Чернова:Либия в международните отношения

Либия в международните отношения

Най-нова история на Либия

За 42 години Либия беше управлявана от авторитарния режим на Муамар Кадафи със затегнат контрол над политическата система и повечето аспекти на обществения живот, когато на 17 февруари 2011 г. започват бунтове, които прерастват в гражданска война, и завършват с убийството на Кадафи на 20 октомври, и с които тогава страната се превръща в поредната обхваната от масовите протести на “Арабската пролет”. Следва Втората гражданска война между 2014 и 2020 г., която е между различни въоръжени групи, но основно между Камарата на представителите и Правителството на националното съгласие. Камарата на представителите е законодателната власт, т.е. парламентът на Либия, и е образувана след изборите от 2014 г., които са с избирателна активност от едва 18%. Правителството на националното съгласие беше националното правителство формирано в страната с инициативата на ООН, и подкрепено от редица страни, като Съединените щати, Турция, Катар и Италия. През 2020 г. е постигнато прекратяване на огъня, и освен и другите региони, остава разделена главно на две. Западната част е при Правителството на националното съгласие, където е столицата и най-голям град Триполи (арабски Тарабулус), източната част е под контрола на Камарата на представителите и Либийската национална армия, оглавена от маршал Халифа Хафтар. Управлението на Хафтар е базирано в град Тобрук, близо до границата с Египет, и обхваща историко-географската област Киренайка (арабски Барка), включително вторият по големина град Бенгази. От 2015 г. насам Хафтар получава помощ от Франция и на 4 април 2019 г. нарежда на армията си настъпление към Триполи. По-голямата част от международната общност и ООН осъждат настъплението. С ключовата политическа и военна подкрепа на Турция от началото на 2020 г., както и подкрепата на Италия през октомври се стига до примирие, със споразумение подписано на 23 октомври в Женева. В следващите години страната остава в неразрешен преходен период с политически блокаж и няколко властови центъра, които спорят за легитимност в управлението на страната. На 10 март 2021 г. е сформирано временно Правителство на националното единство, съставено между Правителството на националното съгласие в Триполи и правителството от Тобрук. Министър-председател става Абдул Хамид Дбейба. Примирието и последвалото сформиране на правителство се постигна с политическите преговори на “Берлинския процес”, проведени чрез две конференции през януари 2020 г. и юни 2021 г. с посредничеството на Германия, и Мисията за подкрепа на ООН в Либия, и които събраха основните враждуващи сили и заинтересованите държави. След като не бяха проведени изборите предвидени за декември 2021 г., това провали пътната карта на ООН за възстановяването на политическия процес и подкопа значението на Берлинския процес. През март 2022 г. Камарата на представителите спира да припознава Правителството на националното единение, и обявява алтернативно управление в лицето на Правителството на националната стабилност. Страната остава разделена на две в по-голямата си част с различни правителства на запад и изток, в състояние на де факто двойна власт в територията на страната, наред с други местни сили. Не са проведени избори и законодателните и изпълителни институции са с изтекли мандати. Чрез преговори тепърва трябва да се достигне до съгласие за конституционна рамка, която би могла да отключи провеждането на избори и устаняването на обединено правителство. Оспорваната легитимност на политическите институции и лидерство допринася значително за несигурността, икономическата загуба и социално разединение. Периодично продължават сблъсъците между въоръжени групи, включително в Триполи.

Съперничеството за контрола над страната се проявява в пряка конкуренция за контрол на държавните институции, особено тези, които управляват секторите на петрола, банкирането и инвестициите. Пропадането на политическата власт и липсата на достатъчна международна подкрепа, които биха могли да изолират институциите от враждуващите сили, превръща държавните институции в центрове на власт сами по себе си. Това поставя тези институции в сърцевината на конфликта, както като източници на финансови средства за враждуващи и въоръжени сили, така и като част от юридическото оспорване между съперниците, с цел контрол.

Търговията на петрол и икономическото състояние на страната

В края на 2021 г. Либия се нарежда сред десетте страни в света с най-големи доказани залежи на петрол и природен газ, притежавайки приблизително по 3 процента тях. През 2020 г. почти 63% от износът на Либия на суров петрол и кондензати са внесени от Европа, особено от Италия, Германия и Испания. Но поради продължителния конфликт засегнал страната, добивът на петрол е значително по-нисък от капацитета. Либийската икономика е съкрушена от конфликта, ковид пандемията и инвазията на Русия в Украйна. Силно зависим от изкопаемите горива, растежът на БВП на страната е силно волатилен, дължащо се на конфликта и неговият ефект върху добива на енергийни ресурси, регистрирайки високи двуцифрени скокове и спадове през повечето конфликтни години. Освен волатилноста на номиналния БВП, реалният БВП спадна рязко от 2011 г. насам. Въпреки, че реалният БВП отчасти се подобрява през 2021 г. , през същата година стойността му е наполовина от нивото през 2010 г. преди началото на конфликта. Либия, подобно на другите страни износители на петрол, може да печели, когато световните цени на петрола се повишават, но рецесиите или очакванията за тях, както и понижаването на световното търсене на петрол през следващите десетилетия, заплашват основният източник на приходи на страната. Финансовите постъпления на хазната са до известна степен доминирани и зависими от променливите международни цени на петрола. През периода 2015-2021 г. приходите от изкопаемите горива представляват 85% от всички правителствени приходи и 34% от БВП. През 2014, 2015 и 2019 г. добивът на петрол намалява с повече от половина в сравнение с потенциалното ниво на добив от 1.2 милиона барела на ден. Споразумението за прекратяване на огъня от края на 2020 г. и подобрението на условията на сигурност, изтласкаха нагоре добивът и износ на петрол, със значително увеличаване на приходите от износа на изкопаеми енергийни ресурси, които нарастват от 14 до 55% от БВП, посред девалвацията на либийския динар през 2021 г. Спадът в международните цени на петрола от 68 до 41 щатски долара на барел през 2018 до 2020 г., подложи под допълнителен натиск правителствените приходи. Постъпленията от данъци и други източници представляват малка част от всички правителствени приходи, рефлектирайки слабата диверсификация на приходите и ограничения капацитет на данъчните и митнически агенции за събиране на постъпления. Правителствените разходи достигат 94% от нивото на БВП на страната през периода 2015-2020 г., водени главно увеличението на заплати и от разходите по субсидии и социални трансфери. Последните средно представляват съответно по 56 и 15 процента от нивата на БВП през този период. Нарастващата сметка за разходи по заплати, отразява увеличението на заплатите и назначенията в обществения сектор, които са използвани като мрежа за социална сигурност и стабилизиращи инструменти сред обществото. Наред с това, жизненият стандарт на либийците намаля значително след началото на събитията от 2011 г. насам.

Изкривяващото присъствие на държавата в икономиката, тежката зависимост от приходите от петрола, и конфликтът, предотвратиха развитието на динамичен частен сектор. Доминацията на предприятия с държавна собственост, липсата на конкуренция, непредсказуемостта на политиките, слабото управление и липсата на достъп до финанси, умения и инфраструктура с добро качество, причиняват силните проблеми на частния сектор в страната. Фирмите участвали в Либийското предприемаческо изследване от 2018 г. изтъкват като най-големите пречки за развитието на частния сектор, проблемите като макроикономическата неяснота, политическата нестабилност, ниско вътрешно търсене, корупцията, неяснотата на регулаторните политики, високи цени на междинните входящи, неадекватен достъп до финансиране, неадекватно наличие на електричеството и влошаващата се сигурност. Неясната бизнес среда и политическата нестабилност на Либия отслабиха доверието на чуждестранни и местни инвеститори.

Съперничеството между Италия и Франция в Либия

Съперничеството в Либия между Италия и Франция се развива в сложен и деликатен контекст. След началото на събитията в страната през 2011 г., приоритетите планирани от международната общност за успешен политически преход не са постигнати. Разделението на държавата между два политически центъра на власт, и последвалата втора гражданска война и хаос, превръщат страната в място  терористи, престъпници и трафиканти. Международните усилия за намиране на консенсус между властите от Триполи и Тобрук са подкопани от политическата фрагментация на терен и разминаващите се позиции и интереси от регионални сили, като френско-италианското съперничество е резултат от тези условия и е същевременно техен симптом. Рим и Париж търсят бързо и ефективно решение на кризата в Либия, но с различни стратегии и подход. Но имайки различни приоритети, усилията им за продължителна стабилност имат съществени слабости, които засилват нестабилността. В допълнение, двете европейски държави се оказват действащи в много трудна обстановка, поради това, че фрагментацията обхващаща Либия от брега на Средиземно море на север до южните граници през пустинята, включва различни характеристики, баланси и заплахи. Двете страни имат сходни цели, но се основават на различни съюзнически сили в страната. Мотивирани са на първо място от нуждата за сигурност и приоритетът им е предотвратяването на Либия да остане като провалена държава на брега на Средиземноморието. Италия подкрепя правителството от Триполи, припознато от ООН, докато Франция от 2015 г. насочи подкрепата си към правителството от Тобрук оглавено от Хафтар. Разликата в предпочитанията им се дължат на собствените им различни интереси, които имат в Либия, отколкото на убеждението, че единият съюзник е по-надежден, изправени заедно пред лицето на кризата.

Подкрепата на Франция за Хафтар е решаваща за това той да стане по-силен, което му позволи през 2019 г. по време на гражданската война да нападне Триполи. Намесата на Франция е пряко следствие на политиката приоритизираща на първо място сигурността, водена от тогавашния през този период министър на външните работи Жан-Ив Ле Дриан, в правителството на президента Еманюел Макрон, преди това министър на отбраната. Сред целите на Франция са свързани и проблемите с проникването на терористични групи и миграционни потоци през югозападната част на Либия, задаващи се от границата с Нигер. Стремежът на Франция е да предотврати преминаването им и към Алжир и Тунис.

Мотивите в перспективата на Италия са въпросите по миграцията и енергийната сигурност. Италия и Либия са свързани исторически с дипломатически и икономически взаимоотношения, които са характеризирани с последователност, след края на имперското Италианско кралство. След края на режима на Кадафи, Рим губи възможност за надежден партньор отсреща, с когото да установи стабилни отношения. След хаоса причинен от събитията, италианските правителства предпочитат Триполи като центъра на власт, и подкрепят Правителството на националното съгласие. Основните принципи, които водят италианската политика за Либия тогава, и при правителството на Матео Ренци (2014-2016 г.), са поддържането на усилията на ООН за медиация с цел стабилизиране на обстановката, предлагайки Италия като надежден лидер за миротворческа операция на ООН, предоставяйки важна военна подкрепа, възпирането на неконтролираната миграция през морето, която тръгва от брега на Либия, и опазването на националните енергийни нужди и сигурност, чрез подкрепата за инициативите на Ени, най-важната италианска енергийна компания. По-късно в центъра на италианската политика за Либия, идват опасенията за националната сигурност на Италия, и осуетяването на масовия поток от неконтролирана имиграция става приоритет.

Опасенията за националната сигурност и геополитическите позиции, са водещи при подходите на Италия и Франция, но освен тях икономическите и политическите интереси имат също голямо значение в техните международни политики и процес на вземане на решения. Те имат силен интерес към изкопаемите ресурси на Либия и управлението на страната. Надпреварата за петролните залежи на Либия между двете страни започва през 2011 г. при интервенцията в страната. Франция, заедно с Великобритания, беше начело в исканията към НАТО и ООН за обявяването на зона забранена за полети над Либия , и в предприемането на военновъздушни удари. Франция се противопоставя на италианското пазарно-ориентирано статукво, и състезанието продължава с големите италиански и френски компании, които се стремят за получаването на благосклонни концесии от либийските власти за добиването на залежите от петрол и природен газ.

През януари 2023 г. компанията Ени и либийската Национална петролна корпорация подписват ключов договор на стойност 8 милиарда щатски долара за офшорен добив на природен газ. През март 2024 г. Висшият енергиен съвет на Либия проправя пътя за енергиен проект за петрол и природен газ, възлизащ на стойност между 4 и 5 милиарда щатски долара, предложен от Ени. Правителството в Триполи беше на прага да възложи проекта през месец януари, преди възражения от силни и значими държавни институции, да доведат правителството да разпореди преоценка на предложението. Технически преглед установява, че либийските институции нямат финансовите средства сами да развият енергийния проект. Това позволява на правителството и Националната петролна компания на Либия да придвижат преговорите с консорциума, който предлага проекта. Енергийният проект, известен като “NC-7”, е оглавен от Ени, и включва още френския Тотал Енерджи, Adnoc на Обединените арабски емирства и държавната Турска петролна корпорация. Проектът създава напрежение и сблъсква враждуващи бунтовнически групировки, свързани с различните либийски правителства, особено през края на 2024 г. след съобщения за възможен напредък по договора за проекта. Групировките “Бригада 444”, свързана с правителството в Триполи, и “Охрана на петролните съоръжения”, свързана с правителството от Тобрук, спорят опитвайки се да разширят влиянието си. Местоположението на проекта е в пустинята Хамада в западната част на Либия, под контрола на правителството в Триполи. Въпреки това, докато политическите проблеми остават, петролният сектор се радва на относителна стабилност и добивът продължава да се увеличава. През октомври 2024 г. Ени възобновява проучвателните сондажи в петролния басейн на Гадамес, за първи път след десет години, в сътрудничество с Бритиш Петролиум и Либийската агенция за инвестиции. Планирано е през 2025 г. да започнат проучвателните сондажи в морето по договора за офшорен добив от 2023 г.