Направо към съдържанието

Шахнаме

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Шахнаме
شاهنامه
„Шахнаме-йе Фирдоуси“, XVI в.
„Шахнаме-йе Фирдоуси“, XVI в.
АвторФирдоуси и други
Създаден~ 976 – 1011
Оригинален езикперсийски
Жанрепос
Видпоезия и проза
Издателство в България„Народна култура“ (1977)
„Народна младеж“ (1986)
„ЕМАС“ (2012)
ПреводачЙордан Милев (1977)
Иво Панов и Алиреза Пурмохаммад (2012)
Началоبه نام خداوند جان و خرد کزین برتر اندیشه برنگذرد
Шахнаме в Общомедия

„Шахнаме“ (на персийски: شاهنامه [Šāhnāmeh], „Книга на царете“) е най-значимият национален епос на Персия. „Книгата на царете“ се състои от 60 000 строфи[1] и в нея е описана историята на Персия от най-древни времена до проникването на исляма през VII век. Шах-наме е сбор от поезия и проза, като най-значителният от тях е епосът на Абу ал-Касим Фирдоуси, написан в периода около 976 – 1011 г.[2] От останалите раздели са се съхранили само фрагменти в преразказ на различни автори. Отначало произведението се е наричало „Худай-наме“ („Хвани-намак“), като впоследствие се появява названието „Шах-наме“.

Писана от Фирдоуси в продължение на 35 години, тя е своеобразен връх на персийско-таджикския ренесанс и изразява по най-епичен начин мъката на автора по родината, три века след нашествието на арабите. Разглеждана е като литературен шедьовър и от огромно значение за зороастризма.

Източници и композиция

[редактиране | редактиране на кода]
Убийството на Хосров, ръкопис от 1535 г.

Фирдоуси започва да пише творбата през 977 г. и я приключва на 8 март 1010 г.[3] „Шахнаме“ е паметник на поезията и историографията, който е главно поетическа преработка, която Фирдоуси, съвременниците му, а така също и неговите предшественици считат за древната история на Иран. Много от тези случки, описани в Шах-наме вече са съществували и преди това, но в проза, например в прозата на Абу-Мансур Дакики. Само една малка част от работата на Фирдоуси в отделни пасажи, разпръснати по целия текст на „Шах-наме“, е изцяло негова концепция и дело.

„Книгата на царете“ е епична поема от над 50 000 куплета, написана в началото на модерна Персия. Тя се основава главно на прозата под същото заглавие, съставена и събрана от Фирдоуси години наред в един по-ранен период в родния му Тус. Тази проза на свой ред е в по-голямата си част превод на Пахлави (Средна Персия), известна като „X V atāynamāk“, „Книга на царете“, от края на Сасанидската империя която представлява историята на царе и различни герои на Персия от митични времена до царуването на Хосров II Парвиз (590 – 628 г.). „XV atāynamāk“ съдържа исторически данни за по-късния период на Сасанидската империя, но по всяка вероятност, не изглежда да е съставен на базата на исторически източници за ранния период (III до IV век).[4] Фирдоуси добавя свой материал, като продължава историята с падането на сасанидите под ударите на арабите в средата на VII век.

Първият, който предприема стихосложението на хрониката на Пахлави е Абу-Мансур Дакики, съвременник на Фирдоуси, дворцов поет, който обаче е убит след като успява да завърши само около 1000 стиха. Тези стихове, които основно разказват историята за възхода на пророка Зороастър, са включени по-късно от Фирдоуси в неговия текст, като е споменато, че са дело на Дакики от собственото му произведение. Стилът на „Шах-наме“ показва характеристики едновременно на писмена и на устна литература. Освен Дакики са използвани и редица други източници за написване на поемата.

Съдържание

[редактиране | редактиране на кода]
Изображение на цар Соломон

Шах-наме разказва историята на Иран, като се започне със сътворението на света и въвеждането на изкуствата и цивилизацията (огън, готвене, металургия, право) до арийците/персите (в смисъл на иранците) и завършва с арабското завладяване на Персия. Работата не е точно хронологична, но общо запазва последователността и движението във времето. Някои от героите живеят в продължение на стотици години, но повечето имат нормална продължителност на живота. Има много шахове, които идват и си отиват, както и герои и злодеи, които също идват и си отиват. Единственото трайно изображение е на самата Велика Персия, както и поредица от изгреви и залези, които никога не са еднакви, с което се илюстрира течение на времето.

Работата е разделена на три последователни части: митични, героични и исторически времена.

Бащата Време е изображение, подобно на Сатурн и напомняне за трагедията на смъртта и загубата, но със следващия изгрев идва нов ден и носи със себе си надежда. В първия цикъл на сътворението, злото е външно (на дявола). Във втория цикъл виждаме началото на омразата в семейството, лошото поведение и злотото да проникват в самата човешка природа. двата големи сина на шах Ферейдун чувстват алчност и завист към невинния си по-малък брат, мислейки че баща им го предпочита, поради което го убиват. Синът на убития принц отмъщава за убийството на баща си, и всички се потапят в цикъл на убийство и отмъщение, кръв и още повече кръв.

В третия цикъл се сблъскваме с поредица от шахове с недостатъци. Има история, подобна на тази за Федра, отнасяща се за шах Кей-Кавус и неговата жена Судабе, и нейната страст и отхвърлянето ѝ от страна на нейния доведен син, Сияваш.

В следващия цикъл всички герои са коравосърдечни и егоистични и зли. Този епос като цяло е по-черен, отколкото почти всички други епоси, повечето от които имат някаква резолюция и катарзис. Този преобладаващ черен тон изглежда отразява две неща: завладяването на Иран и отражението на последните дни на персийския зороастризъм.

В епоса са описани както мъжки, така и женски характери, чрез които прозира оригиналната идея на Зороастър на човешкото състояние. Зороастър подчертава човешката свободна воля. Всички герои на Фирдоуси са сложни. Никой от тях не е архетип или кукла, марионетка, а имат собствени характери и индивидуалности. Най-добрите персонажи имат недостатъци, а и най-лошите персонажи имат моменти на човечност.

Фирдоуси е опечален от падането на Персийската империя и последвалото владичество на араби и турци. В Шах-наме до голяма степен са направени усилия да се запази паметта за златните дни на Персия, и да се предаде на потомците, така че те да могат да се учат от опита и да изградят един по-добър свят. Въпреки че е формално мюсюлмански, Шах-наме все пак има определено анти-арабски и анти-турски пристрастия.[5][6]

Издания

[редактиране | редактиране на кода]
Сцена на битка от Шахнаме

Само шепа научни издания на Шахнаме са изготвени и публикувани. Едно такова ранно издание е от 1829 г. в Индия от Т. Макан. То се основава на сравняването с ръкописни копия от XVII век. Между 1838 и 1878 г., се появява и едно издание в Париж от френския учен Мол, който го приготвя на базата на сравнение с 30 ръкописа. И при двете издания липсва критичен апарат и те са базирани на вторични ръкописи, които се появяват едва след XV век, много по-късно от изготвянето на оригиналното произведение. В периода 1877 – 1884 г. германският учен Вулерс изготвя синтезиран текст на изданията на Макан и Мол, но само три от деветте тома на изданието са публикувани през 1877 – 1884 г. Изданието на Вулерс по-късно е комплектувано и преработено в Техеран от иранските учени Нафизи, Икбал и М. Минови по случай хиляда годишния юбилей на Фирдоуси, честван между 1934 и 1936 г.

Първото модерно критическо издание на Шах-наме е изготвено от руски екип, ръководен от Бертел, като неговият екип използва най-старите известни копия на ръкописа, датиращи от XIII и XIV век, като разчита най-вече на ръкописа от Британския музей от 1276 г. и на Ленинградския ръкопис от 1333 г., като последният от двата сега се смята за вторичен ръкопис. В допълнение към това, два други ръкописа, използвани в това издание са също обявени за такива и се считат сега за вторични източници. Руското издание е публикувано в Москва от Института по ориенталистика на Академията на науките на СССР в девет тома между 1960 и 1971 г. След 1971 г. има нова публикация, преиздадена в Техеран, но само откъси от първото издание са публикувани.[7]

В продължение на много години, Московското издание се счита за стандартния текст. Ново критично издание обаче започва процес на подготовка от 1990 г., от д-р Джалал Калеги-Мотах, който използва като главен източник относително скорошно открит ръкопис във Флоренция, през 1977 г., който датира от 1217 г., което го прави един от най-ранните запазени такива, след инвазията на арабите и след унищожаването на важни библиотеки и ръкописни сбирки. Броят на ръкописите, които са използвани по време на подготовката на това издание на Мотлах, е много по-голям от този, използван от екипа в Москва на Бертел, като критичният апарат е твърде обширен и има голям брой на записаните варианти на много части на поемата. Последният том е публикуван през 2008 г., което прави цялостното издание осемтомно. Това е най-доброто издание и има вероятност да остане такова за много дълго време, според Дик Дейвис, професор по персийски в Държавния университет на Охайо.[8]

Издания на български

[редактиране | редактиране на кода]

Източници

[редактиране | редактиране на кода]
Общомедия
Общомедия
Общомедия разполага с мултимедийно
съдържание за: Шахнаме
  1. ↑ Farah Lalani. A thousand years of Firdawsi’s Shahnama is celebrated // TheIsmaili.org, 13 май 2010. Архивиран от оригинала на 2014-08-24. Посетен на 24 май 2010.
  2. ↑ Руска информационна агенция Iran.news, архив на оригинала от 10 февруари 2008, https://web.archive.org/web/20080210144439/http://www.iran.ru/rus/books.php, посетен на 14 ноември 2010 
  3. ↑ Encyclopedia Iranica, [1] Архив на оригинала от 2008-11-20 в Wayback Machine., Ferdowsi, Djalal Khaleghi-Motlagh „the poet refers to... date of the Šāh-nāma’s completion as the day of Ard (i.e., 25th) of Esfand in the year 378 Š. (400 Lunar)/8 March 1010...“
  4. ↑ Robert Charles Zaehner, Zurvan: a Zoroastrian dilemma (1955), p. 10.
  5. ↑ A. Shapur Shahbazi, „Ferdowsi: A Critical Biography“, Hardvard University Center For Middle Eastern Studies, Distributed by Mazda Publishers, 1991. pg 49
  6. ↑ Igor M. Diankonoff. The Paths of History, Cambridge University Press, 1999, p. 100, ISBN 0-521-64398-8
  7. ↑ M. n. o. osmanov. Abul Qasim Ferdowsi, The Great Soviet Encyclopedia, 3rd Edition // The Gale Group, 1970 – 1979. Посетен на 11 септември 2010.
  8. ↑ Dick Davis. International Journal of Middle East Studies, Vol. 27, No. 3. Cambridge University Press, Aug., 1995. с. 393 – 395.
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Шахнаме&oldid=12138368“.