Направо към съдържанието

Вълчо Химирски

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Вълчо Химирски
деец на БРП (к) и партизанин

Дата и място на раждане
Дата и място на смърт
27 ноември 1984 г. (77 г.)
Друга дейностНароден представител в:
V НС   VI НС   

Вълчо Петков Химирски е деец на БРП (к). Участник в Съпротивителното движение по време на Втората световна война, командир на Партизански отряд „Дядо Вълко“.

Вълчо Химирски е роден на 15 февруари 1907 г. в с. Върбица, Белослатинско. Завършва прогимназия в село Габаре. Влиза в средното механотехническо училище в гр. Бяла Слатина, където негова класна ръководителка е Вела Пискова. След организирана от него и от други ученическа стачка е изключен от училището през учебната 1925 – 1926 г., но впоследствие е приет условно и завършва през 1927 г. с намалено поведение. Още като ученик е активен член на БКМС.

Работи като машинист на вършачка в с. Галиче и с. Липница. Учредява организация на Работническата партия в с. Върбица. Машинист на мелнична воденица, машинен техник в дърводелната фабрика „Вита“ и фабрика „Сила“ в гр. Тетевен (1928 – 1932). От 1931 г. е член на Околийският комитет на БКП в Бяла Слатина. Арестуван за политическа дейност и интерниран в гр. Петрич през март 1933 г. Успява да избяга и води нелегален начин ан живот. Избран е за член на Червенобрежкото ръководство на БРП (к). По негово поръчение изпълнява задачи в София. Арестуван и лежи във Врачанския затвор, откъдето е освободен поради липса на доказателства. От 1940 до 1941 г. е секретар на ОК на БКП в Червен бряг.

Участва в Съпротивителното движение по време на Втората световна война. Преминава в нелегалност, става партизанин от 25 август 1941 г. Организатор на Върбишката и Сухашката партизанска чета. Командир на Партизански отряд „Дядо Вълко“. Осъден задочно на смърт по ЗЗД (1944).[1]

След 9 септември 1944 г. участва във войната срещу Германия. Командир на гвардейска дружина в състава тридесет и пети врачански пехотен полк, с който участва във Втората световна война.

След войната работи в Окръжния комитет на БКП във Враца. Стопански ръководител в Червен бряг и София. От 1951 г. е офицер в БНА. Военно звание полковник. Служи в Политическия отдел на Генералния щаб. Излиза в запаса след 6 години служба. От 1960 до 1966 г. е председател на Общинския народен съвет в с. Габаре. Избиран е за окръжен съветник. Член на Бюрото на Централната контролно-ревизионна комисия на БКП от 1966 г. и същевременно председател на Окръжната контролно-ревизионна комисия на БКП във Враца. През 1969 г. е повишен в звание генерал-майор от запаса.[2] Автор е на издадената посмъртно мемоарна книга „Веслецът бунтовно запя“, С., 2007.[3]

Награждаван е със званието „Герой на социалистическия труд“ (указ № 661 от 18 март 1982), 2 пъти с орден „Георги Димитров“, с орден „Народна република България“ I ст. и орден „9 септември 1944 г.“ I ст.[4]

Има 2 синове:

  1. История на антифашиктката борба в България, т. II 1943/1944 г., С., 1976, с. 124
  2. Протокол № 301 от 30 юли 1969 г. на Политбюро на ЦК на БКП, с. 192
  3. www.archives.government.bg
  4. Аврамов, А. Трудовата слава на България, Държавно издателство д-р Петър Берон, 1987, с. 158