Направо към съдържанието

Тома Карайовов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Тома Карайовов
български революционер и публицист
Роден
Починал
2 декември 1950 г. (81 г.)
Учил вСофийски университет
Солунска българска мъжка гимназия
Подпис
Тома Карайовов в Общомедия

Тома Иванов Карайовов с псевдоним Клубски[1][2] е виден български революционер, деец на Върховния македоно-одрински комитет, публицист, политик, дипломат и общественик.[3][4]

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Карайовов е роден на 17 април 1868 година в Скопие, тогава в Османската империя. Син е на видния български общественик Иван Карайовов, един от водачите на борбата за самостоятелна българска църква в Скопие. Завършва Солунската българска мъжка гимназия.[5]

В 1885 година става член на основания на 10 февруари в Пловдив Български таен централен революционен комитет и участва в Съединението.[5] При избухването на Сръбско-българската война в 1885 година Карайовов е доброволец в Българската армия, в Македонския батальон.[6]

В 1892 година Карайовов е сред учредителите на Младата македонска книжовна дружина в София. Създател и секретар е на дружеството „Братски съюз“. В 1895 година завършва право в Софийското висше училище.[5]

В 1895 година на II конгрес на Македонската организация в София е избран за член на Върховния комитет.[7][3] В 1896 година е редактор на вестник „Право“.[3] Между 1897 и 1900 година е секретар на българските търговски агентства в Битоля и Одрин.[3] От 1900 до 1901 година е отговорен редактор на вестник „Пряпорец“ – орган на Демократическата партия.[8]

При разцеплението на ВМОК става подпредседател на крилото на Христо Станишев, което е за по-активно сътрудничество с ВМОРО срещу крилото на Стоян Михайловски – генерал Цончев. Христо Силянов пише:

„ ...Т. Карайововъ и Ник. Наумовъ – първиятъ силенъ съ диалектиката си, вториятъ – съ язвителния си езикъ, бѣха главнитѣ пера, които изнасяха идейната и обикновената вестникарска полемика срещу „върховизма“.[9] “
Карайововъ, Т. Македонскитѣ искания и дипломацията (Критическа студия на програмата за реформи, прѣдставена отъ г. Стегъ, френски консулъ въ Солунъ). София, Печатница Г. А. Ножаровъ, 1903.

През юли - август 1902 година е делегат от Македонското дружество в село Тишаново на Десетия македоно-одрински конгрес.[3] Редактор е на вестник „Автономия“ – орган на ВМОРО (1903).[3] В 1903 година издава книгата си „Македонските искания и дипломацията“, в която развива идеята на ВМОРО за автономия на Македония:

„ ...смъкванието на несносния турски режимъ и замѣняванието му съ христиански... Въ послѣдното обстоятелство собствено се крие силата на Вѫтрѣшната организация, която има многобройни послѣдователи измежду гърци и власи. Отъ тамъ произтича и слабостьта на всички останали национални фактори, които срѣщу развѣваното от българитѣ знаме на свободата, противопоставятъ националнитѣ си знамена, затъмнени отъ единъ голѣмъ полумѣсецъ, който, като ги обхваща и стѣга отъ всички страни, прави ги по-малко симпатични за населенията...[10] А всичко това доказва, че македонскитѣ населения, на чело на които стои българския елементъ, като се прѣдаватъ всецѣло на революционната агитация, правятъ това, не толкова за да се отърватъ отъ десятъка и отъ турския заптия, не толкова за да заживѣятъ единъ зоологически животъ, колкото за да си извоюватъ условия, при които ще бѫде възможно тѣхното мирно и свободно развитие по пѫтя на културата и цивилизацията. Половина вѣкъ усилена просвѣтителна работа и съблазъньта за единъ свободенъ животъ, на който се радватъ съсѣднитѣ свободни балкански народи, сѫ били и сѫ отлична школа за македонскитѣ населения. Прочее, политическата свобода, изразена въ формата на една автономия, приложена и гарантирана отъ великитѣ държави - ето истинскитѣ и съзнателни стрѣмежи на македонскитѣ населения.[11] “

В 1904 година започва работа като секретар на дипломатическото агентство във Виена (до 1905), началник на II политическо отделение (1905 – 1906) и секретар на дипломатическото агентство в Рим (1907 – 1908).[5]

След Хуриета от 1908 година Карайовов е сред организаторите на Съюза на българските конституционни клубове[3] и е избран за негов председател на I и на II му конгрес. В 1909 година издава органа на партията „Отечество“.[12] След разтурянето на партията отново се връща на работа във външното министерство и от 1910 до 1912 е на дипломатическа служба в руската столица Санкт Петербург. През 1913 година ръководи Информационното бюро при външното министерство, а по време на Първата световна война (1915 – 1918) е председател на управителния съвет на Търговска банка – Скопие и представител в Германия на Дирекция за стопански грижи и обществена предвидливост. След Първата световна война е задграничен представител на ВМРО.[5]

След войните в 1923 година Карайовов е сред създателите на Македонския научен институт и негов действителен член.[5][13] В 1924 година е български генерален консул в Албания. Делегат е на Шестия конгрес на ВМРО през 1925 година. Сътрудничи на списание „Отец Паисий“. В 1933 година е редактор на вестник „Бюлгари“.[14][15][16] В 1936 година е избран в Управителното тяло на Скопското благотворително братство.[17]

Пътува често до Виена и Европа с мисии на ВМРО. Георги Занков го нарича:

„ несменяемият шеф на външнополитическата канцелария на софийската ВМРО.[18] “

Тома Карайовов не признава съществуването на македонска нация и пише в дневника си:

„ 12 юни 1939 г.

На 18 май – Спасовден – на два пъти говорих с двамата студенти в Белград – синове на Пане Чакъров от Скопие. И двамата упорито се при­държат в новата национална идеология, вмъкната от комунисти, за нова македонска народност.

Аз исках да ги убеда: 1. Че няма македонска народност, защото няма македонска култура, македонски литературен език и македонска история. 2. Че същественото в живота на македонското население в течение на вековете е българско, или – доколкото не е такъво – то е борба на гърци, сърби и турци да изместят българите...[19]

“

Умира на 2 декември 1950 година в София.[20]

Личният му архив се съхранява във фонд 1079К в Централен държавен архив. Той се състои от 622 архивни единици от периода 1866 – 1945 г.[21]

Родословие

[редактиране | редактиране на кода]
 
 
 
 
 
 
 
 
Кара Йове
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Иван Карайовов
 
Васил Карайовов
(около 1859 – 1900)
 
Георги Карайовов
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Тома Карайовов
(1869 – 1950)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Николов, Борис Й. ВМОРО: Псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999. ISBN 954-9514-17. с. 53.
  2. ↑ Узунови, Ангел и Христо. Псевдонимите на ВМРО. Скопје, ДАРМ, 2015. с. 72.
  3. ↑ а б в г д е ж Енциклопедичен речник Кюстендил (А-Я). София, Общински народен съвет, Регионален център по култура. Издателство на Българската академия на науките, 1988. ISBN 954-90993-1-8. с. 284.
  4. ↑ Алманах на българските национални движения след 1878, Академично издателство „Марин Дринов“, София 2005, с. 305.
  5. ↑ а б в г д е „Балканските войни 1912 – 1913 г. Памет и история“, София, 2012, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, ISBN 978-954-322-553-8, стр. 424
  6. ↑ Венедиковъ, Йорданъ. История на доброволцитѣ отъ Сръбско-българската война – 1885 г. съ 13 картографически приложения и 25 портрети. София, Издава Доброволческата Организация „Сливница”, Печатница Б. А. Кожухаровъ — ул. 6 септемврий, 22, 1935. с. 8.
  7. ↑ Билярски, Цочо. Княжество България и македонският въпрос, т.1. Върховен македоно-одрински комитет 1895 – 1905 (Протоколи от конгресите), Българска историческа библиотека, 5, Иврай, София, 2002, стр. 73-74.
  8. ↑ Карчев, Петър. През прозореца на едно полустолетие (1900-1950). София, Изток-Запад, 2004. ISBN 954321056X. с. 204.
  9. ↑ Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. I. Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1933. с. 156.
  10. ↑ Карайововъ, Т. Македонскитѣ искания и дипломацията (Критическа студия на програмата за реформи, прѣдставена отъ г. Стегъ, френски консулъ въ Солунъ). София, Печатница Г. А. Ножаровъ, 1903. с. 10.
  11. ↑ Карайововъ, Т. Македонскитѣ искания и дипломацията (Критическа студия на програмата за реформи, прѣдставена отъ г. Стегъ, френски консулъ въ Солунъ). София, Печатница Г. А. Ножаровъ, 1903. с. 11.
  12. ↑ Крапчев, Данаил. Изминат път. Избрани статии, Университетско издателство „Свети Климент Охридски“, София, 1992, стр. 347.
  13. ↑ Членове-основатели на Македонския научен институт // Македонски научен институт. Посетен на 10 октомври 2015.
  14. ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 72.
  15. ↑ Енциклопедия България, том 3, Издателство на БАН, София, 1982, стр. 334.
  16. ↑ Енциклопедия „Пирински край“, том I. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1995. ISBN 954-90006-1-3. с. 420.
  17. ↑ Райчевски, Стоян. Бежанците от Македония и техните братства в България. София, Издателство „Захарий Стоянов“, 2016. с. 604 – 605.
  18. ↑ Карчев, Петър. През прозореца на едно полустолетие (1900-1950). София, Изток-Запад, 2004. ISBN 954321056X. с. 726.
  19. ↑ Билярски, Цочо. ТОМА КАРАЙОВОВ – ДИПЛОМАТ, РЕВОЛЮЦИОНЕР ИЛИ КНИЖОВНИК?, www.sitebulgarizaedno.com
  20. ↑ или 1951 година; Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 207.
  21. ↑ Тома Карайовов // Информационна система на Държавните архиви. Посетен на 26 юни 2018 г.
     Портал „Македония“         Портал „Македония“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Тома_Карайовов&oldid=12407342“.