А
| Кирилска буква А | ||||||
|---|---|---|---|---|---|---|
| ||||||
| Цифрова стойност: 1 | ||||||
| Уникод (hex) | ||||||
| Главна: U+0410 | ||||||
| Mалка: U+0430 |
А, а e първата буква от българската[1][2] и всички кирилски азбуки. Обикновено обозначава отворена предна незакръглена гласна /a/. Има цифрова стойност 1.
Произлиза от гръцката буква алфа. В глаголицата има начертание 
и название Аз, а в старобългарската и църковнославянската азбука има название азъ.[1] и начертание 
.[2] В кирилицата буквата има начертание А. Съвременното начертание на буквата е въведено за първи път в Русия от цар Петър I през 1708 г.[2] През годините графичното изписване на буквата се е променяло, но днес е стандартизирано и изглежда точно като латинската буква a. Транслетерира на латиница с латинската буква A.[2]
Фонетика
[редактиране | редактиране на кода] |
|
||||
| Проблеми при слушането на файла? Вижте media help. | |||||
В съвременния българския език буквата „А“ е гласна (заедно с още пет гласни). Според ширината на прохода в устната кухина а е класифицирана като широка гласна (с широк проход) (заедно с е и о); според мястото на образуване в устната кухина - средна гласна (в средната част на устната кухина) (заедно с ъ); според участието на устните в образуването на звука - неустни или нелабиални гласна (без участие на устните) (заедно с е, и и ъ).[3]
Буквата „А“ има три фонемни стойности: акцентувано а (например в мак), неакцентувано а (например в р̀оза) и акцентувано ъ (например в четат).[2] Обикновено под ударение (акцент) а се произнася като отворена задна незакръглена гласна /ɑ/.[4] Когато е в неударена (неакцентувана) сричка, фонемната стойност на буквата съответства приблизително на полуотворена задна незакръглена гласна /ʌ/, като в известна степен звукът варира в зависимост от положението си в думата и стила – в първата предударена сричка и в по-официален стил има тенденция да е по-отворен, а в останалите срички и в по-разговорен стил – да е по-затворен.[5] Понякога буквата „А“ под ударение може да обозначава и полузатворена задна незакръглена гласна /ɤ̞/, която обикновено се означава с „Ъ“ – това става в следните особени случаи:[6][7]
- при форми на непълен (кратък) член на съществителни от мъжки род в единствено число: дом - дома (изговор (домъ), клас - класа (изговор класъ), мъж - мъжа (изговор мъжъ), син - сина (изтовор синъ), свят - света (изтовор светъ)[8]
- при окончания за сегашно време на глаголи в първо лице, единствено число или трето лице в множествено число: донеса (изговор донесъ), чета (изговор четъ), дадат (изговор дадът), крадат (изговор крадът)[8]
Друго значение
[редактиране | редактиране на кода]
- а съюз Съчинителен противоположен съюз. Означава:
1. Съпоставяне. Аз чета, а той слуша. Едни го хвалят, а други го корят. Учението е светлина, а невежеството - мрак. Птиците хвърчат, а рибите плуват.
2. Противопоставяне, когато в едната мисъл се отрича казаното от другата; но ала. Не живеем, за да ядем, а ядем, за да живеем. Чакайте ме утре, а не днес.
А пък съюз Означава по-ясно разграничено съпоставяне; пък. Ти си гледай работата, а пък той ще отговаря за постъпката си. Много яде, а пък малко придава. - а - а съюз Съчинителен съотносителен съюз. Означава незабавна последователност или вътрешна зависимост; ха. А заплаче, а се засмее. А дума дал, а душа дал.
- а междуметие I. С ударение, за да изрази:
1. Неуверено, съмнително питане. А, навлезли са войските? Та щяло да стане нужда от него, а?
2. Възклицание като отговор на повикване. Иване! - А?
3. Насърчение, подкана, дразнение. А върви де! А удари ме, ако смееш!
4. Яд, закана. А махай се от тука!
II. Произнасяно с ударение [аа], за да се изрази:
1. Радост, почуда. А, тука ли си бил! А, такава ли била работата!
2. Досещане. А, сега ми дойде на ум![9] - а- (гр. а- „не-“, „без-“, противоположен на) Отрицателна частица, представка в чужди думи, която пред гласна се явява като ан-: аморален, анемия.[10][9]
- а музи. 1. Буквено означение на тона ла.
2. Съкращение за алт.[10] - а Маймунско „а“ (@).[11]
В руски език
[редактиране | редактиране на кода]В руския език А, а е първата буква от руската азбука, която се състои от 33 букви.[12] Обозначава гласния звук а и пред него съгласните винаги се изговарят твърдо.[13] Удареното а и неудареното а се изговарят различно:
- Удареното а се изговаря като българското а. (дар - чете си дар, так, факт, два, мгла).
- Неудареното а и о се произнасят като а непосредствено пред ударение и в самото начало на думата (аппара̀т, база̀р, арбу̀з, гара̀нт, набо̀р, обзо̀р (чете си абзор), обма̀н (абма̀н), позо̀р (пазо̀р), това̀р (тава̀р), солда̀т (салда̀т)).
Във всички останали срички а и о се произнасят като неударено българско ъ (бараба̀н (чете се бъраба̀н), каранда̀ш (къранда̀ш), го̀род (го̀ръд), ко̀локол (ко̀лъкъл), до̀лго (до̀лгъ), мно̀го (мно̀гъ)).[14]
Гласният звук а без ударение след ч и щ преминава в ие или и (часы′ - ч[ие]сы’ и ч[и]сы′, щавѐль - щ[ие]вѐль и щ[и]вѐль).[15]
Кодове
[редактиране | редактиране на кода]| кодова таблица | буква | десетично | шестнадесетично | осмично | двоично |
|---|---|---|---|---|---|
| Уникод | главна | 1040 | 0410 | 002020 | 0000010000010000 |
| малка | 1072 | 0430 | 002060 | 0000010000110000 | |
| ISO 8859 – 5 | главна | 176 | b0 | 260 | 0010110000 |
| малка | 208 | d0 | 320 | 0011010000 | |
| KOI 8 | главна | 225 | e1 | 341 | 0011100001 |
| малка | 193 | c1 | 301 | 0011000001 | |
| Windows 1251 | главна | 192 | c0 | 300 | 0011000000 |
| малка | 224 | E0 | 340 | 0011100000 | |
| Mac Cyrillic | главна | 128 | 80 | 300 | 0011000000 |
| малка | 224 | E0 | 340 | 0011100000 |
HTML кодовете са: А или А за главна буква и а или а за малка буква.
Вижте също
[редактиране | редактиране на кода]Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ а б А, а // „Енциклопедия А-Я“. София, БАН, 1974. ISBN 4422/1971. с. 9. (на български)
- ↑ а б в г д А // „Голяма енциклопедия БЪЛГАРИЯ“. Т. 1 (А-БЪЛ). София, БАН, Труд, 2011. ISBN 978-954-8104-23-4. с. 7. (на български)
- ↑ Кръстев 1992, с. 22.
- ↑ Бояджиев 1998, с. 29.
- ↑ Бояджиев 1998, с. 38 – 42.
- ↑ Бояджиев 1998, с. 30 – 31.
- ↑ Андрейчин 2012, с. 11.
- ↑ а б „Правопис и пунктуация на българския език. Основни правила“. София, Просвета, 2012. ISBN 978-954-01-2604-3. с. 10-11. (на български)
- ↑ а б а // Димитър Попов. „Български тълковен речник“. Четвърто издание. София, Наука и изкуство, 2015. ISBN 954-02-0156-X. с. 15. (на български)
- ↑ а б а // Ал. Милев, Й. Братков, Б. Николов. „Речник на чуждите думи в българския език“. Трето преработено и допълнено издание. София, Наука и изкуство, 1970. с. 17. (на български)
- ↑ а // Емилия Пернишка, Диана Благоева, Сия Колковска. „Речник на новите думи в българския език (от края на XX век и първото десетилетие на XXI в.)“. София, Наука и изкуство, 2010. ISBN 978-954-02-0322-5. с. 23. (на български)
- ↑ Дилевски 1985, с. 5.
- ↑ Дилевски 1985, с. 6.
- ↑ Дилевски 1985, с. 10 – 11.
- ↑ Димитрова 2014, с. 12.
Библиография
[редактиране | редактиране на кода]- Андрейчин, проф. Любомир. „Официален правописен речник на българския език“. София, Просвета, 2012. ISBN 978-9540-127-019.
- Бояджиев, Тодор и др. „Граматика на съвременния български книжовен език. Том I. Фонетика“. София, Абагар, 1998. ISBN 954-584-235-0.
- Дилевски, Николай. „Руска граматика“. Шесто издание. София, Наука и изкуство, 1985. с. 264. (на български)
- Димитрова, Стефана. „Руска граматика с упражнения“. Трето допълнително издание. София, Наука и изкуство, 2014. ISBN 954-02-0204-3. с. 340. (на български)
- Кръстев, Боримир. „Граматика за всички. Популярно описание на българския език“. София, Наука и изкуство, 1992. ISBN 954-02-0025-3. с. 299. (на български)
| |||||||||||||||||||||||