Жюл Сюпервиел
| Жюл Сюпервиел Jules Supervielle | |
 Жюл Сюпервиел, 1948 г. | |
| Роден | 16 януари 1884 г. |
|---|---|
| Починал | 17 май 1960 г. |
| Професия | писател, поет, драматург, лингвист, преводач |
| Националност |  Франция |
| Активен период | 1900 – 1960 |
| Жанр | драма, лирика, фентъзи, мемоари |
| Награди |  |
Повлиял на
| |
| Съпруга | Пилар Сааведра (1907 – 1960) |
| Деца | 6 |
| Уебсайт | |
| Жюл Сюпервиел в Общомедия | |
Жюл Сюпервиел (на френски: Jules Supervielle) е френски преводач, драматург, поет и писател на произведения в жанра социална драма, лирика, фентъзи и мемоари. Пише на френски език, но в стила на испанската традиция.[1][2][3][4][5][6]
Биография и творчество
[редактиране | редактиране на кода]Жюл Сюпервиел, с рождено име Хулио Луис Сюпервиел, е роден на 16 януари 1884 г. в Монтевидео, Уругвай.[1] Родителите му са французи – баща му е банкер от Беарн, майка му е от Страната на баските.[6] Същата година семейството се връща във Франция при фамилията в Олорон Сент Мари, където родителите му умират при трагичен инцидент. Той първоначално е отгледан от баба си, а през 1886 г. чичо му Бернард, собственик на банка в Монтевидео, го връща в Уругвай, където го отглежда като собствен син.[1] През 1894 г. чичо му и леля му се преместват в Париж, където Жюл завършва средното си образование.[4] В Париж посещава литературните кръгове на парижкия авангард и открива творчеството на Мюсе, Юго, Ламартин, Льоконт дьо Лил и Сюли Прюдом и сам започва да пише тайно стихове.[6] Сам публикува първата си стихосбирка „Мъгли от миналото“ през 1900 г. Следва в Сорбоната, където получава бакалавърската степен, а по-късно докторска степен.[2] Летните си ваканции прекарва в Уругвай. Отбива военната си служба, но е с крехко здраве и не издържа живота в казармата.[1] През 1907 г. се жени за Пилар Сааведра в Монтевидео. Имат шест деца.
През 1910 г. защитава дисертация усещането за природа в испано-американската поезия. Същата година издава втората си стихосбирка „Като платната“. След много пътувания, през 1912 г. окончателно се установява в Париж.[1] По време на Първата световна война в периода 1914 – 1917 г. е мобилизиран и работи в Министерството на войната, поради езиковите си умения. От 1917 г. чете много и открива Клодел, Рембо, Маларме, Лафорг и Уитман. През 1919 г. е издадена тратата му стихосбирка „Стихове с тъжен хумор“, която го сближава с кръга около списание „Нувел ревю франсез“ – Андре Жид, Жан Полан, Анри Мишо.[2] През 1922 г. е публикувана първата му голяма стихосбирка „Пристани“.[6] Следващата година е издаден и първият му роман „Човекът от пампасите“, а през 1924 г. и първият му голям разказ, „Пистата и езерото“, списание „Юръп“. През 1925 г. се сприятелява с австрийски поет Райнер Мария Рилке и издава един от най-големите поетични сборници на 20 век, „Гравитации“, в който резкрива своя стир и оригиналност.[2]
През 1926 г. е издаден романът му „Похитителят на деца“. В историята главният герой, полковникът, отвлича нещастни или изоставени момчета, осигурявайки на тях и съпругата си комфорт и радост в своето богато имение, но нещата се усложняват, когато той осиновява момиче.[1] Романът е екранизиран в едноименния френски телевизионен филм през 1981 г. и в едноименния филм с участието на Марчело Мастрояни, Анхела Молина и Мишел Пиколи.
През 1931 г. е публикуван сборникът му с фантастични новели „Детето на океана“, който е съставен от пет разказа, публикувани между 1924 и 1930 г., и три непубликувани. По това време той се посвещава на много литературни дейности и печели признаване на критиката, включително в Уругвай. Първата му пиеса „Красота в гората“ е издадена през 1932 г.[2]
С началото на Втората световна война през 1939 г. за него започват трудни години: международно напрежение, финансови затруднения и здравословни проблеми с белите дробове и сърцето, които го карат да отиде в изгнание за седем години в Уругвай и живее в Монтевидео.[2] Там продължава със своята интензивна литературна дейност. Пише поезия, комедийни пиеси („Боливар“ (1936), „Робинзон“ (1949), „Шехерезада“ (1949)) и прави преводи на известни автори като Хорхе Гилен, Гарсия Лорка, Шекспир.[6] Получава няколко литературни награди, като и отличието Офицер на Ордена на Почетния легион. През 1944 г. изнася поредица от лекции в университета на Монтевидео върху съвременната френска поезия. През 1946 г. се завръща във Франция и е назначен за почетен културен аташе към легацията на Уругвай в Париж. Животът му обаче е белязан със здравословни проблеми.[2] През 1955 г. е издадена автобиографичната му книга „Да се напиеш от извора“.[6]
Темите на произведенията му са любовта на един самотен, но братски настроен човек към пампасите и откритите пространства на неговото южноамериканско детство и носталгията му по космическото братство на хората. Стиховете му са чувствителни, понякога хумористични, понякога задълбочен, а в романите си съчетава фантазията и простотата, с много алегория и митология.[3][4]
През 1949 г. получава Наградата на критиката, а през 1955 г. – наградата на Френската академия за цялостно творчество.[2] В 1960 г. е избран за „Принц на поетите“.[6]
Жюл Сюпервиел умира на 17 май 1960 г. в Париж, Франция. Погребан е в Олорон Сент Мари. През 1990 г. в града на негово име е учредена поетична награда, а сред носителите ѝ са Ален Боске, Йожен Гилевич, и др.[6]
Произведения
[редактиране | редактиране на кода]Самостоятелни романи
[редактиране | редактиране на кода]Поезия
[редактиране | редактиране на кода]- Brumes du passé (1900)[1][2][6]
- Comme des Voiliers (1910)
- Les poèmes de l'humour triste (1919)
- Débarcadères (1922)
- Gravitations (1925)
- Le Survivant (1928)
- Le Forçat innocent (1930)
- Les Amis inconnus (1934)
- La Fable du monde (1938)
- Poèmes, 1939 – 1945 (1946)
- À la nuit (1947)
- Oublieuse mémoire (1949)
- Naissances (1951)
- L'Escalier (1956)
- Le Corps tragique (1959)
- негови поетични творби са представени в сборника антология „Френска поезия“, Библиотека „Световна класика“, „Народна култура“, София (1978), прев. Пенчо Симов
Пиеси
[редактиране | редактиране на кода]Сборници
[редактиране | редактиране на кода]- L'Enfant de la haute mer (1931) – новели[1][2]
Детето на океана в сборника „Френски морски новели“, изд.: „Георги Бакалов“, Варна (1979), прев. Огнян Бранков, Донка Гунчева-Бранкова - Premiers pas de l'univers (1950) – приказки
- Boire à la source (1955) – автобиографични разкази
Екранизации
[редактиране | редактиране на кода]- 1945 La fruta mordida
- 1962 Gran teatro – тв сериал, 1 епизод
- 1966 Der Kinderdieb – тв филм
- 1967 Le voleur d'enfants – тв филм
- 1968 L'enfant de la haute mer – тв филм
- 1969 Hora once – тв сериал, 1 епизод
- 1971 Shéhérazade – тв филм
- 1972 Plain-chant – тв сериал
- 1981 Le voleur d'enfants – тв филм
- 1985 L'enfant de la haute mer – късометражен
- 1991 Le voleur d'enfants
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ а б в г д е ж з и к ((en)) Биография и библиография в сайта Goodreads
- ↑ а б в г д е ж з и к л м ((fr)) Биография и библиография в сайта Babelio
- ↑ а б в ((en)) Биография в сайта „Енциклопедия Британика“
- ↑ а б в г ((en)) Биография и библиография в сайта Encyclopedia.com
- ↑ ((en)) Биография и библиография в сайта Poetry Foundation
- ↑ а б в г д е ж з и к л Биография в сайта „Литературен свят“
Външни препратки
[редактиране | редактиране на кода]- Жюл Сюпервиел в
Internet Movie Database - Жюл Сюпервиел в Internet Speculative Fiction Database
- Произведения на Жюл Сюпервиел в
Моята библиотека
 
|
Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Jules Supervielle в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.
ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни. |
|
