Джейн Остин (1775 – 1817) прекарва целия си живот в семейство, което в социално и материално отношение е на границата на английското дребно дворянство.[1] Родителите ѝ, преподобният Джордж Остин и Касандра Лий, живеят в Стивънтън в графство Хемпшир, където баща ѝ е ректор на местната църква от 1765 до 1801 г. [2] Семейството на Остин е голямо, но сплотено. Тя има шест братя – Джеймс, Джордж, Чарлз, Франсис, Хенри и Едуард – и по-голяма сестра, Касандра. [3] Брат ѝ Едуард е осиновен от Томас и Елизабет Найт и впоследствие унаследява именията им в Годмършъм в графство Кент и Чотън в Хемпшир. [4] През 1801 баща им се пенсионира от църковния пост и семейството се мести в Бат, графство Съмърсет. [5] Той умира там през 1805 г. и през следващите четири години Джейн, Касандра и майка им живеят първо под наем и след това в Саутхемптън при семейството на Франк Остин. През тези години често гостуват на различни роднини. [6] През 1809 г. трите се местят за постоянно в голяма селска къща близо до имението на Едуард в Чотън. [7] Остин остава там до края на живота си, с изключение на последните месеци, които прекарва в Уинчестър за лечение.
[8]
Родословно дърво на Джейн Остин
Родословно дърво на сем. Остин с бракове и деца
През целия им живот Джейн и Касандра са близки с братовчедка си Илайза де Фюид,[9] и съседките им Мери и Марта Лойд. Мери става втората съпруга на Джеймс Остин, а Марта живее със семейството (след смъртта на бащата през 1805 г.) и по-късно се жени за Франк Остин.[10] Дълги години Джейн и Касандра са близки и с три сестри, Алития, Елизабет и Катрин Биг, които живеят в Менидаун парк. [11] Ан Бриджис Лефрой, съпруга на преподобния Джордж Лефрой, „става най-обичания и уважаван ментор; човекът, към когото тя винаги се обръща за съвет или подкрепа“, след като сем. Лефрой се мести в близкия Аш през 1783 г.[12] Смъртта ѝ през 1804 при нещастен случай по време на езда покрусява Джейн[13]
По Коледа 1795 г. Остин се запознава, танцува и вероятно се влюбва в Томас Лефрой. Той обаче заминава да учи право през януари 1796 г. и двамата никога повече не се виждат. [14] Самюъл Блакол, аспирант в Еманюел Колидж в Кеймбридж и приятел на Ан Лефрой, проявява сериозен интерес към Остин през 1797 г. [15] Според семейната история Джейн се влюбва в млад свещеник по време на лятна почивка в Сидмът през 1801 г. Касандра е одобрявала кандидат-жениха, но той умира внезапно няколко месеца по-късно, преди да се види отново с Джейн. [16] Остин получава единственото предложение за брак от Харис Биг-Уитър (брат на приятелките ѝ Алития, Елизабет и Катрин Биг), докато е на посещение у тях през декември 1802 г. Първоначално Остин приема, но на следващия ден размисля и отказва предложението. [17] Биографът Парк Хонън предполага, че през 1805 г. Остин получава предложение и от Едуард Бриджес, шурей на брат ѝ Едуард, но биографката Клер Томалин отхвърля тази теория. [18]
Джейн Остин е обучавана вкъщи от баща си и по-големите си братя и се самоусъвършенства чрез четене. [19][20] „Чиракуването“ ѝ като писател започва в юношеските ѝ години и продължава докъм 35-ата ѝ година. В този период тя завършва три романа и започва четвърти. Това са първоначалните варианти на „Разум и чувства“, „Гордост и предразсъдъци“, „Абатството Нортангър“ и част от „Сем. Уотсън“. [21] От 1811 до 1815 г. Остин постига успехи с публикуването на Разум и чувства (1811), Гордост и предразсъдъци (1813), Менсфийлд парк (1814) и Ема (1815). Тя пише други две творби, романите Абатството Нортангър (първоначално завършен през 1798 – 1799, но по-късно преработен) и Доводите на разума, които са публикувани малко след смъртта ѝ през 1817 г.; и започва трета (впоследствие озаглавена Сандитън), но умира преди да я завърши. Творбите на Остин са продукт на литературните традиции на ХVІІІ век и са повлияни най-силно от известния писател и критик Самюел Джонсън и писателите Фани Бърни и Мария Еджуърт. Остин смята поета и писателя сърУолтър Скот за конкурент. Домашните театрални представления на пиесите на Ричард Шеридан и други драматурзи от ХVІІІ век формират творчеството на Остин от ранна възраст. [22] Харесва поезията на Уилям Купър и романите на Самюъл Ричардсън. Връзката на Остин с „чувствителността“ илюстрира литературният ѝ дълг към сантиментални автори като Лорънс Стърн.[23]
Карта на местата, където Остин е живяла () или посетила ()
(Всяка точка е уикипрепратка)
Остин публикува всичките си романи през Регентския период, през който Джордж ІІІ е обявен за луд и синът му, Принцът на Уелс, е назначен за регент. През по-голямата част от живота на Остин Великобритания е във война с революционна Франция. Опасявайки се от разпространението на революцията и насилието във Великобритания, правителството се опитва да репресира политически радикали като отменя принципа habeas corpus и према т.нар. „закони за запушване на устата“ (Закон за подривната дейност и събрания и Закон за държавната измяна). Много от реформаторите се надяват на промени в британското общество през 90-те години на ХVІІІ в., но в началото на ХІХ век войните с Франция (Френската революционна война и Наполеоновите войни) са изтощили обществото и предизвикват засилване на консервативните тенденции. Докато романите на Остин рядко показват пряка връзка с тези събитие, личният ѝ живот е дълбоко свързан с тях: двама от братята ѝ служат в кралската флота. [24] Когато Наполеон най-накрая е победен в битката при Ватерло през 1815 г., Великобритания ликува. През второто десетилетие на века настъпва икономическа криза, а началото на индустриалната революция води и до засилване на междукласовите конфликти. [25]
↑Mary Lascelles. Jane Austen and Her Art. Oxford: Oxford University Press (1939), 2.
↑Park Honan. Jane Austen: A Life. New York: St. Martin's Press (1987), ISBN 0-312-01451-1, 14, 17 – 18.
↑Jan Fergus, „Biography“, Jane Austen In Context, Ed. Janet Todd. Cambridge: Cambridge University Press (2005), ISBN 0-521-82644-6, 3; Clare Tomalin. Jane Austen: A Life. New York: Alfred A. Knopf (1997), ISBN 0-679-44628-1, 142; Honan, 23, 119.
↑Deirdre Le Faye. Jane Austen: A Family Record. 2nd Edition. Cambridge: Cambridge University Press (2004), ISBN 0-521-53417-8, 57, 199 – 201; Honan, pp.42 – 55, 66 – 68.
↑Isobel Grundy, „Jane Austen and Literary Traditions“, The Cambridge Companion to Jane Austen, Eds. Edward Copeland and Juliet McMaster. Cambridge: Cambridge University Press (1997), ISBN 0-521-49867-8, 190 – 91; Tomalin, 28 – 29, 33 – 43, 66 – 67; Honan, 31 – 34; Lascelles, 7 – 8.
↑Kathryn Sutherland, „Chronology of Composition and Publication“, Jane Austen in Context, Ed. Janet Todd. Cambridge: Cambridge University Press (2005), ISBN 0-521-82644-6, 13.
↑George Holbert Tucker, „Amateur Theatricals at Steventon“, The Jane Austen Companion, Ed. J. David Grey, New York: MacMillan (1986) ISBN 0-02-545540-0, 1 – 2; Tomalin, 31 – 32, 40 – 42, 55 – 57, 62 – 63; Honan, 35, 47 – 52, 372, 423 – 24, n. 20.
↑Jane Stabler, „Literary influences“, Jane Austen in Context. Ed. Janet Todd. Cambridge: Cambridge University Press (2005), ISBN 0-521-68853-1, 41 – 50.
↑Janet Todd, The Cambridge Introduction to Jane Austen. Cambridge: Cambridge University Press (2006), ISBN 9780521674697, 13 – 14.
↑ абвгдежзи„Timeline“. The Norton Anthology of English Literature: The Restoration and the Eighteenth Century. 7th ed. New York: W. W. Norton and Co. (2000), ISBN 0-393-97567-3, 2069 – 70.
↑ абRobert Darnton. The Business of Enlightenment: A Publishing History of the Encyclopédie 1775 – 1800. Cambridge: Harvard University Press (1979), ISBN 0674087853, 13.