Направо към съдържанието

Никола Наумов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Тази статия е за българския революционер. За политика от Република Македония вижте Никола Наумов (кмет).
Никола Наумов
български революционер, дипломат и журналист
Снимка на младоженците Гена Димитрова Качулева и Никола Наумов Македонски, 1897 г.[1]
Снимка на младоженците Гена Димитрова Качулева и Никола Наумов Македонски, 1897 г.[1]
Роден
1871 г.
Починал
8 октомври 1927 г. (56 г.)
Учил вСофийски университет
Народен представител в:
XVII ОНС   
Македоно-одрински преглед, под редакцията на Никола Наумов.

Никола Наумов е български революционер, дипломат и журналист, деец на Върховния македоно-одрински комитет и Вътрешната македоно-одринска революционна организация.

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Наумов е роден около 1871 година в град Щип, тогава в Османската империя, днес в Северна Македония. Учи в българската гимназия в Солун, но е изключен за участие в ученическия бунт в 1888 година. Продължава обучението си в сръбската столица Белград. Следва висше образование в Софийския университет „Свети Климент Охридски“, от който е изключен след убийството на министър Христо Белчев в 1891 година. В София е член на Младата македонска книжовна дружина.[2] От 1891 година до лятото на 1894 година е учител в различни селища в Македония, включително в Солун.

От 1894 до 1903 година заедно с Тома Карайовов издава вестник „Право“. С него издава и вестник „Автономия“.[3] През декември 1895 година е делегат от Софийското македонско дружество на ІІ конгрес на Македонската организация. На III конгрес през ноември 1896 година е избран за резервен член на Върховния комитет. На следната 1897 година става секретар на Българското търговско агентство в Скопие. Делегат е на ІХ (юли - август 1901) и Х конгрес (юли - август 1902) на Върховния комитет, като е привърженик на Борис Сарафов.[4] При разцеплението подкрепя крилото на Христо Станишев и Тома Карайовов. Христо Силянов пише:

„ ...Т. Карайововъ и Ник. Наумовъ — първиятъ силенъ съ диалектиката си, вториятъ — съ язвителния си езикъ, бѣха главнитѣ пера, които изнасяха идейната и обикновената вестникарска полемика срещу „върховизма“.[5] “

През май 1903 година влиза в Македония с четата на Яне Сандански.[6] В 1904 година е сред редакторите на Мемоара на Вътрешната организация.[7] От 1905 до 1907 година издава легалния политически орган на ВМОРО списание „Македоно-одрински преглед“. След Хуриета в 1908 година е кореспондент на Министерството на външните работи в Солун. Опитва се да помири десницата и санданистите във ВМОРО, но е член на Съюза на българските конституционни клубове.[3]

Делегат е от Щип на Първия общ събор на Българската матица в Солун от 20 до 22 април 1910 година.[8]

Издава вестник „Право“ (1910 - 1913), който се стреми към обединение на революционните фракции. В 1913 година редактира вестник „Изгрев“, а от 1913 до 1915 година вестник „Политика“.[9][10] Депутат е в XVII обикновено народно събрание (1914-1919) от Струмишки окръг.[10][11][12][13][14]

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ ДА – Ямбол, фонд 1161, опис 1, а.е. 27, л. 1
  2. ↑ Мичев, Д., Д. Гоцев (съставители и редактори). 100 години Вътрешна македоно-одринска революционна организация. София, Македонски научен институт, 1994. ISBN 954-8187-10-8. с. 37.
  3. ↑ а б Герджиков, Михаил. Михаил Герджиков: Спомени, документи, материали. София, Наука и изкуство, 1984. с. 408.
  4. ↑ Спространов, Евтим. Дневник. Т. I (1901 - 1907). София, Македонски научен институт, 1994. ISBN 954-8187-11-6. с. 33.
  5. ↑ Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. I. Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1933. с. 156.
  6. ↑ Макдермот, Мерсия. За свобода и съвършенство: биография на Яне Сандански. Наука и изкуство, 1987., стр. 117.
  7. ↑ Известия на Института за българска литература. Т. 7, 1958, стр. 348.
  8. ↑ Караманджуков, Христо. Подготовка на Илинденско-Преображенското въстание в Странджа - Малкотърновски революционен район 1902-1903, том 1. София, Народна библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, 1996. с. 13.
  9. ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 114.
  10. ↑ а б Енциклопедия „Пирински край“, том II. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1999. ISBN 954-90006-2-1. с. 38.
  11. ↑ Енциклопедия България, 1984, т. 4, стр. 493.
  12. ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 322.
  13. ↑ Живков, Светослав. Пропорционалното представителство. Избори и електорално законодателство в България в навечерието на Първата световна война. София, УИ "Св. Климент Охридски", 2022. с. 497-505.
  14. ↑ Македонцитѣ въ културно-политическия животъ на България: Анкета отъ Изпълнителния комитетъ на Македонскитѣ братства. София, Книгоиздателство Ал. Паскалевъ и С-ие, Държавна печатница, 1918. с. 54.
     Портал „Македония“         Портал „Македония“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Никола_Наумов&oldid=11866070“.