Успение Богородично (Лъджене)
| „Успение Богородично“ | |
 | |
 Местоположение във Велинград | |
| Вид на храма | православна църква |
|---|---|
| Страна |  България |
| Населено място | Велинград |
| Вероизповедание | Българска православна църква |
| Епархия | Пловдивска |
| Архиерейско наместничество | Пещерско |
| Архитект | Емануел Лупос |
| Изграждане | 1896 – 1897 г. |
| „Успение Богородично“ в Общомедия | |
„Успение Богородично“ или „Света Богородица“ е православен храм, разположен в Лъджене, централния квартал на Велинград, България, част от Пловдивската епархия на Българската православна църква.[1][2]
История
[редактиране | редактиране на кода]
Идеята за построяването на православна църква в помашкото село Лъджене се появява след започналото след Съединението заселване в него на православни българи от други части на България – предимно македонски българи от останалия в Османската империя Разлог. Инициатори на изграждането са свещеник Георги Иванов Баев, преселил се от Якоруда в Лъджене в 1892 година, кметът на Лъджене Георги Благов Бакърджията, Иван Тодоров Масларов, Стою Докумов и Илия Хрисчов Калъчев. През зимата на 1896 година общинският съвет взима решение за начало на строеж през лятото и за целта е избрана комисия с председател Георги Баев.[1]
Строителството на храма започва през август 1896 година. В основния камък на църквата в стъклено шише са поставени написаният от Стою Докумов и Атанас Зидаров възпоменателен Акт и монети. Архитект на сградата е швейцарецът Емануел Лупос от Пловдив, който в 1894 – 1895 година участва в изработването на градоустройствения план на Лъджене. Строители са Илия Калинков и зет му Апостол от село Скребатно, Неврокопско. Материалите са дарение от гражданите – тухлите от Иван Стоянов от Пазарджик, камъните и плочите от Георги Симеонов и сина му Иван Похлупков от Гулийна баня, дървеният материал от общината. Превозът е от Юсуф Дивов, Юсеин Шольов и Юсеин Потурнаков. Мазилката на храма и покриването на камбанарията са извършени от Васил Мицов и Лазар Василев от София. За довършването на работата са взети 2500 лева заем от Константин Хаджикалчев, който е изплатен по-рано от предвидения двугодишен срок, като парите са събрани най-вече от власите християни, живеещи из Пещерско.[1]
Строежът е завършен през есента на 1897 година.[1]
Храмът е осветен на 30 юли 1900 година от викарния епископ на Пловдивската митрополия Антим Брегалнишки.[2]
На 3 ноември 1977 година силно земетресение поврежда сградата – камбанарията е пропукана цялостно и кръстът ѝ пада.[2]
При Разкола в Българската православна църква, храмът заедно с другите църкви в Чепинското корито, е на страната на Алтернативния синод на патриарх Пимен. През май 2001 тези църкви се връщат на подчинение на Пловдивската митрополия на БПЦ, начело с митрополит Арсений Пловдивски.[2]
В 1994 година са реставрирани иконите, а в 2000 година са ремонтирани фасадата и покривът.[2]
Архитектура
[редактиране | редактиране на кода]Иконостасът на храма е резбован дело на майстора от рода Филипови[3][4] Йосиф Филипов и калфата му Яне Марангозов от Пловдив, изработен в 1896 – 1897 година.[1]
Иконите за църквата са изписани в 1897 година от видния живописец, представител на Банската художествена школа, Симеон Молеров.[5]
- Икони на Симеон Молеров, 1897 г.
-
„Свети Георги“ -
„Свети Йоан Предтеча“ -
„Св. св. Константин и Елена“ -
„Свети Николай“
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ а б в г д Църквата „Успение Богородично“ в Лъджене става на 120 години // Велинград – online, 2 август 2016 г. Архивиран от оригинала на 2023-01-27. Посетен на 29 август 2019 г.
- ↑ а б в г д Църквата „Успение Богородично“ в Лъджене става на 120 години // Велинград – online, 8 август 2016 г. Архивиран от оригинала на 2023-02-03. Посетен на 29 август 2019 г.
- ↑ Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, „Наука и изкуство“, 1965. с. 250.
- ↑ Василиев, Асен. Резбарски род на Филиповци от с. Осой // Македонска мисъл 1 (5 – 6). 1946. с. 263. Посетен на 15 декември 2015.
- ↑ Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, „Наука и изкуство“, 1965. с. 515.
