Царска грамота
Царска грамота (на гръцки: γράμματα или grammata – писмо, хартия за писане) e правен акт на владетел, с който се отстъпва суверенна собственост от самодържеца в полза на даден феодал под формата на феодална собственост, или с които се признават привилегии на отделни лица или институции, най-често църкви и манастири, а също така и чуждестранни търговци.[1]
Съществена черта на всички дарствени грамоти е това, че те предоставят на институции или лица изключителни права не по силата на принадлежността към държавни структури (например – служебни превилегии на дипломати, или служебно имущество, служебна резиденция и пр.), ами по силата на дарението, т. е. по силата на милостта на владетеля-самодържател.
В най-новото време се използват и като държавни документи за дарявания/награждавания с ордени и друго.
България
[редактиране | редактиране на кода]В България като държавнически актове те са заимствани от Византия.[1] Биват издавани от българската царска канцелария.
В зависимост от вида на печата, който е прикрепен към нея, грамотата бива моливдовул (с оловен печат), аргировул (със сребърен печат) или хрисовул (със златен печат). Със златен печат са били предимно тържествени послания.[2]
Две български преимуществени грамоти, даващи привилегии на чуждестранни търговци, са оцелели:
- Дубровнишка грамота на цар Иван Асен II, написана след 1230 г., дадена от владетеля на дубровнишките търговци;[1]
- Брашовска грамота-писмо на цар Иван Страцимир, датирана след 1369 г.,[1] осигуряваща правото на трансилвански търговци от град Брашов на свободно движение и търговия във Видинското царство.
Запазили са се и няколко дарствени грамоти:
- Ватопедска грамота на цар Иван Асен II от 1230 г., дена на Ватопедския манастир на Света гора (на български език);[1]
- Калиманова грамота на цар Калиман I Асен, приписвана на българския цар Калиман, която всъщност е фалшификат от XV–XVI век (на български език);[1]
- Виргинска грамота на цар Константин Тих Асен, дадена през 1277 г. на манастира „Св. Георги” на Виргино бърдо край Скопие, която според някои изследователи е фалшификат (на български език);[1]
- Зографска грамота на цар Иван Александър от 1342 г., дадена на на Зографския манастир на Света гора (на български език);[1]
- Круйска грамота на цар Иван Стефан от 1343 г.;
- Мрачка (Оряховска) грамота на цар Иван Александър от 1347 г. за манастира „Св. Никола” в Мрака (Радомирско) (на български език);[1]
- Три месемврийски грамоти на цар Иван Александър до три манастира в Месембрия, които са недатирани (на гръцки език);[1]
- Венецианска грамота на цар Иван Александър от 1352 г.;
- Рилска грамота на цар Иван Шишман от 1348 г., дадена на Рилския манастир (на български език);[1]
- Витошка грамота на цар Иван Шишман писана преди 1382 г. за манастира „Св. Богородица Витошка” в Драгалевци (на български език).[1]
До момента няма данни за български грамоти от Ранното средновековие.[1]
В Третото българско царство също са се използвали грамоти.
Русия
[редактиране | редактиране на кода]Терминът се използва и в Киевска Рус в периода X–XVII век, както и в някои други средновековни славянски държави, а също така и в Московското царство и Руската империя.[3]
В руските земи, най-старата дарствена грамота е дадена от великия княз на Великото московско княжество – Иван Калита – между 1328 и 1340 г. В руските държави през XIV и XV век дарствените грамоти са материален израз на правото на благородниците да притежават земя, получено в зависимост от тяхната военни и цивилна държавна служба.
Видове
[редактиране | редактиране на кода]Според предмета на дарение дарствените грамоти в Русия се делят на:
- вотчинни (даряване някому с вотчина, имение)
- вотчинно-превилегироващи, при които на манастир са предоставя имение и се определят превилегии, важащи на територията му
- преимуществени – даряващи определени предимства
- освободителни, при които светската власт разрешава на манастирите да придобиват каквото и да било недвижимо имущество
- собствено надаряващи (договорни), имащи формата на гражданска сделка между помешчик (феодал) и манастир
- потвърждаващи
- дарствени, имащи формата на административни разпореждания на феодала, приближаващи се до указ.
Днес
[редактиране | редактиране на кода]Пълното титуловане на руския император Павел I (в Манифеста от 1800 г.).През XX век по времето на комунизма, похвалните грамоти и почетните грамоти придобиват широко разпространение в Съветския съюз, а от там навлизат наново в България, където се използват като държавни и неофициални документи и до днес.[4][5]
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ а б в г д е ж з и к л м н грамота // SCRIPTA BULGARICA: дигитална библиотека за старобългарска книжнина. Посетен на 2024-01-13.
- ↑ Андреев, М., Д. Ангелов „История на българската феодална държава и право“, 4 изд., Наука и изкуство, С., 1972, с. 42-44.
- ↑ Лазаревська, Катерина. Український архів. Т. I: Генеральне слідство про маєтності Стародубського полку. Київ, Археографічна Комісія Всеукраїнської Академії Наук, 1929. Посетен на 2023-08-04. (на руски)
- ↑ Министерство на правосъдието на Република България. Министерството на правосъдието получи почетна грамота за принос в свободата на информацията // Посетен на 2024-01-13.
- ↑ Наредба на столичен общински съвет за символиката и отличията на столична община // Lex.bg. 2014-09-11. Посетен на 2024-01-13.
|