Направо към съдържанието

Хенри Джон Темпъл, лорд Палмерстън

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Хенри Темпъл, лорд Палмерстън
Henry John Temple, 3. Viscount Palmerston
британски политик

Роден
Починал
Брокет Хол, Хартфордшър
ПогребанУестминстърско абатство, Уестминстър, Великобритания

Религияангликанство
Учил вЕдинбургски университет
Кеймбриджки университет
НаградиЧлен на Британското кралско научно дружество
Орден на жартиерата
Политика
ПартияВиги (1830 – 1859)
Тори (1830)
Либерална партия (1859)
Подпис
Хенри Темпъл, лорд Палмерстън в Общомедия

Хенри Джон Темпъл, трети виконт Палмерстън (на английски: Henry Temple, 3rd Viscount Palmerston) (1784 – 1865), известен още като лорд Палмерстън, е английски държавник, дълги години ръководил отбраната и външната политика на страната. На два пъти е министър-председател на Обединеното кралство. От 1807 г. до смъртта си през 1865 г. Хенри Джон Темпъл почти без прекъсване е част от кабинета на правителството. Той започва политическата си кариера като част от торите, но я завършва като либерал.

Хенри Темпъл се помни най-вече с водената от него британска външна политика в период, в който империята е в своя апогей. Той служи последователно като държавен секретар по външните работи (министър на външните работи) и премиер-министър. Част от мерките, които той предприема през този период и които получават името либерален интервенционизъм, са доста спорни и се обсъждат и до днес.

Министър на външните работи

[редактиране | редактиране на кода]

След като през пролетта на 1828 г. се оказва в опозиция, лорд Палмерстън започва да се занимава по-тясно с външнополитически дела. Публичните му речи по въпроса му носят популярност и покана да се завърне в кабинета. Преговорите с премиера херцог Уелингтън обаче се провалят. През 1830 г. министър-председател става граф Грей, който съвсем очаквано кани лорд Палмерстън да стане секретар (министър) на външните работи. Новият първи дипломат започва да работи с много енергия, а влиянието, което постепенно натрупва, го задържа на поста общо 20 години (1830 – 1834, 1835 – 1841 и 1846 – 1851). При преговорите с чужди правителства той често прибягва до заплаха за решаване на спора със сила.

Белгийска независимост

[редактиране | редактиране на кода]

Първата важна задача за лорд Палмерстън е да се справи с въпроса за Белгийската независимост. По това време територията на днешна Белгия е част от Нидерландия и през 1830 г. белгийците повеждат гражданска война. По молба на холандския крал Вилем I Великите сили се събират на конференция в Лондон, за да разрешат въпроса. Разпределението на силите е следното: скандинавските страни подкрепят Холандия и изявяват желание да се намесят в нейна полза; от другата страна е Франция, която застава зад белгийците и също е готова да влезе в конфликта. Много от белгийските революционери открито се обявяват за съюз с Франция, което би нарушило баланса на силите в Европа. При вземането на решение лорд Палмерстън отчита тези фактори заедно с тесния съюз между Франция и Великобритания. Решението му е да се подкрепи независимостта на Белгия, а в случай че несъгласните страни решат да използват сила, те ще срещнат обединената мощ на Франция и Великобритания. Обаче в случай че Франция реши да анексира Белгия, то Обединеното кралство ще оттегли своята подкрепа и французите ще се окажат изолирани и без съюзници. Така потенциалният европейски военен конфликт е предотвратен, като е запазен и дотогавашният баланс на силите на континента. Белгия получава своята независимост, а принц Леополд I, вдовец на британска принцеса, е поставен на белгийския трон.

Испанска династическа криза

[редактиране | редактиране на кода]

В периода 1843 – 1846 въпросът за омъжването на испанската инфанта Исабела прераства във външнополитически въпрос и дори династична криза, при която се сблъскват интересите на Испания, Франция и Англия. Френският външен министър Гизо настоява женихът на Исабела да е от испанските Бурбони, а на сестра ѝ Луиза Фернанда – от френските Бурбони. Англия в лицето на лорд Палмерстън обаче отхвърля френското предложение и подкрепя брак с братовчед на принц Алберт, т.е. сродяване с династията Сакс-Кобург-Гота. Англичаните дори се позовават на Утрехтския договор, според който не се допускат бракове между френски и испански Бурбони[1], като тайните им намерения са да усилят британското либерално влияние, като подкрепят прогресистите в Испания, стремящи се да възстановят конституцията от Кадис. Консервативните испански и френски правителства обаче не допускат това и в крайна сметка на 10 октомври 1846 г. има две сватби: на Исабела и херцога на Кадис и на Луиза Фернанда за Антоан Орлеански, херцог Монпансие (най-малкият син на крал Луи-Филип). Това възстановява династическата връзка между Испания и Франция.

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
  1. Affair-of-the-Spanish-Marriages // Енциклопедия Британика. Посетен на 26 юли 2018. (на английски)