Гочо Гочев (театровед)
Тази статия е за театроведа. За българския офицер вижте Гочо Гочев.
| Гочо Гочев | |
| български театровед, педагог, журналист и публицист | |
| Роден | |
|---|---|
| Починал | 26 ноември 1991 г.
|
Гочо Вълчанов Гочев е български театровед, педагог, журналист и публицист.
Биография
[редактиране | редактиране на кода]Гочо Гочев е роден на 5 юни 1913 г. в гр. Каварна, в семейство на служител. Завършва основно и гимназиално образование във Варна. През ученическите си години е деец на младежката комунистическа организация – РМС, чийто член става през 1933 г. Също като ученик участва в списването на ученическия вестник „Виделина“, на който става главен редактор (1931); там той публикува първите си статии. След завършването на образованието си е член на Варненския окръжен комитет на РМС и като такъв е съден по Закона за защита на държавата.[1][2]
През 1938 г. Гочев завършва право в Софийския университет. Няколко пъти е арестуван и инквизиран в полицията. Съдебната си практика преминава като стажант във Варненския съд (1938 – 1940), а след това две години е адвокат в Каварна. През 1943 г. е уволнен от армията за своята комунистическа дейност. Според някои източници е изпратен в концлагера „Белене“ (от март до ноември 1943),[1][2][3] въпреки че този концлагер е създаден през май 1949 г.[4] През 1944 г. е интерниран в село Иван Шишманово.[1][3] От 1944 е член на Българската комунистическа партия.
След Деветосептемврийския преврат през 1944 г. работи в партийния градски комитет на БКП във Варна и същевременно е драматург е във варненския Народен театър (до 1945 г.). През 1945 г. е избран за главен секретар на Съюза на българските артисти и театрални служители и остава на поста до 1950 г. Също така се явява главен редактор на списание „Театър“ от 1945 до 1958 г. От 1950 до 1961 г. е доцент, а от 1962 г. е професор по театрална критика във ВИТИЗ „К. Сарафов“. От 1968 г. е и редовен професор в Института за изкуствознание при Българска академия на науките. Член е на Съюза на българските писатели (СБП).[1][2]
На извънредното събрание на СБП, свикано на 24 ноември 1970 по нареждане на ЦК на БКП за обсъждане на протестна телеграма от българските писатели до Нобеловия комитет в Стокхолм с възмущение от решението му да присъди Нобелова награда за литература на Александър Солженицин, Гочев и още четирима писатели - Валери Петров, Благой Димитров, Христо Ганев и Марко Ганчев не подкрепят и отказват да гласуват текста на писмото-телеграма. На 7 януари 1971 г. Гочо Гочев и останалити четирима са изключен от редовете на БКП за „антипартийна и антисъветска клеветническа дейност“. Друга причина за изключването на Гочев вероятно е и позицията му по чехословашките събития (Пражката пролет и потушаването ѝ от армиите на Варшавския договор). Изключен е и от Съюза на българските писатели и от преподавателската длъжност във ВИТИЗ.[5] Към 1974 членството му в СБП е възстановено,[1] а след 14 години, около 1984 -1985 отново е приет за член на БКП.
Разработван е от 1-ви отдел („Интелигенция“) на Шесто управление (Борба с идеологическата диверсия) на Държавна сигурност (ДС), като дейността му е смятана за солидаризиране с „контрареволюционните елементи“. При продължаващото му разработване от ДС е вписано, че „през 1973 г. се получиха данни, които показват, че същият продължава да стои на старите си позиции, разпространявал е клевети по адрес на партийни и държавни ръководители, правил е остри антисъветски изказвания и твърдял, че в СССР които критикуват се обявяват за луди. Привеждал примери за „репресирани“ и изпратени в лудницата интелигенти. Поддържал е близък контакт с проф. Любомир Тенев и изразявал съгласие с неговите възгледи“.[6]
Прекарва последните няколко години от живота си в специален старчески дом в Горна баня, наречен „Пансион на активните борци против фашизма и капитализма“. Умира на 26 ноември 1991 г. в София.[3]
Издания
[редактиране | редактиране на кода]- Гочев, Гочо. Столетие болгарского театра. София, Наука и изкуство, 1956. с. 157.
- Гочев, Гочо. Театър и драма. София, Български писател, 1960. с. 336.
- Гочев, Гочо. Театър и критика. София, Наука и изкуство, 1963. с. 290.
- Гочев, Гочо. Константин Кисимов. Театрален портрет. София, Наука и изкуство, 1965. с. 104.
- Гочев, Гочо. Сцена и живот. София, Български писател, 1973. с. 358.
- Гочев, Гочо. Изкуството на актьора. София, Наука и изкуство, 1975. с. 230.
- Гочев, Гочо. Недописан дневник. София, Български писател, 1981. с. 246.
- Гочев, Гочо. Препоръчителна библиография. Толбухин, ОСК, СБП - Толбухин, ОСК - Каварна, 1983. с. 52.
- Гочев, Гочо. Сценични силуети. София, Български писател, 1989. с. 246.
Признание
[редактиране | редактиране на кода]- Читалищният театър към Народно читалище „Съгласие – 1890“ – гр. Каварна се нарича Читалищен театър „Професор Гочо Гочев“.[7]
- Празниците на любителските театри „Каварна'98“ са основани в чест на неговата 85-годишнина.[8]
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ а б в г д Речник на българската литература, т. 1 (А-Д). Институт за литература на БАН, Издателство на Българската академия на науките, София, 1976 г.
- ↑ а б в Гочо Гочев // literaturensviat.com. Посетен на 26 март 2023.
- ↑ а б в Бекирева, Мариана. Проф. Гочо Гочев: Театърът ни учи как да живеем // archives.bnr.bg, 5 юни 2018. Посетен на 26 март 2023.
- ↑ Алтънков, Никола Г. История на БКП 1919 – 1989. София, Факел, 2018. ISBN 978-954-411-254-7. с. 546.
- ↑ Писатели, пострадали от тоталитарната власт // omda.bg. Посетен на 26 март 2023.
- ↑ Гочо Вълчанов Гочев // pametbg.com. Посетен на 26 март 2023.
- ↑ Читалищен театър „Професор Гочо Гочев“ // saglasie-kavarna.com. Посетен на 26 март 2023.
- ↑ В Каварна актьори любители радват публиката // classa.bg. Посетен на 26 март 2023.
|
