Каракурт
Тази статия е за селото в Украйна. За отровния паяк вижте Черен отровен паяк.
| Каракурт | |
| — село — | |
  | |
 | |
  Каракурт  Каракурт | |
| Страна |  Украйна |
|---|---|
| Област | Одеска област |
| Район | Болградски район |
| Площ | 2,97 km² |
| Надм. височина | 24 m |
| Население | 2707 души (2001 г.) 911 души/km² |
| Основаване | 1811 г. |
| Пощенски код | 68751 |
| Телефонен код | 04846 |
| МПС код | BH, НН / 16 |
| Каракурт в Общомедия | |
Каракурт (на украински: Каракурт; на албански: Karakurti; на руски: Каракурт) е село в Южна Украйна, Болградски район на Одеска област. Населението му е 2707 души, по-голямата част албанци.
География
[редактиране | редактиране на кода]Каракурт е разположено на 7 километра югоизточно от Болград, на пътя Болград-Одеса. През него тече река Карасулак.
История
[редактиране | редактиране на кода]През XVIII и началото на XIX век на територията на днешна Република Молдова, край село Чумай, Тараклийски район е разположен ногайският аул Каракурт, населяван от рода Келеша. След 1807 година на мястото на този аул се заселват отвъддунавски колонисти, които по-късно се преселват на юг, пренасяйки названието на селището – Каракурт.[1]
В Руската империя 1812 – 1856
[редактиране | редактиране на кода]Днешното село Каракурт е основано през 1811 година[2] от православни албанци, преселили се в Буджака от българските земи на юг от Дунава заедно с българи. Местата, от които се преселват тези албанци, са няколко села между Провадия и Варна, сред които се предполага, че влизат Джиздар кьой (днес Добрина), Ески Арнаутлар (днес Староселец) и днешна Девня. По говор преселниците са тоски.[3]
В 1813 година в селото е изградена църквата „Рождество Богородично“.[4] В Указ на руския император Александър I от 29 декември 1819 година, регламентиращ статута на „българите и другите отвъддунавски преселници“, Каракурт е посочено като селище в Измаилски окръг.[5] През 1835 година в Каракурт са регистрирани 135 семейства с 883 жители (466 мъже и 417 жени). 17 от семействата (121 души) са нови преселници, установили се в селото след Руско-турската война от 1828 – 1829 г.[6]
През 20-те и 30-те години на XIX век 65 семейства от Каракурт се заселват в Болград.[7] През 1847 година свещеникът Григорий и учителят Иван Грипчов са спомоществуватели от Каракурт за „Зеркало или огледало християнское“, преведено от Н. Зографски и Захари Княжески.[8]
В 1852 година жителите на селото са 1191 души,[9] от които 1060 албанци, 118 българи, 13 малоруси.[10] В началото на 50-те години на XIX век в селото има 151 къщи и 20 вятърни мелници.[11]
В Молдова/Румъния 1857 – 1878
[редактиране | редактиране на кода]Съгласно Парижкия мирен договор от 1856 година южната част на Бесарабия, включително колонията Каракурт, е включена в състава на Молдовското княжество (от 1861 г. – Румъния). Прокараната в началото на 1857 година нова молдовско-руска граница минава на изток от селото. През 1858 – 1878 година в Каракурт функционира начално училище с преподаване на български език,[12] в което преподават Александър Михайлов (1858 – 1871), Димитър Найденов от Ташбунар (1870 – 1871), Михаил Тодоров (1871 – 1877).[13]
През 1861 – 1862 година жители на Каракурт се включват в преселническото движение на бесарабските българи от Румъния в Русия и основават в Таврия селата Гаммовка, Георгиевка и Девненское.[14] В края на 60-те години на XIX век в селото освен албанци живеят и известен брой българи/гагаузи,[15] по-късно се увеличават браковете между жители на Каракурт и на близкия Болград.[16]
По време на Възраждането каракуртчани са съпричастни със съдбата на българите в Бесарабия и на юг от Дунав. През септември 1876 година в Каракурт се създава Благотворително общество – част от инициатива, ръководена от Българското централно благотворително общество в Букурещ. Начело на дружеството са Св. П. Иванов (председател), Илия Гроздев (касиер), Николай Жечов и Танас Карасава (членове), Николай Манталуца (писмоводител). За учредяването на дружеството, неговите ръководители информират това в Болград по следния начин:
| „ | ... ние, селяните, подбудени от чувство към състрадание за нашите поробени братия в България, пострадалите от турците, съставихме и в нашето село едно благотворително общество, целта на което е да събира всякакъв род помощи за пострадалите българи в Турция.[17] | “ |
В Русия 1878 – 1918
[редактиране | редактиране на кода]От 1878 година Каракурт отново е в границите на Руската империя. Данните от 1879 година показват известно намаление на населението – 1063 жители, от които 532 мъже и 531 жени. Регистрирани са 463 коне и 761 глави едър рогат добитък. Броят на овцете и козите в Каракурт – 10 375 е сред най-големите в тази част на Бесарабия.[18]
В 1907 година Каракурт наброява 1802 жители, от които 1011 албанци, 481 гагаузи, 223 българи, 53 малоруси и 34 молдавани. Някои автори отбелязват, че по това време малорусите (украинците) и молдованите в селото са възприели албанския език.[10]
В началото на ХХ век жители на Каракурт основават на югоизток от селото неголямото селище Ени Каракурт (впоследствие Новое Жовтневое, Нове Жовтневе).
В Румъния 1918 – 1940
[редактиране | редактиране на кода]След краха на Руската империя и присъединяването на Бесарабия към Румъния, от 1918 до 1940 година, както и по време на Втората световна война от 1941 до 1944 година, Каракурт е в пределите на Румъния. В началото на 20-те години на ХХ век в селото действа нелегална болшевишка структура – подразделение на организация с център в Кубей. В 1924 година местното население взима участие в антирумънското и просъветско Татарбунарско въстание, в резултат на което 31 жители на Каракурт са арестувани, а няколко от тях и осъдени от военен трибунал.[19]
Според преброяването от 1930 година жителите на селото са 2812 души, от които 1754 албанци (62,38%), 652 гагаузи (23,19%), 273 българи (9,71%), 68 руснаци (2,42%), 40 румънци (1,42%), 11 турци, 4 поляци и 2 гърци.[20]
В СССР
[редактиране | редактиране на кода]От края на юни 1940 до юни 1941 година и от 1944 до 1991 година Каракурт е в състава на Съветския съюз. През 1944 година селото е преименувано на Жовтневое. В 1946 година са създадени три колхоза.[19]
Население
[редактиране | редактиране на кода]Езици
[редактиране | редактиране на кода]Численост и дял на населението по роден език, според преброяването на населението през 2001 г. (за повечето в графа други роден език е албански):[21]
| Роден език | Численост | Дял (в %) |
| Общо | 2707 | 100.00 |
| Български | 500 | 18.47 |
| Руски | 409 | 15.10 |
| Гагаузки | 311 | 11.48 |
| Украински | 125 | 4.61 |
| Молдовски | 37 | 1.36 |
| Беларуски | 2 | 0.07 |
| Арменски | 1 | 0.03 |
| Други | 1322 | 48.83 |
Родени в Каракурт
[редактиране | редактиране на кода]- Димитър Каракаш, български опълченец[22]
- Елена Сюпюр (1940) – румънски историк, българист
- Михаил Пейков (1940), художник
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Шабашов, Андрей и Сергей Гизер. Названия болгарских населенных пунктов ногайского произхождения, – в: Българите от Молдова и Украйна – език, литература, история, култура и образование. Международна научно-практическа конференция, София 2009, с. 100 – 101.
- ↑ Червенков, Николай и Иван Грек. Българите от Украйна и Молдова. Минало и настояще, София 1993, с. 14 – 15. Съществуват мнения, че отвъддунавски преселници (българи и гагаузи) се заселват в селото още през 1787 – 1791 г. – виж Каранастас, Олга Радова. Гагузы в составе задунайских переселенцев и их переселения в Буджаке (конец XVIII – первая четверть XIX века), Кишинев – Комрат 2001, с. 54, 85.
- ↑ Гюзелев, Боян. Албанци в Източните Балкани, София 2004, с. 72.
- ↑ Duminica Ivan. Coloniile bulgarilor în Basarabia (1774 – 1856). Chișinău: Lexon-Prim, 2017. p. 274.
- ↑ Новаков, Савелий З. Социально-экономическое развитие болгарских и гагаузких сел Южной Бессарабии (1857 – 1918), Chişinău 2004, с. 515 – 518.
- ↑ Duminica Ivan. Coloniile bulgarilor în Basarabia (1774 – 1856). Chișinău: Lexon-Prim, 2017. p. 266.
- ↑ Червенков, Н. и И. Грек, пос. съч., с. 22.
- ↑ Енциклопедия. Българската възрожденска интелигенция. Учители, свещеници, монаси, висши духовници, художници, лекари, аптекари, писатели, издатели, книжари, търговци, военни.... София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1988. с. 166.
- ↑ Новаков, С. З., пос. съч., с. 526.
- ↑ а б Берг Л.С. Население Бессарабии. Этнографический состав и численность, Петроград 1923, с. 28.[неработеща препратка]
- ↑ Новаков, С. З., пос. съч., с. 530.
- ↑ Сюпюр, Елена. Българската емигрантска интелигенция в Румъния през XIX век, София 1982, с. 22 – 23, 216.
- ↑ Челак, Екатерина. Училищното дело и културно-просветният живот на българските преселници в Бесарабия (1856 – 1878), София 1999, с. 228.
- ↑ Гюзелев, Б., пос. съч., с. 96.
- ↑ Челак, Е., пос. съч., с. 40.
- ↑ Из архива на Константин Иречек, т. 2, София 1963, с. 256.
- ↑ Младенов, Максим, Жечев, Николай и Благовест Нягулов. Българите в Румъния.XVII-ХХ в. Документи и материали, София 1994, с. 204.
- ↑ Новаков, С. З., пос. съч., с. 264.
- ↑ а б „Жовтневое“ в: „История городов и сел Украинской ССР“, Том „Одесская область“, с. 385.
- ↑ Rezultatele recensământului din 1930 în judeţul Ismail, архив на оригинала от 5 март 2014, https://web.archive.org/web/20140305182238/http://dediserver.eu/hosting/ethnodoc/data/MO_Ismail_1930.pdf, посетен на 18 май 2010
- ↑ „Linguistic composition, Odeska oblast: 2001 census“ // pop-stat.mashke.org. Посетен на 17 април 2018. (на украински)
- ↑ Христов, Иван и др. Българското опълчение 1877-1878: Биографичен и библиографски справочник. Т. 2: IV, V и VI дружина. Стара Загора, Форум, 1999. с. 127.
Външни препратки
[редактиране | редактиране на кода]- ((sq)) Shqiptaret e Ukraines (Албанците в Украйна), филм за Каракурт
- ((ru)) Думиника Иван. К вопросу о переселении албанцев в Бессарабию в начале XIX в. // Balcanica Posnaniensia. Acta et studia. XX. Poznan, 2013. C. 95 – 103.
- Село Каракурт // Гласът на Българите. UA:Одеса
| ||||||||||
