Спиридон Палаузов

Спиридон Палаузов
	Спиридон Палаузов
руски историк
Роден	16 юли 1818 г. (стар стил) Одеса, Руска империя
Починал	17 август 1872 г. (54 г.) Павловск, Руска империя
Погребан	Одеса, Украйна
Учил в	Ришельовски лицей; Мюнхенски университет
Научна дейност
Област	История
Работил в	Азиатски департамент на Министерството на външните работи в Петербург
	Спиридон Палаузов в Общомедия

Спиридон Николаевич Палаузов (1818 – 1872) е руски историк от български произход, изследвал средновековната и новата история на България, Румъния, Чехия, Унгария и Австрийската империя.

Участва и в организирането на Априловската гимназия в Габрово^[2].

Биография

Син е на Николай Ст. Палаузов. През 1832 – 1840 г. учи в Ришельовския лицей в Одеса, а през 1840 – 1843 г. следва в университетите в Бон, Хайделберг и Мюнхен. Защитава дисертация в Мюнхенския университет, посветена на древногръцкото стопанство на 24 август 1843 г. После (1844 – 1846) посещава семинара на проф. Осип Бодянски в Историко-филологическия факултет на Московския университет, където защитава дисертация за кандидатска степен. След това в Санктпетербургския университет защитава дисертация „Век болгарского царя Симеона“ за магистърска степен (1852).

Избран е за действителен член на Императорското общество по руска история и старини в Москва (1846). Впоследствие работи в Азиатския департамент на Министерството на външните работи в Петербург и в Министерството на народната просвета (като чиновник със специални поръчения). Успоредно с това се отдава на интензивна научноизследователска дейност, която му отрежда (наред с по-младия му съвременник Марин Дринов) мястото на родоначалник на критическото направление в развитието на българската възрожденска историография. Като член на руската Археографска комисия участва в редактирането и издаването на съставения от руския митрополит Макарий (1542 – 1563) монументален корпус от средновековни славянски текстове, известен като „Велики чети-минеи“ („Великие Минеи Четьи“).

Чете много гръцка литература. Въвежда понятието „Златен век“ в историографията на България. Участва активно в набавянето на исторически извори за българската история.

Някои произведения

Иоанн Гус и его последователи (1845)
Исторический очерк Сербскаго государства до конца XV столетия (1845)
Австрия со времени революции 1848 года (1850)
Век болгарскаго царя Симеона (1852)
Синодик царя Бориса (1855)
Юго-Восток Европы в XIV веке (1857)
Уния в царуванието на Ивана Асеня (1858)
Румынские господарства Молдавия и Валахия (1859)
По вопросу о болгарском патриаршестве (1860)
Реформы и католическая реакция в Венгрии (1860)
Венгрия в современных ее отношениях к Австрии (1861)
Разпространение христианства в Болгарии (1870)

Бележки

Литература

Цанев, Д. Българската историческа книжнина през Възраждането: XVIII – първата половина на XIX в. София, 163 – 181, 1989 г.
Спиридон Палаузов. Избрани трудове. Т. I. София, 1974 г.

Външни препратки

Великие Минеи Четьи

[wikidata-cef02b9a32ad90b004b30ae7ff531698848bc8d0-v6-1] Енциклопедичен речник на Брокхауз и Ефрон.

[2] Половинкин, Иринарх Николаевич. Палаузов, Спиридон Николаевич // Энциклопедический словарь Брокгауза и Ефрона: В 86 томах (82 т. и 4 доп.). СПб., 1890 – 1907.

[1]

[2]