Направо към съдържанието

Никола Жеков (революционер)

Добавяне на препратки
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Тази статия е за радовишкия войвода на ВМОРО. За генерала вижте Никола Жеков.
Никола Жеков
български революционер
Роден
1880 г.
Починал
7 март 1949 г. (69 г.)
Никола Жеков в Общомедия

Никола Костов Жеков (Жекоолу[1]) е български революционер, радовишки войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.

Биография

[редактиране | редактиране на кода]
Петър Ангелов, Кръстьо Българията и Никола Жеков
Церемония при освещаване на знамето и полагане на клетва от четите на Христо Чернопеев, Никола Жеков, Петър Самарджиев и Панайот Байчев, 2 септември 1903 г.

Никола Жеков е роден през 1880 година в Стара Загора, тогава в Източна Румелия. Баща му е националреволюционер и е брат на Михаил и Георги Жекови, участници в Старозагорското въстание от 1875 година. Като ученик в Самоковското железарско училище, през 1897 година участва в основаването на Тайния революционен кръжок „Трайко Китанчев“, заедно с Никола Дечев и други.

След като завършва училището Никола Жеков става четник първо при Михаил Апостолов – Попето, а след това при Христо Чернопеев, а от пролетта на 1902 година е определен за радовишки околийски войвода. След едно сражение в района му през юли 1902 година избухва Радовишката афера, като за около два месеца турските власти арестуват и изтезават българи от околните села, но без особен резултат.[2] В началото на 1903 година е четник при Христо Чернопеев. През месец май е ранен в ръката и върнат в България за лечение, като придружава свещеноиконом Тома Николов Христов – поп Тома, преминаващ нелегално през Прилепско, Тиквешко, Радовишко, Струмишко, Беровско и Горно-Джумайско (Благоевградско) и пренасящ в София решенията на Смилевския конгрес. След лечението Никола Жеков е определен за околийски войвода на Радовишко. Четите са сформирани и в готовност. При започването на Илинденско-Преображенското въстание войводите Никола Жеков, Христо Чернопеев, Петър Самарджиев, Делчо Коцев, капитан Георги Тренев и Панайот Байчев минават с четите си от Кюстендил в Саса на 28 август 1903 година. Четата на Жеков води сражения на 4, 5 и 6 септември при селата Витоша, Ново село, Мишино в Кочанско.

Войводите на съвещание в Осоговския балкан. Седнали от ляво надясно: Панайот Байчев, Питу Гули, Коста Мазнейков, Христо Чернопеев, Андрей Христов, Тодор Христов. Прави от ляво надясно: Никола Жеков, Константин Кондов, Сотир Атанасов, Тимо Ангелов, Никола Дечев и куриерът Никола Сарафов

След потушаването на въстанието Никола Жеков, продължаващ да е околийски радовишки войвода, се завръща в София и участва на зимните съвещания на ръководителите на ВМОРО в началото на 1904 година. Завръща се в Радовишко с чета от 5 души на 12 март 1904 година, за да реорганизира революционния район. За кратко е войвода и в Струмишко.[3] През юли 1904 година организира атентата при Гевгели.[4]

Преди началото на Балканската война през есента на 1912 година Никола Жеков е войвода на партизанска чета №40 на Македоно-одринското опълчение и действа в Петричко. После става доброволец в Нестроевата рота на 6 охридска дружина на Опълчението.[6][7]

Жени се за дъщерята на един от ятаците си в Струмица и се завръща да живее в България – първоначално в Стара Загора, а в края на 1922 година се премества със семейството си в София.

През 1948 година заедно с още двама съмишленици основава Вътрешна българска революционна организация (ВБРО). И тримата са арестувани и осъдени през ноември 1948 година за „подравянето и отслабването на установената власт чрез преврат и революционна дейност“, както и брошури и позиви „против чужди държави“ (СССР и политиката му в България) Никола Костов Жеков е осъден на строг доживотен тъмничен затвор, глоба от 500 000 лева и конфискация на цялото имущество. Умира на 7 март 1949 година в Сливенския затвор.

С решение № 745 на Върховния съд от 8 октомври 1991 година Никола Костов Жеков и съратниците му са признати за невинни и оправдани.[10]

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Николов, Борис Й. ВМОРО: Псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999. ISBN 954-9514-17. с. 42.
  2. ↑ Динев, Ангел. Илинденската епопея : Развоя на макед. освободително движение. Т. Ι. София, Печатница „Народен печат“, бул. „Македония“ № 5, [1946]. с. 253 - 254.
  3. ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 56.
  4. ↑ Николов, Борис. Борбите в Македония. Спомени на отец Герасим, Георги Райков, Дельо Марковски, Илия Докторов, Васил Драгомиров. София, Звезди, 2005. ISBN 954-9514-56-0. с. 161–162.
  5. ↑ „Дневник на четите, изпратени в Македония от пункт Кюстендил. 1903-1908“, ДА-Враца, ф. 617к, оп.1, а.е.1, л.9
  6. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 259, 893.
  7. ↑ Цветков, Марио и др. Искри от жертвената клада на Македония и Тракия. София, ВМРО-СМД, 2005. с. 54 - 55. Архив на оригинала от 2014-04-29 в Wayback Machine.
  8. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 28.
  9. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 45 – 46.
  10. ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 160-161.
     Портал „Македония“         Портал „Македония“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Никола_Жеков_(революционер)&oldid=11776336“.