Кичево в миналото си и сега

„Кичево в миналото си и сега“
„Кичево въ миналото си и сега“
Корица
Първо издание	април 1913 г. София, Царство България
Оригинален език	български
Жанр	мемоар

„Кичево в миналото си и сега. Мемоар от делегатите на кичевския край“ (изписване до 1945 година: Кичево въ миналото си и сега. Мемоаръ отъ делегатѣ на кичевския край) е документ на представители на българите от Кичевско, изпратен до правителството на Иван Евстратиев Гешов през април 1913 година. Мемоарът е публикуван в навечерието на Междусъюзническата война и има за цел да повлияе на българския кабинет да не сключва териториални сделки със Сърбия и да не изоставя крайнозападното българско землище. Мемоарът е подписан от трима учители, „пратеници на българите от Кичевско“ – свещеник Симеон Поплазаров, Методи Стършенов и Г. Иванов.

Съдържание

Мемоарът започва с преглед на географията на Кичевско – „един от най-старите и чисто български краища в Западна Македония“. Според авторите Кичевско обхваща 80 села в областите Копачка, Горно Кичево, Ръбетин-кол и Долно Кичево, от които села 47 са чисто български, 6 чисто помашки, 7 смесени с помаци, 8 смесени с албанци и 12 чисто албански. След това мемоарът прави преглед на историята на областта, описва нейната чиста българщина в Средновековието и последвалата вълна на потурчване на помашките села след XVI век и втората вълна на заселване на албанци от Полога в Кичевско в XVIII век, като подчертава, че и помаците са запазили българския си език и всички албанци го говорят като втори, а в църквите гръцкият никога не е влизал. След това авторите очертават важността на Кичевския манастир, който заедно с Бигорския остава един от двата центъра на българската свест и духовна култура в Западна Македония след унищожаването на Охридската архиепископия и правят преглед на българската църковна борба в Кичевско, на революционното движение и на сръбската пропаганда. Текстът завършва с обръщение към министър-председателя Гешов, в което се казва, че Кичевско, един чисто български край, водил десетилетия борба за запазване на българската нацоналност е подложен на жестока сръбска окупация, при която се унищожава българската църква и българското училище, селяните се тероризират, защото заявяват, че са българи и властите ги карат да пращат заявления, че са сърби и искат да останат в Сърбия. Мемоарът завършва са пряк призив за намеса от страна на България: „Ние не се съмняваме, че нашия викъ ще намѣри отзивъ въ Вашето българско сърдце и че ще направите всичко възможно за прѣустановяването на тия нечовѣшк издѣвателства надъ българщината. Освѣнъ това, въ името на безбройнитѣ скѫпи жертви, които нашия край е далъ въ полувѣковната борба за възтържествуването на националната идея, ние българитѣ въ Кичевско заявяваме, че можем да правимъ часть само отъ българското царство. Ако сѫ нуждни за това още жертви, ние ще ги дадемъ, но, ако бѫдемъ оставени на произвола на сѫдбата, високо заявяваме, че сме рѣшени да прибѣгнемъ къмъ орѫжие и да загинемъ съ честь, като българи.“