Тодор Тилков
| Тодор Тилков | |
| български духовник | |
 | |
| Роден |
неизв.
|
|---|---|
| Починал | |
| Семейство | |
| Деца | Васил Поптодоров |
Тодор Илиев Тилков, среща се и като Жилков, е заслужил български свещеник и деец на българското възраждане в Македония.
Биография
[редактиране | редактиране на кода]
Роден е в град Струмица, тогава в Османската империя. Той е един от водачите на българите в Струмишко в борбата им за църковна независимост от Цариградската патриаршия. През 1871 година е делегат от Струмишката епархия на Първия български църковно-народен събор в Цариград.[1] На 14 май същата година подписва приетия от събора устав на Българската екзархия.[2]
| „ | Народното чувство въ Струмица се развило доста рано, но струмичане сѫ останѫли много надирѣ. Извѣстно е, че въ врѣмето на българския черковенъ въпросъ, тукъ сѫ зимали живо участие и сѫ испратили свой прѣдставитель въ Цариградъ П. Теодоръ Илия Жилковъ.[3] | “ |
Според митрополит Герасим Струмишки, струмишкото село Водоча поддържало свещеника Теодор Жилков, който е бил ръкоположен от митрополит Дамаскин Велешки.[4] Литургията в църквата във Водоча постоянно се провеждала на славянски език, за което заслуга има и Жилков.[5]
Тилков и учителят Агапий Войнов, подкрепяни морално и материално от велешките търговци братя Шулеви, откриват училище и български параклис в Струмица. Поради това влизат в остър конфликт с гръцкия митрополит Йеротей, по чиято заповед им е нанесен жесток побой. Скандалът стига до валията в Солун, по искане на българите е произведена анкета, вследствие на която каймакаминът в Струмица е уволнен, а на патриаршията е наредено незабавно да махне Йеротей от Струмица.[6] През 1870-те години по гръцки клевети е интерниран от османските власти в Сярско.[7] Четирите му малолетни деца оставят без всякаква издръжка. Служи в сярското село Вишене заедно със свещеник Иван Маджаров. Почива в същото село през 1879 година, където е погребан до селската църква.[8] Според Арсени Костенцев е отровен от гърците в Сяр.[9]
Негов син е просветният деец и революционер Васил Поптодоров.[10]
През 1896 година свещеник Иван Маджаров, пише за него в спомените си:
| „ | Тоя страдалец свещеник беше изпъден от гърците из Струмица, и в изгнание го намери смъртта, страдащ за родния си град.[8] | “ |
Родословие
[редактиране | редактиране на кода]| Тодор Тилков (? — 1879) | |||||||||||||||||||||||||||||||
| Васил Поптодоров | Елена Поптодорова | ||||||||||||||||||||||||||||||
| Арсо Поптодоров (1900 - 1946) | Герасим Поптодоров | Димитър Поптодоров | |||||||||||||||||||||||||||||
| Васил Поптодоров | |||||||||||||||||||||||||||||||
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Българска патриаршия. Снимката на Първия църковно-народен събор от 1871 г. (140 години от провеждането му), архив на оригинала от 19 ноември 2011, https://web.archive.org/web/20111119193136/http://bg-patriarshia.bg/reflections.php?id=206, посетен на 19 януари 2012
- ↑ Маркова, Зина. Българската екзархия 1870 – 1879. София, Издателство на Българската академия на науките, 1989. с. 325.
- ↑ Материали по географията. Струмишко. Отъ архимандритъ Герасимъ. // Библиотека (XIV). 1896. с. 60.
- ↑ Материали по географията. Струмишко. Отъ архимандритъ Герасимъ. // Библиотека (XVI-XVII). 1896. с. 77-78.
- ↑ Пандевски, Манол, Ѓорѓи Стоев - Трнката. Струмица и Струмичко низ историјата. Струмица, Општински одбор на Соjузот на здружението на борците од НОБ - Струмица, 1969. с. 157. (на македонска литературна норма)
- ↑ Салгънджиевъ, Стефанъ K. Лични дѣла и спомени по възраждането на Солунскитѣ и Сѣрски Българи или 12-годишна жестока неравна борба съ гръцката пропаганда. Пловдивъ, 1906. с. 29 – 31.
- ↑ Снегаров, Иван. Отношенията между Българската църква и другите православни църкви след провъзгласяването на схизмата // Църковен архив. 1929.
- ↑ а б Стоиловъ, А. П. Автобиография на Архимандрита Иона Маджаровъ. София, 1927. с. 95.
- ↑ Спомени на Арсени Костенцевъ. 2-ро издание. София, Ал. Паскалевъ и С-ие, Командитно Книгоиздателско Дружество, 1917. с. 112.
- ↑ Спомени на Арсени Костенцевъ. 2-ро издание. София, Ал. Паскалевъ и С-ие, Командитно Книгоиздателско Дружество, 1917. с. 112.
