Тоскански диалект

Тоскански диалект Dialetto toscano
Страна	Тоскана, един регион на Италия
Регион	Южна Европа
Говорещи	3,5 милиона
Писменост	латиница
Систематизация по Ethnologue
Индоевропейски Италийски Романски Итало-западни Итало-далматински Италиански
Официално положение
Регулатор	Няма
Кодове
ISO 639-1	Няма
ISO 639-2	Няма
ISO 639-3	Няма

Тосканският диалект (на италиански: Dialetto toscano) е италиански диалект, който се говори в Тоскана, една от регионите на Италия.

Този диалект лежи в основата на италианския книжовен език заради шедьоврите на Данте Алигиери, Франческо Петрарка, Джовани Бокачо и Николо Макиавели. След италианските войни за независимост в Кралство Италия възниква необходимост от национален език, защото населението в Италия говори на много диалекти, което възпрепятства общуването. С подкрепата на големия писател Алесандро Манцони литературният тоскански диалект бе избран.

Разговорният тоскански диалект е доста различен от италианския книжовен език.

Говорещи

Около 3.500.000 души говорят на тоскански, тоест населението на цяла Тоскана, без жителите на провинцията Маса-Карара, които говорят на карарски, северен диалект.

Диалектни характеристики

Тоскайският диалект има хомогенни характеристики като между неговите поддиалекти има малки разлики.

Фонетика

Тосканско гърло

„Тосканското гърло“ е фонетично явление на тосканския диалект: според него преградните съгласни звукове [k], [t] и [p] стават проходни между две гласни. Типичен пример е придиханието на 'c' (к) между две гласни.

Отслабване на g и c

Друго фонетично явление е отслабването на италианските меко g МФА: [ʤ] (дж) и меко c МФА: [ʧ] (ч) между две гласни. Между два гласни звука, звучната венечно-небна африката преминава в звучна венечно-небна проходна:

/ʤ/ [дж] → [ʒ] [ж].

Това явление е силно разпространено и може да се чуе в разговорната реч (също в Умбрия): думата la gente, хората, на стандартен италиански звучи /la 'ʤɛnte/, докато в Тоскана звучи /la 'ʒɛnte/.

По същия начин беззвучната венечно-небна африката преминава в звучна венечно-небна проходна между две гласни:

/ʧ/ [ч] → [ʃ] [ш].

Думата la cena (вечерята) на стандартен италиански звучи /la 'ʧe:na/, докато в Тоскана – /la 'ʃe:na/.

Африкатизация на s

Едно общо фонетично явление е преобразуването от беззвучния s или беззвучния венечен проходен съгласен звук /s/ в беззвучния венечен преградно-проходен съгласен звук МФА: [ʦ], когато го предшестват /r/ [р], /l/ [л], или /n/ [н].

/s/ [с] → [ʦ] [ц].

Например, „il sole“ (слънцето) на стандартен италиански звучи /il 'soːle/, а в Тоскана – /il 'ʦoːle/; така и може да се чуе в думи като „falso“ (фалшив) /'falso/ → /'falʦo/. Това е общо явление в Централна Италия.

Съкращаване на /ɔ/

Има два резултата от еволюцията на латинския гласен звук ŏ. През средните векове гласната [ɔ] преминава в двугласна /wɔ/. Това явление никога не е било стабилно и двете предишни форми са се запазили. Двугласната навлиза в книжовния език (напр. fuoco, buono, nuovo), а гласната се запазва само в разговорния реч (foco, bono, novo).

Морфология

Удвояване на личните местоимение

Едно морфологично явление, цитирано от Алесандро Манцони в шедьовъра му „I promessi sposi“ (Годениците), е удвояване на личното местоимение в дателен падеж.

В италиански език, както и български, има две форми за личните местоимения в дателен падеж: пълна форма, предлог + местоимение a me (на мене), и кратка форма, mi (ми). Тосканският диалект използва и двете форми във фразите, за да усили смисъла, както се случва и на български:

• на стандартен италиански: [a me piace] (на мене ми харесва) или [mi piace] (харесва ми)
• на тоскански: [a me mi piace] (на мене ми харесва)

Това явление се среща и в останалите диалекти на Централна Италия и само италианските лингвисти престават да смятат това за грешка. Съвременните езиковеди го приемат като стандартна пратктика.

В няколко поддиалекта може да се намери и удвоеното местоимение във винителен падеж (me mi vedi, мене ме виждаш), като на български, но то не се използва често.

Определителен член за мъжки род

Във флорентинския поддиалект определителният член за мъжки род има една-единствена форма [i] за единствено и за множествено число, но те се различават по фонетичното влияние, което упражняват върху следващия съгласен звук. Членът за единствено число предизвиква удвояне на съгласната: [i kkaːne] 'кучето', а членът за множествено число позволява съгласно отслабване или тосканското гърло: [i haːni] 'кучетата'.

Noi и безлично si

Едно морфологическо явление, което се среща в Тоскана, е личната употреба на безличното si (което не трябва да се бърка с пасивното si или с възвратното si) като трето лице множествено число на глаголите, подоно на употребата на местоимението On във френския език.

Възможно е да се използва конструкцията Si + трето единствено лице, към която може да се добави местоимението за първо лице множествено лице Noi, защото говорещите не забелязват „si“ като независима частица, а като проста част на глаголното спрежение.

• на книжовен италиански: [Andiamo a mangiare] (Отиваме да ядем), [Noi andiamo là] (Ние отиваме там)
• на тоскански: [Si va a mangiare] (Отиваме да ядем), [Noi si va là] (Ние отиваме там)

Това явление може да се открие във всяко глаголно време, включително и в сложните. Днес частицата si изисква една от формите на глагола essere (съм) като спомагателен глагол, дори глаголът обикновено да изисква avere (има) като спомагателен глагол. Миналото причастие трябва да се съгласува с подлога по род и число, ако глаголът обикновено изисква essere като спомагателен глагол, а не трябва да се съгласува с подлога, ако глаголът обикновено изисква avere.

• на книжовен италиански: [Siamo andate a sciare], [Abbiamo mangiato al ristorante]
• на тоскански: [S'è andate a sciare], [S'è mangiato al ristorante]

Обикновено Si се съкращава S' преди è.

Fo (faccio) и vo (vado)

Друго морфологично явление на тосканския диалект е скъсяването на първо лице единствено число при сегашното време на глаголите fare (правя) и andare (отивам).

• Fare: faccio → fo (Аз правя)
• Andare: vado → vo (Аз отивам)

Тези форми са се появили по две причини. Самото фонетично изменение би обяснило загубата на /d/ и редукцията от /ao/ в /o/ в този случай: /vado/ → */vao/ → /vo/. По подобие на латинския език: sapio → италиански so (зная); ако това изменение не присъстваше, бъдещата форма на /sapio/ щеше да бъде */sappjo/, с общо удължаване на съгласния звук преди /j/.

Преустройството на спрежението на тези глаголи ги сближава до глаголите dare (давам) и stare (стоя). Така, so, sai, sa... sanno ( 1, 2, 3 лице, ед. ч. и 3 л. мн. ч.) се спрягат подобно на do, dai, dà... danno и sto, stai, sta... stanno, и с fo, fai, fa... fanno и vo, vai, va... vanno.

Загуба на инфинитивното окончание „-re“

Едно фонетично-морфологическо явление, може би породило се в Тоскана, е загубата на инфинитивното окончание -re на глаголите.

• andàre → andà
• pèrdere → pèrde
• finìre → finì

Ударението не се мести в новата предпоследна сричка, както изискват фонетичните правила на езика. Така инфинитивните форми могат да съвпаднат с други форми на самия глагол: pèrde 'кратък инфинитив', pèrde 'той/тя губи'; finì 'кратък инфинитив', finì 'той/тя свърши'. Поради разликите в синтаксиса тези съвпадения не предизвикват двусмислие.

Неподвижното ударение може да се обясни със средна форма с -r (като инфинитивните форми на испански език).

В много говори (пизански или ливорнски) краткият инфинитив без -re са норма, а във флорентинския говор редуванията кратки/пълни форми са напълно правилни: има пълни инфинитиви на края на изречението и преди пауза. Първата съгласна на възможни енклитики се удвоява след кратките форми (per vedéllo 'за да го види', per portácci 'за да го донесе').

Речников състав

Тосканският диалект притежава лексика, която е много подобна на италианската, но съществуват и някои регионални думи.

Ето няколко известни тоскански думи:

• babbo вместо papà (баща)
• bove (литературна форма на стандартен италиански) вместо bue (вол)
• cacio вместо formaggio (сирене)
• chetarsi (литературна форма на стандартен италиански) вместо fare silenzio (мълча)
• codesto (литературна форма на стандартен италиански) е местоимение което посочва нещо далече от говорещия но близо до слушателия
• desinare (литературна форма на стандартен италиански) вместо pranzare (обядвам)
• diaccio вместо ghiacciato, „freddo“ (замразен)
• ire вместо andare (отивам) (само в някои форми, например ito (отишъл))
• garbare вместо piacere (харесвам)
• gota (литературна форма на стандартен италиански) вместо guancia (буза)
• sciocco (което значи „глупав“ на стандартен италиански) вместо insipido (безвкусен)
• sudicio вместо spazzatura (боклук) като съществително име и вместо sporco (мръсен) като прилагателно име.