Правителство на Петко Каравелов 1
| Правителство на Петко Каравелов | ||||
 4-то правителство на България | ||||
| Общи | ||||
|---|---|---|---|---|
| Държавен глава | Александър I | |||
| Председател | Петко Каравелов | |||
| Избори | 1880 | |||
| Народно събрание | 109 / 162
| |||
| Сформиране | 28 ноември 1880 | |||
| Разпускане | 27 април 1881 | |||
| Първоначален състав | ||||
| Партия(и) | Либерална партия | |||
| Министри | 4 | |||
| ~ мъже | 4 | |||
| ~ жени | 0 | |||
| Хронология | ||||
| Назначено от | II ОНС | |||
| ||||
Първото правителство на Петко Каравелов е второ поред правителство на Либералната партия и четвърто начело на Княжество България. Назначено е с Указ № 735 от 28 ноември 1880 г.[1] на Александър I Батенберг[2] и управлява страната до преврата от 27 април 1881 г.[1], след който княз Батенберг назначава правителство на Казимир Ернрот.[3]
Датите са по Юлианския календар (стар стил), освен ако не е указано иначе.
Съставяне
[редактиране | редактиране на кода]След като Драган Цанков подава оставка като министър-председател и министър на външните работи, Петко Каравелов оглавява нов кабинет, съставен от членове на Либералната партия (умерени и крайни либерали) и руски генерал начело на военното министерство. Князът обаче не е удовлетворен от оставането на Цанков като министър на вътрешните работи и пише на Каравелов, че Цанков трябва да бъде отстранен.[4]
Кабинет
[редактиране | редактиране на кода]
Сформира се от следните 5 министри:[3]
| министерство | име | партия | |
|---|---|---|---|
| председател на Министерския съвет | Петко Каравелов | Либерална партия | |
| външни работи и изповедания | Никола Стойчев | Либерална партия | |
| вътрешни работи | Драган Цанков | Либерална партия | |
| народно просвещение | Петко Славейков | Либерална партия | |
| финанси | Петко Каравелов | Либерална партия | |
| правосъдие | Петко Каравелов (упр.) | Либерална партия | |
| военен | Казимир Ернрот | военен | |
Промени в кабинета
[редактиране | редактиране на кода]от 17 декември 1880
[редактиране | редактиране на кода]- Петко Р. Славейков освобождава просветното министерство и преминава в вътрешните работи. Народното просвещение оглавява Михаил Сарафов.
| министерство | име | партия | |
|---|---|---|---|
| вътрешни работи | Петко Славейков | Либерална партия | |
| народно просвещение | Михаил Сарафов | Либерална партия | |
Политика
[редактиране | редактиране на кода]Новото правителство продължава активната законодателна дейност на своите предшественици. Приети са „Закон за българското поданство“ и „Закон за подобрение положението на земеделческото население по господарските и чифликчийските земи“. Допуснатите грешки при разрешаването на редица стопански проблеми, както и противоречията в партията на либералите по отношение практиката на управление отслабват политическото им влияние в страната. Окончателно се обособяват две либерални течения – умерено и крайно.[3]
Задълбочава се разривът между княза и правителството по отношение на вътрешната политика. Все още не са създадени редица необходими държавни институции, а междупартийните ежби правят Народното събрание обект на присмех, като с непостоянното си поведение политиците затвърждават в чужбина убеждението, че са неспособни да управляват. Съдебната администрация е покварена, пътища и мостове се рушат. Поради липса на действена полиция из страната се формират все по-големи въоръжени групи хора уж с цел самозащита, но на практика за нападения, често над турски села. Князът е принуден да изпрати военния министър Ернрот да въдвори ред.[5]
Във външната си политика Каравеловото правителство изпада в международна изолация. Рязко се обтягат българо-турските отношения във връзка с опитите на кабинета да провежда независима политика. Силното руско влияние в България и нерешените въпроси по жп линията Русе-Варна (в нея са инвестирани значителни английски капитали) стават причина Великобритания да застане в подкрепа на турските земевладелци при разрешаване на поземления въпрос. Възползвайки се от противоречията между либералите и от убийството на император Александър II през март 1881 г., през април княз Александър I Батенберг извършва държавен преврат, като уволнява правителството и възлага на ген. Казимир Ернрот да образува служебно правителство.[3]
Събития
[редактиране | редактиране на кода]- 10 декември 1880 – Закон за съдене на министрите урежда подвеждането на представителите на изпълнителната власт под отговорност в случай на измяна или злоупотреби. Използван е за преследване на бивши министри през 1903 и 1910 – 1913 година.[1]
- 17 декември 1880 – Обнародван е първият избирателен закон на Княжество България,[6] въвеждащ мажоритарна система за следващите тридесет години.
- декември 1880 – В нарушение на конституцията Народното събрание предоставя законодателни пълномощия на кабинета. Според решението на парламента издадените от правителството закони са валидни само за мандата на Каравелов и при последващо утвърждаване от депутатите.[7][8]
- януари 1881 – Инициатива на българското правителство пред силите-гарантки на Берлинския договор за въвеждане на реформи в османска Македония пропада.[7]
- 1 март 1881 – Народоволци убиват руския император Александър II.[9] С наследника му Александър III в Русия надделяват привържениците на самодържавието, които са против Търновската конституция и управлението на либералите в България.[10]
- 27 април 1881 – Княз Александър Батенберг и военният министър Казимир Ернрот извършват държавен преврат. Правителството на Каравелов е свалено от власт, а малко по-късно е установен Режимът на пълномощията.[9]
Литература
[редактиране | редактиране на кода]- Радев, Симеон. „Строителите на съвременна България“. Том 1. София, Български писател, 1990 г.
- Стателова, Елена и др. „История на България“. Том 3. София, Издателска къща „Анубис“, 1999. ISBN 954-426-206-7.
- Ташев, Ташо. Министрите на България 1879 – 1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“/Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8/ISBN 978-954-509-191-9.
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ а б в Ангелова, Й. и др. Българските държавни институции 1879 – 1986. Енциклопедичен справочник Архив на оригинала от 2015-01-18 в Wayback Machine.. София 2008 (Дигитална библиотека по архивистика и документалистика, посетен на 1 март 2015)
- ↑ ДВ. Указ № 334 от 24 ноември 1879 г. Обнародван в „Държавен вестник“, бр. 15 от 1 декември 1879 г.
- ↑ а б в г Цураков, Ангел. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България. София, Книгоиздателска къща „Труд“, 2008. ISBN ISBN 954-528-790-X. с. 20 – 22.
- ↑ Кох, Адолф. Княз Александър Батенберг. Истината за царуването му. София, Българска история, 2019. ISBN 978-619-7496-10-9. с. 68.
- ↑ Кох, Адолф. Княз Александър Батенберг. Истината за царуването му. София, Българска история, 2019. ISBN 978-619-7496-10-9. с. 70 – 73.
- ↑ Стателова 1999, с. 21.
- ↑ а б Стателова 1999, с. 23 – 24.
- ↑ Радев 1990, с. 245.
- ↑ а б Стателова 1999, с. 27 – 28.
- ↑ Димитров, Илчо. Князът, конституцията и народът. Из историята на политическите борби в България през първите години след Освобождението. София, Издателство на ОФ, 1972. с. 63
.svg){kind=small}