Направо към съдържанието

Пирот

(пренасочване от Шехир кьой)
Тази статия е за града в Сърбия. За селото в Странджа вижте Пирот (село).

Пирот
Пирот/Pirot
— град —
      
Герб
Изглед към Пирот
Изглед към Пирот
43.1519° с. ш. 22.585° и. д.
Пирот
Страна Сърбия
ОкръгПиротски окръг
ОбщинаПирот
Площ1232 km²
Надм. височина367 m
Население34 942 души (2023)
Демонимпиротчанци, пиротчани
Пощенски код18300, 18303, 18308
Телефонен код010
МПС кодPI
Официален сайтwww.pirot.rs
Пирот в Общомедия
Центърът на Пирот с хотел „Пирот“
Централният площад на Пирот с Народната библиотека и Галерията (дясно)
Пиротската гимназия
Общинската управа в Пирот
Пазарът в Пирот

Пѝрот (на сръбски: Пирот или Pirot) е град в Югоизточна Сърбия, център на Пиротски окръг. Разположен е на река Нишава, а населението му е 34 942 души (2023). Градът е традиционно известен с производството на килими.

Първото споменаване на Пирот е от ІІ век, когато на мястото на днешния град е изградена римската станция Turres или Mutatio Turres. През ІХ век районът е включен в състава на българската държава и споделя нейната съдба до падането ѝ под византийско и османско владичество. От ХІV век е съхранената до днес крепост Момчилов град – средновековен замък с много близка архитектура до крепостта Баба Вида, който местната легенда свързва с българския войвода Момчил юнак, станал по-късно независим български владетел в Беломорието и Родопите. През ХV век, след падането на Търновското царство, за кратко е отбелязано сръбско проникване в тази част на Понишавието. В близост до града са запазени образци на средновековната българска архитектура – църквата „Света Петка“ (ХІІІ век) и други.

През ХV – ХVІІ век Пирот (на турски: Шехиркьой) е център на вилает. Името Пирот означава „селище с кула“ и е пряк превод на българското Пирот, което произлиза от Пиргот – кулата. През ХVІ – ХVІІ в. още са личели останки от кули край града.

През 1862 година в града е основана първата българска земеделска взаимоспомагателна каса.[1] По време на Възраждането градът е сред центровете на българската църковно-просветна борба. При основаването на Българската екзархия градът е център на Нишавската епархия, която включва казите Пирот и Трън. Феликс Каниц, който посещава града в началото на 1870-те години, пише за пиротчани:

Тогава и не подозираха, че шест години по-късно ще дойде краят на често проклинаното турско владичество, а още по-малко, тъй като винаги са се чувствали българи, че ще принадлежат на Княжество Сърбия.[2]

През декември 1877 година, по време на Втората сръбско-турска война (1877 – 1878) Пирот е окупиран от сръбски войски. Въпреки клаузите на Санстефанския договор, според който Пирот е включен в състава на Българското княжество, сръбските войски остават в града, което довежда до конфликт с местните българи, водени от митрополит Евстатий Пелагонийски. С Берлинския договор от 1878 година Пирот е предаден на Сърбия. Значителна част от населението му се изселва в съседния останал в България Цариброд.

По време на Сръбско-българската война (1885) след разбиването на сърбите при Сливница, на 15 ноември българските войски навлизат победоносно в Пирот.

По време на Балканската война двама пиротчани се включват като доброволци в Македоно-одринското опълчение.[3]

По време на Първата световна война градът е под български контрол от 15 октомври 1915 г. до края на войната (1918).[4] Край града са погребани 478 български войници и офицери от Първата световна война.[5] След разгрома на Югославия през април 1941 година от Германия градът е предаден за администриране на България. От 1942 година в Пирот излиза вестник „Български запад“.

  • Музей на Понишавието с етнографски комплекс,
  • Средновековна крепост Момчилов град или Пиротски град, наричана и Кале (XIV век).

На Пирот е наречена улица „Пиротска“ в София (Карта).

Побратимени градове

[редактиране | редактиране на кода]
  1. Българските държавни институции 1879 – 1986. София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1987. с. 27.
  2. Каниц, Феликс. Србија. Земља и становништво. Од римског доба до краја XIX века, Друга књига, Београд 1986, с. 215.
  3. Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 870.
  4. Военен календар ОТЕЧЕСТВО за 1917 г., издание на в-к Военни известия, София, 1917, стр. 29
  5. Кацев-Бурски, Д. Епопея на българския войн: Възспоменателен сборник, т. 6, София, Бял кръст, 1939, с. 404.