Петко Дойнов Великов

Петко Дойнов Великов
български духовник
Роден	1833 г. село Еркеч (днешно Козичино), Османска империя
Починал	31 януари 1931 г. село Еркеч (днешно Козичино), Царство България

Петко Дойнов Великов е български духовник, съратник на Васил Левски.

Биография

Иконом Петко Дойнов Великов е роден през 1833 г. в с. Еркеч и е починал в блаженство на 31 януари / петък-Атанасовден н.ст./ 1931 г. В регистъра за населението на Община Еркеч (сега Козичино), датата на кончината му е отбелязана на следващия ден като 1 февруари 1931 г., вероятно по причина, че поради тежката зима или заради празника, предният ден е бил неработен. По негово изрично желание е погребан на метър от криптата на църквата, но извън нея.

В тежките години след победата на ген. Дибич Задбалканский над Османската империя и след оттеглянето му по обратния път към Русия /1828 – 1830/ хиляди семейства са емигрирали към близките до България райони на Русия /Бесарабия/. Тези, които са останали, обратно на появилия се повсеместен страх от гонения са продължили съграждането на българското. Около 1840 – 1842 г. четирима еркечлии от най-знатните родове на селото, са подковали конете си и упълномощени след решение в селото са потеглили към Цариград, за разрешение за църква. Водач им е бил Демир от Карачобански род, който по-късно се сродява с последвалия го Дойно, чийто син Петко Дойнов по-късно оглавява църквата. Трети е Кольо от рода на Кесите, който също се сродява с попския род и Рою от рода на Емшерите. През 1847 църквата е завършена, но за няколко години всички назначени свещеници/ някои от гръцки произход/ биват изгонени от селото, до идването на Паисий Габровски – от Троянския манастир. Според проф. д. и. н. Петър Куцаров, той е служил в продължение на близо 10 години в Еркеч и за този период е подготвил бъдещият свещеник поп Петко за свой наследник, преди да се завърне в Троянски манастир, както и Петър Липчев-Питанак за бъдещ учител.

Първа среща с Левски

Идването на Левски в Еркеч е било изненада за всички. Дотогава, местните само са чували за такъв човек, който ходи из страната да подтиква хората към бунт. И в двете книги на проф. Куцаров „Еркеч“ и "Еркеч и еркечани" има единодушни свидетелства на живи хора за посещението на Апостола. Според тях, той е дошъл по Велики пости през 1871 г. след обяд с двама придружители. В такова скучно село, съвсем естествено, облечените във „френски дрехи“ търговци привличат внимание. Документи за идването на Левски естествено няма. Още по-наивно е да се мисли, че ще има и Протокол на състоялата се среща. Но народната памет е дълга. И стотици местни люде твърдят едно и също без да си противоречат по отношение на посещението на непознатия революционер. Базирайки се на спомените на възрастни хора, Община Козичино издава писмо на 5 януари 1961 г., потвърждаващо посещението на Левски в Еркеч, заради предстоящо публикуване на статия в окръжния вестник „Черноморски фронт“-Бургас. Но и тук Общината пише в достатъчно пестелива форма, заради факта, че данните са от външни свидетели, а не лично от поп Петко Дойнов, който до смъртта си е мълчал. Тоест, както казват местните хора, „данните са иззад плета, а не измежду четирите стени на къщата“. Днес, през 2011 г., благодарение на данни, предоставени от правнучките на съратника на Левски, поп Петко Дойнов, Велика п. Петкова, Кераца Дойнова и дъщеря ѝ Добрина, беше установено, че Апостола наистина е идвал в дома им. Под претекст, че ще закупува едър добитък, той влязъл в къщата. Огледал в „хлява“ / „дама“ / животните. Гостили го на втория етаж. Разкрил е истинската цел на посещението си и след съгласие е ръкоположил поп Петко за председател на Частен революционен комитет – Еркеч. Същият е дал клетва. Първите поставени задачи са били прости. Да се събират хора и пари. Изначало попа, прегърнал вече делото, е броил 42 златни монети и е дал обещание да привлече хора. Наследниците не уточняват какви са били парите – златни турски лири, наполеони или златни монети с лика на Екатерина ІІ. И в двете книги написани дотогава за това посещение се твърди, че лично поп Петко е съпроводил Левски до съседното село Голица. Според неговите наследници това се разминава с истината. Превеждането на Апостола от Еркеч до Голица е извършил Кръстю Митев по прякор „Клехунката“. Той е изпратен от попа, но не е знаел кого и защо води до съседното село. Там Апостола е говорил с местния поп Дойчо Иванов (? – 1915 г.) и е пренощувал в дома на Димчо Йоргакиев, според свидетелствата на дядо Илия Кичука. Същият твърди, че Левски в с. Голица е търсел „зрънца“ при срещата си. Това на местен жаргон значи, че е търсел патрони за револвер. Оттук нататък следите на Левски за местните хора са неизвестни и най-вероятно той се е насочил към с. Аврен, Варненско. Няма податки за създаден комитет в с. Голица. Предполага се, че всичко е приключило с един сериозен разговор без плодотворни следствия и една безпроблемна нощувка.

Втора среща с Левски

Съмненията за второ посещение на Левски в Еркеч са големи и тук свидетелствата се разделят. Наполовина от живите по тези времена твърдят, че е идвал втори път, а останалите твърдят обратно. Такива са данните, които са оставени на поколенията чрез устни предания. Същите раздвоени мнения четем и в книгите посветени на Еркеч. Но и тук всичко, което се говори е извън двора на поп Петковата къща. Вътре тайната се е пазела, според твърденията на близките му стриктно. Едва сега / 2011 г./ те споделят, че Левски е идвал втори път и без да обикаля селото и да разпитва е почукал на прозореца на Петко-дойновата къща доста след мръкване. Цялата вечер е минала в разговори, пак в отсъствието на жена му и децата. Според свидетелствата на невръстните, които също не могли да заспят, на изпроводяк чули следната размяна на реплики. Непознатият човек казал: "Всичко разбрах попе! Вие сте си решили сами въпроса с Робството и Свободата, ама само във ваш`то село, а аз ти говоря за Свободата на България. Търси пак! "

Мълчанието на поп Петко

В първите 5 години след изпълнението на присъдата над Левски до Освобождението през 1878 г., повсеместното мнение сред хората е било, че той е престъпник, който е качен на бесилото благодарение на свещеника Кръстю Никифоров от Ловеч. Считан е за виновен, че заради провала в Арабаконашкото приключение е повлякъл в злочести съдбини още 60 души, заточени в Диарбекир. Косвени доказателства за това странно твърдение се виждат в „Диарбекирски дневник и спомени“ стр.108 – 109 на Тоне Крайчов от с. Желява. Там има нещо смущаващо. Когато на заточениците е било съобщено, че техният водач е вече обесен, те изкарали гайдата и тропнали в двора на истанбулския затвор хоро. После по настояване на други затворници, които гледали през прозорците на килиите си, изиграли още няколко хора...Не по добро е било мнението на хората към истинските революционери след Освобождението. Хвърковатият Филип Тотю е забравен в румънски затвор и не е потърсен цели 6 години след Освобождението, четем в книгата на Филип Симидов "Прочутият Филип Тотю войвода". Кап. Петко войвода е подложен на преследване и тормоз от новоиздигналите се управници, пише Николай Хайтов. Петър Левски умира в нищета с патерици, въпреки загубата на крак в битката при Шипка, в очакване на пенсия като „поборник-опълченец“. Това е само едната причина за скромното мълчание на поп Петко Дойнов, но не единствената. Над българската църква тегне и друго обвинение, че свещеник Кръстю Никифоров е предател. Това обуславя мълчанието на Петко Дойнов до последния му дъх през 1931 г. Интересно е да се отбележи, че мълчи не само той. Мълчат и всички останали, които са се докоснали или тепърва се опитват да се докоснат до Левски. През 1937 г. Васил Пандов Шанов прави погрешен превод на шифрована телеграма № 1117/ 24.11.1872 г. и с това дългогодишната клевета срещу Църквата вече е „документирана“. Поп Петко Дойнов не е вече между живите, но това обяснява мълчанието на неговите синове и внуци, които пазят пресни спомени. Същата телеграма № 1117 е преведена отново по време на новоизграждащия се социализъм през 1952 г. пак от В. Шанов в още по-изопачен вид и мълчанието на наследниците продължава. Едва през 1973 г. по искане на историка Димитър Панчовски е направен нов превод от Мария Михайлова-Мръвкарова и се доказва категорично, че поп Кръстю е невинен. Но и тук мълчанието продължава. Доказателствата са безспорни, но резултата е шокиращ. Панчовски написва книгата си "Последните дни на Левски" веднага, но я издава едва през 1989 г., когато намира за удачно, че мълчанието може да се наруши, а истината да бъде вече изречена. Едва сега, след повече от 140 години, потомците на поп Петко Дойнов Великов добавят щрихи към портрета на Апостола и историята на селото си.

Бележки

Според преданията един от синовете /Иван/ на поп Петко Дойнов е прокуден от баща си поради това че имал конфликт с другия си брат. Той е напуснал Еркеч и се е заселил в подножието на планината, на 6 км от слънчевия морски бряг. Там основал Къшла дере, днешното село Кошарица. По-късно до него са се заселили и други местни хора от близките села. Родът на Иван продължава с раждането на сина му Никола, женен за Тяна /доживяла 100 г./, по-късно Милю Николов и децата му с много внуци и правнуци. Между наследниците му има духовници, учители, математици, авиатори, лекари. И до днес в центъра на селото срещу училището се намира родова къща на мястото където първо се е заселил дядо Иван /Петко Дойнов/. Земята на училището е също дарение от наследниците му.

Източници

• Куцаров, П. „Еркеч“ изд. 2001 г.
• Куцаров, П. „Еркеч и еркечани“ – изд. 2009 г.
• Симидов, Ф. „Прочутият Филип Тотю войвода“ – изд. „Отечествен фронт“ – 1972 г.
• Панчовски, Д. „Последните дни на Васил Левски“ – изд. "Профиздат" – 1990 г
• Хайтов, Н. "Капитан Петко войвода"
• Вида Буковинова. Кошарица – вечното огнище; спомени на близки.