Козичино
Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: форматиране, енциклопедизиране на стила. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции. |
- Тази статия е за селото в България. За селото в Северна Македония вижте Козичино (община Кичево).
Козичино | |
Общи данни | |
---|---|
Население | 147 души[1] (15 март 2024 г.) 1,5 души/km² |
Землище | 98,368 km² |
Надм. височина | 413 m |
Пощ. код | 8224 |
Тел. код | 05969 |
МПС код | А |
ЕКАТТЕ | 37753 |
Администрация | |
Държава | България |
Област | Бургас |
Община – кмет | Поморие Иван Алексиев (ГЕРБ; 2011) |
Козичино в Общомедия |
Козичино е село в един от трите дяла на Източна Стара планина – „Коджа Балкан“. В административно деление, то се намира в община Поморие, област Бургас, като гориста област е в подчинение на Горско стопанство Несебър. Козичино е известно още като Еркеч. Най-популярната теория за произхода на името на селото – Еркеч е, че произхожда от турското словосъчетание – „еркен геч“ т.е. „мини-замини“ или „мини по-бързо“. Тъй като това словосъчетание е своего рода призив за спешно действие, то при бързо изговаряне се редуцира до „еркеч“. Така викат децата, като прескачат лагерния огън. Така подвикват и стопаните, когато се стремят да засилят каруцата по надолнището преди преминаване на реката, за да може по-лесно да изкачат баира. При всички случаи обаче, селото е останало в историята като опасно за отсядане и преспиване място, през което трябва да се премине по най-бърз начин.(„ В Еркеч турски крак не е замръквал. Ако е замръкнал – не е осъмнал“ – припомнят и днес еркечани). Друга версия от топонимиката на селището, пак от турски език, се свързва с „еркичите“ – козли, водачи на стадото. След неуспешни преговори с турското правителство, относно българските имоти, на 15 септември1934 г., имената на хиляди български села с турски имена са подменени. Селото е преименувано от Еркеч на Козичино. За повече информация, свързана с историята, географията и традициите на селото може да се прочете в книгата на д-р Петър Куцаров – „Еркеч“, издадена в Бургас през 2001 г.
География
[редактиране | редактиране на кода]Селото се намира на 39 km от общинския център Поморие и на 47 km от областния център Бургас.
История
[редактиране | редактиране на кода]Един от центровете на ваяците със запазен уникален архаичен диалект и фолклор. Най-ранните данни за село Козичино са от първите векове на османското владичество[2]. От данъчен документ от 1676 година разбираме, че от Еркеч е събран ечемик. Друг документ от 1731 година гласи, че приходът от овцете през тази година в община Анхиало силно е намалял, поради лютата зима. Заповядано е да се извърши преброяване на овцете и опис в населените места в общината, сред които се споменава и Еркеч. Точното местоположение на селото се е знаело. Интересно е да се припомни, че Еркеч е създаден като село и винаги е бил село, въпреки че през 1828 г. е наброявал повече от 300 къщи и е бил областен център./ За сравнение Бургас е обявен за „град“ едва на 22 септември 1862 г. само с 56 рибарски къщи, благодарение на султански указ на Абдул Азис, от същата дата[3]. Този факт обяснява защо от всички околни села са идвали хора данъкоплатци в Еркеч, за да си плащат таксите и данъците и „еркен-геч“ /набързо/ са си отивали. В това древно село народната памет показва 4 /четири/ гробища в различни местности, според развитието на селото през вековете. Историците оценяват датировката на създаването на дадено селище косвено по неговите гробища. Всяко гробище се оценява на 100 – 120 г. давност. Така грубо може да се изчисли, кога е възникнало селото – в края на 16 век. В тази сметка не влиза петото гробище, предназначено за неканени и зловредни гости, намиращо се в местността „Патронска кория“. В това тайно през онези години гробище еркечани са хвърляли труповете на убити хора по време на османското владичество. Днес то пак съществува, но не тайно. Знае се и се ползва като септична яма за умрели животни. Представлява естествена природна вдлъбнатина, приличаща на дълбок кладенец.
В землището на Козичино е направено археологическо откритие на съкровище от сребърни дирхами на Златната орда, вероятно укрито около 1399.[4]
Население
[редактиране | редактиране на кода]Етнически състав
[редактиране | редактиране на кода]- Преброяване на населението през 2011 г.
Численост и дял на етническите групи според преброяването на населението през 2011 г.:[5]
Година | 1884[6] | 1887[6] | 1893[7] | 1900[8] | 1905[9] | 1910[6] | 2011 |
---|---|---|---|---|---|---|---|
Общо | 1171 | 1255 | 1141 | 1141 | 1179 | 1327 | 212 |
Българи | 1166 | 1252 | 1141 | 1129 | 1171 | 1308 | 207 |
Гърци | 5 | 2 | 3 | 7 | 5 | ||
Турци | 1 | 1 | 1 | 1 | - | ||
Цигани | 8 | 13 | - | ||||
Други | 5 | ||||||
Не се самоопределят | - | ||||||
Неотговорили | - |
Религии
[редактиране | редактиране на кода]Източноправославно християнство. Църквата е построена 1847 г. и е именувана на св.великомъченица Параскева-Петка.[10] Поради отдалеченост на времето и липсата на документи, днес е трудно да се подреди цялата документална история на църквата в село Козичино. Има сведения, че в Еркеч е имало църква преди последното опожаряване на селото през периода 1828 – 1832 година, към която е организирано и примитивно килийно училище. Основите на такова килийно училище с параклис, според все още живи стари хора се намират в местността „Стойов мост“, намираща се на входа на селото, тоест на Изток от входа му[11]. Историята на църквата в село Козичино е тясно свързана с възрожденските процеси в българското общество, от които еркечени не са били изолирани. Тези процеси започват първо чрез самоосъзнаване и борба за независима българска църква и просвета.
Църквата е строена през годините 1845 – 1848. Разрешение за построяването се е изисквало и заради това четирима души, от четирите най-знатни рода на коне са тръгнали към Цариград /Истанбул/, за да го получат, свидетелстват стари хора. Това са Дойно Великов, чийто син Петко по-късно служи в църквата до кончината си, повече от 60 години. Демир Стойков – от Карачобански род. Кольо от рода Кеси и Рою от рода Емшери.
Строежът сплотява цялото местно население, което влага всичката си сила и енергия в общата кауза. Църквата е строена само нощем да не се дразнят турците. Това обуславя и избора на място – най-ниското в селото, което впоследствие се сакрализира. Понякога турски шайки от съседните мюсюлмански села – Лопачлър, Палазлър и Кедиклър, правели набези и разрушавали построеното. Еркечени не се задоволявали само с възстановяване на развалините, а в отговор пречели на изграждане на минаре на известната джамия при село Челебиево.[12]
Църквата представлява класически пример на трикорабна базилика с двускатен покрив. Гордост за еркечени е, че църквата е съхранена в оригиналния си вид – правени са през дългото ѝ съществуване само козметични промени.
Културни и природни забележителности
[редактиране | редактиране на кода]„Гаража“ – Селото е изградило и притежава огромен гараж за автобуси. Намира се по средата на двата центъра: Долния-„площада“, където са общината, училището, худ. галерия, поповата къща и Горния-„хорището“. „Гаража“ е построен в резултат на това, че трима Гошовци, след като се напили порядъчно, решили да си допият в съседното село. Поради липса на транспорт, решили да откраднат за „малко“ селския автобус и да отидат да си видят приятелките и до сутринта да го върнат, без никой да забележи. На 200 м по надолнището, обаче автобусът се преобърнал точно пред Общината и те се разбягали. Присъдата на съда – селския правораздавателен орган тогава, е била повече от ясна. „Избирайте! Затвор или ще строите гараж за автобус“. Над 100 волски каруци камъни са изкопали и пренесли тримата герои, но не им достигнали сили да изпълнят грандиозния проект, въпреки желанието им да се отърват от затвора. Останалото са довършили с колективен труд хората от селото /свидетелства дядо Яни Габъра, живеещ наблизо/. С внушителните си размери на височина 7 метра, той и сега побира двуетажен автобус или тежкотоварен камион-(TIR) в дълбочина – 22 м.
В селото има група за автентичен български фолклор.
Редовни събития
[редактиране | редактиране на кода]Това е единственото село в България, в което лазарките са празнували преди години два поредни дни[13] На Лазаровден – „Малко Лазари“ и на Цветница – „Голямо Лазари“. Така е било, когато селото е било многобройно. На „Лазаровден“-/събота/ -празнували малките момичета, а в неделя „Цветница“ – момите. Сега всички играят „Лазари“ само в неделя – Цветница, заради малката раждаемост в селото. Първо играят големите моми, но след като се оттеглят, стари баби и невръстни внучки продължават на освободената сцена. Обичаят се изпълнява така, както се е изпълнявал преди векове изпълнен с много колорит и красота. Сбора на селото се празнува на Петков ден /„петки“/ по стар стил. Същият ден е и празник на църквата в селото „Света Петка-Параскева“
Личности
[редактиране | редактиране на кода]- Душо Желев, български революционер, войвода на ВМОРО[14]
- Петко Великов (1833 – 1931) – посреща Васил Левски през 1871 и 1872 г. За освобождението на България допринася с 42 златни монети и е ръкоположен от Дякона в дома си. /спр. „Еркеч“ – проф. Петър Куцаров/
- Рою Петков (1880 – ?), деец на ВМОРО, участник в Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година[15]
Загинали през Балканската и Първата Световна Война
[редактиране | редактиране на кода]Първа в Еркеч получава скръбна телеграма баба Злата (Манзарката) – за единия от синовете си, изпратени на фронта. Впоследствие получава още четири скръбни телеграми и така оплаква петимата си синове, без да може да ги види. Те са:
- Ройо Пейков Манзаров,
- Васил Пейков Манзаров,
- Неделчо Пейков Манзаров,
- ? Пейков Манзаров,
- ? Пейков Манзаров.
Скръбната поредица следват:
- Марко Лефтеров Златинов(?)
- Жельо Маринов Кръстев
- Стоян ? – на Кераца мъжа и
- Неделчо – на баба Рада Кандъчката
- Илия Липчев
- Илия Димов
- Вълко Стоянов
- Пейко Сархошев
- Жельо Щерионов Христов
- Злати Мочуков
- Димо Душев Петров
- ? Душев Петров – брат на предходния
- Димо Желев Сархошев
- Къньо Стойков
- Пейко Василев Сархошев
- Дойчо Станчев Вълков
- Лефтер Петров Чукачев
- Стоян Георгиев Гьочев
Загинали през Втората Световна война
[редактиране | редактиране на кода]- Иван Янев Куцаров – потомък на Каракуцарския род /„Куцарията“/ в Еркеч. Като войник през 1944 г., е встъпил по призива на поручик Дичо Петров в партизански батальон „Хр. Ботев“. Загинал е в сражение край с. Батуля, Македонско, през май 1944 г. Той е единственият партизанин, който дава Еркеч и сам става жертва.
- Кольо Калчев Панайотов – мобилизиран
- Петко Цвятков Златинов – мобилизиран
- Димитър Янев – мобилизиран
- Пейо Лефтеров Великов – мобилизиран
- Стоян Георгиев Стоянов /Гьочето/ – мобилизиран
- Дойчо Митев Дойчев – мобилизиран
Паметници
[редактиране | редактиране на кода]На „Симовта“ чешма е разстрелян предателят на партизаните Парапанко („парапанко“ – (от гр.) – погърчен човек, тоест женен за гъркиня), който също няма нищо общо с Еркеч, но носи отговорност за четирима застреляни в битка, плюс още 22 души, разстреляни без съд и присъда. Последните са погребани в общ гроб между с. Топчийско и с. Добра поляна. Нелепата смърт на тези 26-има души е подробно описана в книгата „Никога няма да бъдат забравени“[16]
Външни препратки
[редактиране | редактиране на кода]- Галерия на Козичино Архив на оригинала от 2008-12-20 в Wayback Machine.
- Автентичен фолклор от село Еркеч
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ www.grao.bg
- ↑ „Еркечки Великден“ – сборник с материали от международна научна дискусия – 2006 г.
- ↑ Странджански, Н." Сага за малкия българин и за голямото бългаско безвремие" изд.1999, том.I, стр.75; том.II, изд.2001, стр.235
- ↑ Красимир Т. Кръстев, МОНЕТНАТА ЦИРКУЛАЦИЯ В АНХИАЛСКАТА КААЗА ПО ВРЕМЕ НА КРИЗАТА В ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ (КРАЯ НА XVI – СРЕДАТА НА XVII В.) (ВЪЗ ОСНОВА НА ДАННИ ОТ КОЛЕКТИВНИТЕ НАХОДКИ). НАЦИОНАЛНА НАУЧНА КОНФЕРЕНЦИЯ ГРАДЪТ В БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ (По археологически данни), стр.543, архив на оригинала от 23 септември 2020, https://web.archive.org/web/20200923150726/https://www.bulgari-istoria-2010.com/booksBG/BG_grad.pdf, посетен на 26 март 2020
- ↑ Ethnic composition, all places: 2011 census // pop-stat.mashke.org. Посетен на 9 юни 2019.
- ↑ а б в Списък на населените места в Царство България според преброяването на 31 декемврий 1910 година
- ↑ Списък на населените места в Княжество България според преброяванието на 1-й януарий 1893
- ↑ НСИ. Списък на населените места в Княжество България според преброяванието на 31 декемврий 1900 г.
- ↑ Списък на населените места в Княжество България според преброяването на 31 декемврий 1905 г.
- ↑ С П И С Ъ К на православните храмове в Сливенска епархия по духовни околии // Посетен на 06.04.2012.
- ↑ Кънева, Ст." Под небето на Еркеч", изд.2009
- ↑ Куцаров, П. „Еркеч“, изд. 2001,
- ↑ Куцаров, П. „Еркеч и еркечани – история, култура, бит и душевност“ – изд.2009.
- ↑ Дневници и спомени за Илинденско-Преображенското въстание. София, Издателство на Отечествения фронт, 1984. с. 174 – 188.
- ↑ Недкова, Надежда, Евдокия Петрова (съставители). Михаил Герджиков и подвигът на тракийци 1903 г. Документален сборник: Посветен на 100-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание и 125-годишнината от рождението на Михаил Герджиков. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, Главно управление на Архивите, 2002.
- ↑ „Никога няма да бъдат забравени“ – изд. 1971 г. – сборник от биографични очерци за революционни борци..., написан от 60 автори, под редакцията на Хаскея Челебонов, съставител Георги Томов
|