Васил Берон

Васил Берон
	Васил Берон
български лекар, просветен деец и археолог
	Портретна снимка, Букурещ, 1880 г. Източник: ДА „Архиви“
Роден	Васил Хаджистоянов Берон 1824 г. Котел, Османска империя
Починал	24 септември 1909 г. (85 г.) София, Царство България
Медицина
Област	медицина, археология
Семейство
Деца	Богомил Берон
Други роднини	Петър Берон (чичо)
	Васил Берон в Общомедия

Вижте пояснителната страница за други личности с името Васил Берон.

Васил Хаджистоянов Берон е български лекар, просветен деец и археолог, редовен член на Българското книжовно дружество. Той е дългогодишен директор на Болградската гимназия и поставя началото на археологическите разкопки в Търново.

Васил Берон е баща на дерматолога Богомил Берон (1866 – 1936).

Биография

Васил Берон е роден през 1824 година в Котел в семейството на Стоян Хаджибончев, собственик и търговец на добитък. Майка му, Жейна, е сестра на просветния деец Петър Берон.

Стоян Х.Бончев и Жейна са имали седем деца – четирима синове: Христо, Петър, Иван и Васил, и три дъщери: Анастася, Елена и Слава. Най-малкият син – Васил, към когото майката има особена слабост, е будно, сериозно и ученолюбиво момче. Подобно на другите си братя, и той се учи в начално училище в Котел, открито още в 1819 г. от жеравненеца Райно Попович, който въвежда усвоения от него в Букурещкото елинско училище взаимен метод на обучение.

Малкият Васил слуша разказите на по-възрастните за неотдавнашните кърджалийски ужаси, за изгарянето на близки и далечни села и градове, за измъчването и избиването на хиляди българи, за геройското държание на котленци, които издигнали около селото крепостни стени с бойни кули, поставили черешови топчета, заели важни места в планинските проходи и храбро се защитавали против разбойническите хайки. Със затаен дъх той слуша разказите на участниците в кървавата битка в гората при Козята река, където била унищожена голяма кърджалийска хайка. Особено приятно е общуването на Васил със Съби, сина на Стойко Раковлията, който е с три години по-голям от него и предишната1834 година се е преместил да учи в Карлово при някогашния тамошен учител Райно Попович.

Стоян Х.Бончев е разширил търговските си връзки в Цариград. Той записва младия Васил в прочутото гръцко училище (Великата народна школа) в Истанбулския квартал „Куру чешме“, където между многото гръцки младежи се учат и малък брой българчета. Тук са Сава Доброплодни, Иван Добровски и Съби Стойков. Тук той слуша лекции по класическа философия и литература, по етика, риторика и богословие, логика, география, физика и химия, учифренски и арабски език, прозира ясно елинизаторските стремежи на учителите гърци, слуша надутите хвалби на гърчетата за образоваността и книжнината на гърците и у него още по-силно се разгаря омразата към всичко гръцко и желанието му за реално, естествено–научно и полезно за народа знание. На няколко пъти буйният му приятел Съби Стойков посещава Атина, където се среща с учещите там около двадесетина български ученици в гимназията и студенти в университета. Тук те са образували „славяно-българско“, по-късно „македонско“ дружество, което си е поставило за задача да работи за въвеждане на български език в училищата в България, за разширяване на родната книжнина и освобождаването на народа от духовното и политическото робство.

През 1842 г. 18-годишният Васил се записва в Ришельовската гимназия в Одеса. Тук той се запознава с горещия патриотизъм на своите сънародници, с дейността на Васил Априлов и Николай Степанович Палаузов, с трудовете на карпатския малорусин Геор Хуца, нарекъл се по-късно Юрий Венелин. След като Васил завършва Одеската гимназия, Стоян х.Бончев изпраща сина си в Цариград, където той пребивава почти цяла година, за да събере от клиентите му сумите за доставената им стока. Васил изпълнява задачата си, изпраща събраните суми на баща си и му съобщава, че задържа от тях една част, необходима му за пътуването до Румъния, където се среща с вуйчо си Петър.

По време на Кримската война (1853 – 1856) е лекар доброволец в Руската армия. Установява се в Търново като лекар през 1856 г. и се захваща със завидно усърдие да изучава миналото на града. От 1862 до 1868 г. е учител и директор на Българската гимназия в Болград, а през 1868 – 1872 г. е градски лекар в Болград. В периода 1872 – 1900 г. е председател на Църковната община и управител на училищата в Търново. След Освобождението издава книгата „Археологически и исторически изследвания“ през 1887 г., в която намират място всички негови изследвания. През 1879 г. е окръжен управител на Търново. Основател е на Археологическото дружество в Търново.^[1]

Умира на 24 септември 1909 г.

Съчинения

Д-р Васил Берон събира и публикува български народни песни в списанията „Български книжици“, „Българска пчела“, „Духовни книжки“, във вестниците „Народност“ и „Българан“, сам издава в Болград вестник „Пътник“. Всяка от неговите написани с вещина книги е нещо ново в българската книжнина, отговарящо на потребностите възникнали във връзка с нашето образование: „Първа българо-френска граматика“. Букурещ, 1859; „Логика“. Виена, 1861; „Българо-френски буквар“. Болград, 1865; „Човекът в сравнение с другите животни“. Болград, 1870; „Зоология“. Русе, 1880; „Археологически и исторически изследвания“. Търново, 1886.

Оригиналите се намират във фонда на библиотеката при читалище „Надежда“ Велико Търново.

Източници

↑ Чолов, Петър. Български историци. Биографично-библиографски справочник. София, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 2010. ISBN 978-954-322-149-3. с. 32.

Библиография

Енциклопедия България, том. 1
Кираджиев, Светлин. Велико Търново. С., 2007, с. 49.
Янева, Жана. Учебниците по логика на Василий Николаевич Карпов (1798 – 1867) и на Васил Хаджистоянов Берон (1824 – 1909). – Философски алтернативи, 2010, № 4,
Цацов, Димитър. Ученик по логика за "нашите българи". Васил Хаджистоянов Берон - 1824-1909 г. ВТ, Фабер, 2020, ISBN 978-619-00-1092-0
Вера Бонева. Още за първата следосвобожденска история на политическите движения на българите през Възраждането. // Списание „Участие“, 1997, кн. 3, с. 3-7. И в списание "Родина", 1997, кн. ІІІ-ІV, 139-144. ISSN: 0235-7089

Външни препратки

[1] Чолов, Петър. Български историци. Биографично-библиографски справочник. София, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 2010. ISBN 978-954-322-149-3. с. 32.

[1]