Пиер Бурдийо

Пиер Бурдийо
Pierre Bourdieu
	Пиер Бурдийо Pierre Bourdieu
френски социолог
	През 1969 г.
Роден	1 август 1930 г. Денген, Франция
Починал	23 януари 2002 г. (71 г.) Париж, Франция
Погребан	Пер Лашез, Париж, Франция
Учил в	Екол нормал (Париж)
Научна дейност
Област	Социология
Работил в	Колеж дьо Франс
Известен с	Власт, символно насилие, академия, исторически структури, субективни агенти, културен капитал, „поле“, хабитус, рефрексивност, социален капитал, символен капитал, символно насилие
Повлиян	Луи Алтюсер, Дж. Л. Остин, Гастон Башлар, Емил Дюркем, Жорж Кангилем, Ернст Касирер, Клод Леви-Строс, Марсел Мос, Морис Мерло-Понти, Макс Вебер
Повлиял	Лоик Вакан, Антъни Гидънс
Семейство
Съпруга	Мари-Клер Бризар
Уебсайт	Страница в IMDb
	Пиер Бурдийо в Общомедия

Пиер Бурдийо (на френски: Pierre Bourdieu, р. 1 август 1930 – п. 23 януари 2002) е известен френски социолог.

Биография

Пиер Бурдийо е роден на 1 август 1930 г. в градчето Денген, Пиренеите, в Югозападна Франция. Баща му е местният пощальон. Бурдийо е блестящ ученик в училище, макар че по същото време е и звезда на отбора по ръгби. По-късно се премества в Париж, където учи в Екол нормал сюпериор (École Normale Supérieure), а негов учител е Жак Дерида. По това време Бурдийо се интересува от Мерло-Понти, Хусерл и Хайдегер, привличат го и съчиненията на младия Маркс. Неговата дипломна теза от 1953 г. е върху философията на Лайбниц.

След успешното дипломиране по философия Бурдийо работи известно време като учител до повикването му в армията. Служи две години в Алжир, където френските войски се сражават с алжирските бунтовници. В периода 1959 – 1960 г. Бурдийо чете лекции в университета в град Алжир и същевременно изследва традиционното стопанство и етническата култура на берберите. Завръщайки се от Алжир, Бурдийо споделя: „като философ си казвах, че ми отне твърде дълго време да призная пред себе си, че вече съм антрополог“.

От 1960 г. Бурдийо отново е в Париж. През 1962 г. се жени за Мари-Клер Бризар. Учи антропология и социология и чете лекции в университетите в Париж (1960 – 1962) и Лил (1962 – 1964). През 1964 г. се присъединява към факултета по социални науки към École des Hautes Études. През 1968 г. става директор на Центъра по европейска социология, където с група колеги инициира серия изключително успешни изследвания, свързани с културните и социалните различия във френското общество и механизмите на налагане на господство с цел възприемане и легитимиране на доминиращата култура.

Културата и образованието са централни в неговата работа от този период най-вече като примери за потвърждение на по-общата теория за статусните различия и тяхното възпроизводство. Например в „Репродукцията“ (1970) Пиер Бурдийо се опитва да докаже, че френската образователна система е основната причина за културните различия във френското общество. Той загатва и за връзка между символното насилие на педагогическите действия и държавния образователен монопол за легитимиране на психологическото насилие.

През 1975 г. Пиер Бурдийо основава списание „Actes de la recherche en sciences socials“, където публикува и по-голямата част от важните си съчинения през 70-те и 80-те години на 20 век.

От 1981 г. заема престижното място на професор по социология в Колеж дьо Франс^[1]. След 1980 г. Пиер Бурдийо става един от най-често цитираните френски социални учени. От средата на 90-те години на XX век той все повече се дистанцира от академичната среда и се отдава на публична обществена дейност. Подкрепя работнически стачки, говори пред форуми на домакини, гостува в телевизионни програми, а през 1996 г. основава публичната компания „Liber“. През 1998 г. Бурдийо публикува в „Монд дипломатик“ статия, в която сравнява дискурса на неолиберализма с дискурса на психиатрите в лудницата.^[2] Една от последните му монографични публикации е върху мъжкото господство, но едновременно с това пише за неолибералното говорене, за изкуството на Едуар Мане^[3] и на Бетовен.

Пиер Бурдийо умира от рак на 24 януари 2002 г. в болницата „Свети Антоан“ в Париж. Веднага след смъртта му всички големи френски и западноевропейски издания публикуват паметни бележки, интервюта и речи, с което отбелязват широката публична тежест на Бурдийо в западния свят не само като изследовател и интелектуалец. Самият той пише в последните години от живота си своя интелектуална автобиография, която излиза скоро след смъртта му^[4]. Сред това обилие от материали от и за Бурдийо са голямото му интервю в „New Left Review“ (2002) с писателя Гюнтер Грас по най-злободневни теми от дневния ред на европейските общества, както и забележителният In memoriam от неговите колеги и приятели Крег Калун и Лоик Вакан, публикуван от името на Американската социологическа асоциация ^[5].

Библиография

1972 Esquisse d'une théorie de la pratique et Trois études d'ethnologie kabyle
1979 La distinction: critique sociale du jugement
1980 Le Sens pratique
Практическият усет. София: Фигура, 2005 ([София: ЕТ Емил Райков]) (ISBN 954-9985-19-9)
1980 Questions de sociologie
1982 Ce que parler veut dire: l'économie des échanges linguistiques
1984 Homo academicus
1987 Choses dites
Казани неща, София: Унив. изд. Св. Климент Охридски, 1993 (ISBN 954-07-0316-6)
1989 La noblesse d'État: grandes écoles et esprit de corps
1992 Les règles de l'art: genèse et structure du champ littéraire
Правилата на изкуството: Генезис и структура на литературното поле. Превод от френски Стоян Атанасов, Малинка Велинова, Александра Желева, Антоанета Робова. София: Дом на науките за човека и обществото, 2004. (поредица Актове под научното ръководство на Ивайло Знеполски) (ISBN 954-9567-16-8)^[6]
1992 Réponses: pour une anthropologie réflexive
Въведение в рефлексивната антропология, София: Критика и хуманизъм, 1993 (ISBN 954-587-002-8)
1994 Raisons pratiques: sur la théorie de l'action
Практическият разум: Върху теорията на дейността, София: Критика и хуманизъм, 1997 (ISBN 954-587-035-4)
1997 Méditations pascaliennes
Размишления по Паскал. Превод Мария Димитрова. София: Панорама плюс, 2008 (ISBN 954-859-80-64)^[7]
1998 Contre-Feux
Ответен огън, УИ „Кл. Охридски“, 2008, ISBN 97895407
1998 La domination masculine
Мъжкото господство. Превод от френски език Ирена Кръстева. София: ЛИК, 2002^[8]
Esquisse pour une auto-analyse, Paris: Seuil,‎ 2004
Sur l'État: Cours au Collège de France (1989 – 1992), Paris: Seuil,‎ 2012, 656 p. (ISBN 9782020662246)
Sur Manet: Une révolution symbolique, Paris: Seuil, 2013, 778 p.

На български още

2012 Полета.
- т. 1, Полета на духа. Съставителство и превод от френски Недка Капралова. София: Изток-Запад, 2012. ISBN 978-619-152-098-5^[9]
- т. 2, Полета на властта, (т.1, София: Изток-Запад,)

За него

Ивайло Знеполски, Вебер и Бурдийо: Подходи към интелектуалците, София: Дом на науките за човека и обществото (София: ИК Силви арт), 2003.
Пламен Бочков, Пиер Бурдийо и рефлексивната антропология. Значими имена в антропологията. Лекции по антропология. София: НБУ, 2004, с. 115
„Пиер Бурдийо“ в сп. Социологически проблеми, тримесечно списание на Института по социология при БАН, XL (2008) 1 – 2: 111 – 173 (ISSN 0324 – 1572)

Източници

↑ Лекциите от годините 1989 – 92 са издадени посмъртно, вж. Bourdieu Р., Sur l'État: Cours au Collège de France (1989 – 1992), Paris: Seuil,‎ 2012, 656 p. (ISBN 9782020662246)
↑ Bourdieu P., L'essence du Néoliberalisme, Le Monde Diplomatique, mars 1998
↑ Незавършеният ръкопис е издаден по-късно, вж. Bourdieu P., Sur Manet: Une révolution symbolique, Paris: Seuil, 2013, 778 p.
↑ Най-напред на немски език, тъй като Бурдийо я е изпратил на своя германски издател, вж. Bourdieu P., Esquisse pour une auto-analyse, Paris: Seuil‎ 2004.
↑ Craig Calhoun and Loic Wacquant, 2002, Everything is social: in memoriam, Pierre Bourdieu (1930 – 2002), Footnotes, 30 (2). ISSN 0749 – 6931
↑ Светла Маринова, „Правилата на изкуството“, рец. във в. „Култура“, бр. 34 (2336), 17 септември 2004 г.
↑ Мария Димитрова, „Социалната философия на Пиер Бурдийо“ (предговор на Размишления по Паскал), „Литературен клуб“, електронна публикация на 14 ноември 2007 г.
↑ Красимира Даскалова, „За мъжката доминация“, рец. във в. „Култура“, бр. 26 (2281), 27 юни 2003 г.
↑ Сборникът включва статии, посветени на ключовото за неговото творчество понятие „поле“. Представяне на книгата на страницата Архив на оригинала от 2017-05-26 в Wayback Machine. на издателство Изток-Запад

Външни препратки

Яни Милчаков, „In memoriam Пиер Бурдийо“, в. „Литературен вестник“, 27 февруари 2002, год. 12, бр. 8.
Емил Григоров, „Пиер Бурдийо. Въпросите на мислещата тръстика“, в. „Култура“, бр. 30 (2513), 12 септември 2008.
„Социологията като критика (блок за Пиер Бурдийо)“, в. „Култура“, бр. 35, 8 септември 2002.
„Десет години след Бурдийо“, в. „Култура“, бр. 4 (2666), 3 февруари 2012.

[1] Лекциите от годините 1989 – 92 са издадени посмъртно, вж. Bourdieu Р., Sur l'État: Cours au Collège de France (1989 – 1992), Paris: Seuil,‎ 2012, 656 p. (ISBN 9782020662246)

[2] Bourdieu P., L'essence du Néoliberalisme, Le Monde Diplomatique, mars 1998

[3] Незавършеният ръкопис е издаден по-късно, вж. Bourdieu P., Sur Manet: Une révolution symbolique, Paris: Seuil, 2013, 778 p.

[4] Най-напред на немски език, тъй като Бурдийо я е изпратил на своя германски издател, вж. Bourdieu P., Esquisse pour une auto-analyse, Paris: Seuil‎ 2004.

[5] Craig Calhoun and Loic Wacquant, 2002, Everything is social: in memoriam, Pierre Bourdieu (1930 – 2002), Footnotes, 30 (2). ISSN 0749 – 6931

[6] Светла Маринова, „Правилата на изкуството“, рец. във в. „Култура“, бр. 34 (2336), 17 септември 2004 г.

[7] Мария Димитрова, „Социалната философия на Пиер Бурдийо“ (предговор на Размишления по Паскал), „Литературен клуб“, електронна публикация на 14 ноември 2007 г.

[8] Красимира Даскалова, „За мъжката доминация“, рец. във в. „Култура“, бр. 26 (2281), 27 юни 2003 г.

[9] Сборникът включва статии, посветени на ключовото за неговото творчество понятие „поле“. Представяне на книгата на страницата Архив на оригинала от 2017-05-26 в Wayback Machine. на издателство Изток-Запад

[1]

[2]

[3]

[4]

[5]

[6]

[7]

[8]

[9]