негово знание, да приготвя миро за своята епархия и по своя воля да награждава с офикии. Архиепископът отрича правото на светските управители да действат против митрополита и неговите решения.[7]
Конфликт в Далмация се появява и с Печката патриаршия - в 1575 година православните в Далмация и Венеция вече са под върховенството на Вселенската патриаршия, която прави свещеник Гавриил Севирос от Венеция архиепископ с титлата Филаделфийски.[7]
В края на XVI век католическите епископи правят всякакви пречки на йерарсите на Охридската архиепископия. Кандидатите за нисши духовни чинове трябва да ходят до диоцеза на Архиепископията, което ги излага на риск от османски насилия. Архиепископ Гавриил Охридски се явява пред полския крал Стефан Батори с молба за застъпничество пред папата и съответно с писмо от 24 юни 1586 година Стефан Батори се опитва да внуши на папа Сикст V, че е хуманно да не пречи на охридския архиепископ да управлява гръцките общини в Сицилия,[7] Апулия и Калабрия, но не постига успех.[8] В 1588 година православните свещеници в Сицилия са извикани пред провинциалния Месински събор и са принудени да приемат унията, като някои го правят, а някои се връщат на Изток.[8]
В началото на XVII век Архиепископията вече няма епархия в Италия.[8]
Епископи
[редактиране | редактиране на кода]| Име | Име | Управление | Забележка |
|---|---|---|---|
| Пафнутий | Παφνούτιος | ? – преди юли 1566 † | |
| Тимотей | Τιμόθεος | юли 1566 - ? | от корчански е. |
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ а б в г д Ивановъ, Йорданъ. Български старини изъ Македония. Второ, допълнено издание. София, Издава Българската академия на наукитѣ, Държавна печатница, 1931. с. 244.
- ↑ Regel, W., E. Kurtz et V. Korablev. Приложеніе: Actes de l'Atos IV. Actes de Zographou // Византійскій Временникъ Томъ XIII (1906). Санктпетербургъ, Издаваемый при Императорской Академіи Наукъ, 1907. с. 132 - 139.
- ↑ а б Снегаров, Иван. История на Охридската архиепископия-патриаршия, т.2. Второ фототипно издание. София, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 1995, [1932]. ISBN 954-430-345-6. с. 30.
- ↑ а б Снегаров, Иван. История на Охридската архиепископия-патриаршия, т.2. Второ фототипно издание. София, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 1995, [1932]. ISBN 954-430-345-6. с. 31.
- ↑ Ruggeri, Francesco Rocco. Sicilian Visitors, Volume 2: Culture. New Brunswick Canada, 2018. ISBN 978-1-387-97789-5. с. 88.
- ↑ Archdiocese of Messina // Catholic Online. Посетен на 5 септември 2018.
- ↑ а б в Снегаров, Иван. История на Охридската архиепископия-патриаршия, т.2. Второ фототипно издание. София, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 1995, [1932]. ISBN 954-430-345-6. с. 67.
- ↑ а б в Снегаров, Иван. История на Охридската архиепископия-патриаршия, т.2. Второ фототипно издание. София, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 1995, [1932]. ISBN 954-430-345-6. с. 68.
