Направо към съдържанието

Козичино

(пренасочване от Еркеч)
Тази статия е за селото в България. За селото в Северна Македония вижте Козичино (община Кичево).

Козичино
България
42.8384° с. ш. 27.5744° и. д.
Козичино
Област Бургас
42.8384° с. ш. 27.5744° и. д.
Козичино
Общи данни
Население147 души[1] (15 март 2024 г.)
1,5 души/km²
Землище98,368 km²
Надм. височина413 m
Пощ. код8224
Тел. код05969
МПС кодА
ЕКАТТЕ37753
Администрация
ДържаваБългария
ОбластБургас
Община
   кмет
Поморие
Иван Алексиев
(ГЕРБ; 2011)
Козичино в Общомедия

Козичино е село в един от трите дяла на Източна Стара планина – „Коджа Балкан“. В административно деление, то се намира в община Поморие, област Бургас, като гориста област е в подчинение на Горско стопанство Несебър. Козичино е известно още като Еркеч. Най-популярната теория за произхода на името на селото – Еркеч е, че произхожда от турското словосъчетание – „еркен геч“ т.е. „мини-замини“ или „мини по-бързо“. Тъй като това словосъчетание е своего рода призив за спешно действие, то при бързо изговаряне се редуцира до „еркеч“. Така викат децата, като прескачат лагерния огън. Така подвикват и стопаните, когато се стремят да засилят каруцата по надолнището преди преминаване на реката, за да може по-лесно да изкачат баира. При всички случаи обаче, селото е останало в историята като опасно за отсядане и преспиване място, през което трябва да се премине по най-бърз начин.(„ В Еркеч турски крак не е замръквал. Ако е замръкнал – не е осъмнал“ – припомнят и днес еркечани). Друга версия от топонимиката на селището, пак от турски език, се свързва с „еркичите“ – козли, водачи на стадото. След неуспешни преговори с турското правителство, относно българските имоти, на 15 септември1934 г., имената на хиляди български села с турски имена са подменени. Селото е преименувано от Еркеч на Козичино. За повече информация, свързана с историята, географията и традициите на селото може да се прочете в книгата на д-р Петър Куцаров – „Еркеч“, издадена в Бургас през 2001 г.

Селото се намира на 39 km от общинския център Поморие и на 47 km от областния център Бургас.

Един от центровете на ваяците със запазен уникален архаичен диалект и фолклор. Най-ранните данни за село Козичино са от първите векове на османското владичество[2]. От данъчен документ от 1676 година разбираме, че от Еркеч е събран ечемик. Друг документ от 1731 година гласи, че приходът от овцете през тази година в община Анхиало силно е намалял, поради лютата зима. Заповядано е да се извърши преброяване на овцете и опис в населените места в общината, сред които се споменава и Еркеч. Точното местоположение на селото се е знаело. Интересно е да се припомни, че Еркеч е създаден като село и винаги е бил село, въпреки че през 1828 г. е наброявал повече от 300 къщи и е бил областен център./ За сравнение Бургас е обявен за „град“ едва на 22 септември 1862 г. само с 56 рибарски къщи, благодарение на султански указ на Абдул Азис, от същата дата[3]. Този факт обяснява защо от всички околни села са идвали хора данъкоплатци в Еркеч, за да си плащат таксите и данъците и „еркен-геч“ /набързо/ са си отивали. В това древно село народната памет показва 4 /четири/ гробища в различни местности, според развитието на селото през вековете. Историците оценяват датировката на създаването на дадено селище косвено по неговите гробища. Всяко гробище се оценява на 100 – 120 г. давност. Така грубо може да се изчисли, кога е възникнало селото – в края на 16 век. В тази сметка не влиза петото гробище, предназначено за неканени и зловредни гости, намиращо се в местността „Патронска кория“. В това тайно през онези години гробище еркечани са хвърляли труповете на убити хора по време на османското владичество. Днес то пак съществува, но не тайно. Знае се и се ползва като септична яма за умрели животни. Представлява естествена природна вдлъбнатина, приличаща на дълбок кладенец.

В землището на Козичино е направено археологическо откритие на съкровище от сребърни дирхами на Златната орда, вероятно укрито около 1399.[4]

Преброяване на населението през 2011 г.

Численост и дял на етническите групи според преброяването на населението през 2011 г.:[5]

Година 1884[6] 1887[6] 1893[7] 1900[8] 1905[9] 1910[6] 2011
Общо 1171 1255 1141 1141 1179 1327 212
Българи 1166 1252 1141 1129 1171 1308 207
Гърци 5 2 3 7 5
Турци 1 1 1 1 -
Цигани 8 13 -
Други 5
Не се самоопределят -
Неотговорили -

Източноправославно християнство. Църквата е построена 1847 г. и е именувана на св.великомъченица Параскева-Петка.[10] Поради отдалеченост на времето и липсата на документи, днес е трудно да се подреди цялата документална история на църквата в село Козичино. Има сведения, че в Еркеч е имало църква преди последното опожаряване на селото през периода 1828 – 1832 година, към която е организирано и примитивно килийно училище. Основите на такова килийно училище с параклис, според все още живи стари хора се намират в местността „Стойов мост“, намираща се на входа на селото, тоест на Изток от входа му[11]. Историята на църквата в село Козичино е тясно свързана с възрожденските процеси в българското общество, от които еркечени не са били изолирани. Тези процеси започват първо чрез самоосъзнаване и борба за независима българска църква и просвета.

Църквата е строена през годините 1845 – 1848. Разрешение за построяването се е изисквало и заради това четирима души, от четирите най-знатни рода на коне са тръгнали към Цариград /Истанбул/, за да го получат, свидетелстват стари хора. Това са Дойно Великов, чийто син Петко по-късно служи в църквата до кончината си, повече от 60 години. Демир Стойков – от Карачобански род. Кольо от рода Кеси и Рою от рода Емшери.

Строежът сплотява цялото местно население, което влага всичката си сила и енергия в общата кауза. Църквата е строена само нощем да не се дразнят турците. Това обуславя и избора на място – най-ниското в селото, което впоследствие се сакрализира. Понякога турски шайки от съседните мюсюлмански села – Лопачлър, Палазлър и Кедиклър, правели набези и разрушавали построеното. Еркечени не се задоволявали само с възстановяване на развалините, а в отговор пречели на изграждане на минаре на известната джамия при село Челебиево.[12]

Църквата представлява класически пример на трикорабна базилика с двускатен покрив. Гордост за еркечени е, че църквата е съхранена в оригиналния си вид – правени са през дългото ѝ съществуване само козметични промени.


Културни и природни забележителности

[редактиране | редактиране на кода]

„Гаража“ – Селото е изградило и притежава огромен гараж за автобуси. Намира се по средата на двата центъра: Долния-„площада“, където са общината, училището, худ. галерия, поповата къща и Горния-„хорището“. „Гаража“ е построен в резултат на това, че трима Гошовци, след като се напили порядъчно, решили да си допият в съседното село. Поради липса на транспорт, решили да откраднат за „малко“ селския автобус и да отидат да си видят приятелките и до сутринта да го върнат, без никой да забележи. На 200 м по надолнището, обаче автобусът се преобърнал точно пред Общината и те се разбягали. Присъдата на съда – селския правораздавателен орган тогава, е била повече от ясна. „Избирайте! Затвор или ще строите гараж за автобус“. Над 100 волски каруци камъни са изкопали и пренесли тримата герои, но не им достигнали сили да изпълнят грандиозния проект, въпреки желанието им да се отърват от затвора. Останалото са довършили с колективен труд хората от селото /свидетелства дядо Яни Габъра, живеещ наблизо/. С внушителните си размери на височина 7 метра, той и сега побира двуетажен автобус или тежкотоварен камион-(TIR) в дълбочина – 22 м.

В селото има група за автентичен български фолклор.

Това е единственото село в България, в което лазарките са празнували преди години два поредни дни[13] На Лазаровден – „Малко Лазари“ и на Цветница – „Голямо Лазари“. Така е било, когато селото е било многобройно. На „Лазаровден“-/събота/ -празнували малките момичета, а в неделя „Цветница“ – момите. Сега всички играят „Лазари“ само в неделя – Цветница, заради малката раждаемост в селото. Първо играят големите моми, но след като се оттеглят, стари баби и невръстни внучки продължават на освободената сцена. Обичаят се изпълнява така, както се е изпълнявал преди векове изпълнен с много колорит и красота. Сбора на селото се празнува на Петков ден /„петки“/ по стар стил. Същият ден е и празник на църквата в селото „Света Петка-Параскева“

Загинали през Балканската и Първата Световна Война

[редактиране | редактиране на кода]

Първа в Еркеч получава скръбна телеграма баба Злата (Манзарката) – за единия от синовете си, изпратени на фронта. Впоследствие получава още четири скръбни телеграми и така оплаква петимата си синове, без да може да ги види. Те са:

  1. Ройо Пейков Манзаров,
  2. Васил Пейков Манзаров,
  3. Неделчо Пейков Манзаров,
  4. ? Пейков Манзаров,
  5. ? Пейков Манзаров.

Скръбната поредица следват:

  1. Марко Лефтеров Златинов(?)
  2. Жельо Маринов Кръстев
  3. Стоян ? – на Кераца мъжа и
  4. Неделчо – на баба Рада Кандъчката
  5. Илия Липчев
  6. Илия Димов
  7. Вълко Стоянов
  8. Пейко Сархошев
  9. Жельо Щерионов Христов
  10. Злати Мочуков
  11. Димо Душев Петров
  12. ? Душев Петров – брат на предходния
  13. Димо Желев Сархошев
  14. Къньо Стойков
  15. Пейко Василев Сархошев
  16. Дойчо Станчев Вълков
  17. Лефтер Петров Чукачев
  18. Стоян Георгиев Гьочев

Загинали през Втората Световна война

[редактиране | редактиране на кода]
  1. Иван Янев Куцаров – потомък на Каракуцарския род /„Куцарията“/ в Еркеч. Като войник през 1944 г., е встъпил по призива на поручик Дичо Петров в партизански батальон „Хр. Ботев“. Загинал е в сражение край с. Батуля, Македонско, през май 1944 г. Той е единственият партизанин, който дава Еркеч и сам става жертва.
  2. Кольо Калчев Панайотов – мобилизиран
  3. Петко Цвятков Златинов – мобилизиран
  4. Димитър Янев – мобилизиран
  5. Пейо Лефтеров Великов – мобилизиран
  6. Стоян Георгиев Стоянов /Гьочето/ – мобилизиран
  7. Дойчо Митев Дойчев – мобилизиран

На „Симовта“ чешма е разстрелян предателят на партизаните Парапанко („парапанко“ – (от гр.) – погърчен човек, тоест женен за гъркиня), който също няма нищо общо с Еркеч, но носи отговорност за четирима застреляни в битка, плюс още 22 души, разстреляни без съд и присъда. Последните са погребани в общ гроб между с. Топчийско и с. Добра поляна. Нелепата смърт на тези 26-има души е подробно описана в книгата „Никога няма да бъдат забравени“[16]

  1. www.grao.bg
  2. Еркечки Великден“ – сборник с материали от международна научна дискусия – 2006 г.
  3. Странджански, Н." Сага за малкия българин и за голямото бългаско безвремие" изд.1999, том.I, стр.75; том.II, изд.2001, стр.235
  4. Красимир Т. Кръстев, МОНЕТНАТА ЦИРКУЛАЦИЯ В АНХИАЛСКАТА КААЗА ПО ВРЕМЕ НА КРИЗАТА В ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ (КРАЯ НА XVI – СРЕДАТА НА XVII В.) (ВЪЗ ОСНОВА НА ДАННИ ОТ КОЛЕКТИВНИТЕ НАХОДКИ). НАЦИОНАЛНА НАУЧНА КОНФЕРЕНЦИЯ ГРАДЪТ В БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ (По археологически данни), стр.543, архив на оригинала от 23 септември 2020, https://web.archive.org/web/20200923150726/https://www.bulgari-istoria-2010.com/booksBG/BG_grad.pdf, посетен на 26 март 2020 
  5. Ethnic composition, all places: 2011 census // pop-stat.mashke.org. Посетен на 9 юни 2019.
  6. а б в Списък на населените места в Царство България според преброяването на 31 декемврий 1910 година
  7. Списък на населените места в Княжество България според преброяванието на 1-й януарий 1893
  8. НСИ. Списък на населените места в Княжество България според преброяванието на 31 декемврий 1900 г.
  9. Списък на населените места в Княжество България според преброяването на 31 декемврий 1905 г.
  10. С П И С Ъ К на православните храмове в Сливенска епархия по духовни околии // Посетен на 06.04.2012.
  11. Кънева, Ст." Под небето на Еркеч", изд.2009
  12. Куцаров, П. „Еркеч“, изд. 2001,
  13. Куцаров, П. „Еркеч и еркечани – история, култура, бит и душевност“ – изд.2009.
  14. Дневници и спомени за Илинденско-Преображенското въстание. София, Издателство на Отечествения фронт, 1984. с. 174 – 188.
  15. Недкова, Надежда, Евдокия Петрова (съставители). Михаил Герджиков и подвигът на тракийци 1903 г. Документален сборник: Посветен на 100-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание и 125-годишнината от рождението на Михаил Герджиков. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, Главно управление на Архивите, 2002.
  16. „Никога няма да бъдат забравени“ – изд. 1971 г. – сборник от биографични очерци за революционни борци..., написан от 60 автори, под редакцията на Хаскея Челебонов, съставител Георги Томов