Сивашовска група погребения
Сивашовската група гробове е група погребения в степната зона на Източна Европа, датирани между 6 век и началото на 8 век. Обикновено те се свързват с прабългарите и хазарите, макар че етническата им принадлежност не е установена със сигурност. Групата е наречена на селището Сивашовка (Херсонска област, Украйна), където са открити няколко характерни гроба.
Предполага се, че паметниците от Сивашовската и Перешчепинската група са оставени от представители на различни социални групи в една и съща общност, като перешчепинските се приписват на социалния елит, а сивашовските – на лица с по-нисък ранг.[1]
Разпространение
[редактиране | редактиране на кода]Известни са около 120 погребения, отнасяни към Сивашовската група. Повечето от тях са открити случайно при хидротехнически строежи, поради което разпространението им е неравномерно. Основната концентрация на сивашовски гробове е в степната зона по долните течения на Волга, Дон, Кубан, Днепър и Южен Буг, както и на полуостров Крим. Липсват сведения за такива гробове северно от Кавказ и Азовско море. Някои регионални особености на погребенията дават основание те да се разделят на пет подгрупи – днепърска, кримска, кубанска, донска и волжка.[2]
Известни са няколко изолирани гроба извън този регион. Гробът при Арцибашево, Рязанска област, е приеман от О. В. Комар за доказателство за трайно проникване на хазарите в лесостепната зона,[3] докато други автори смятат, че е резултат от сезонна миграция. Гробът при Уч тепе в Азербайджан се свързва с похода на хазарите в Задкавказието през 628 г., а тези при Сентеш Лаписто в Унгария и Мадара в България – с походите или преселванията на запад.[2]
Характеристики
[редактиране | редактиране на кода]Характерно за сивашовските гробове е трупополагането в съществували по-рано надгробни могили, главно от бронзовата епоха. Телата най-често са ориентирани на североизток, по-рядко на север или изток, като край тях се откриват типични коланни украси от т.нар. „мартиновски“ или „хералдичен“ тип. Вторичното погребване и североизточната ориентация се наблюдават и при известната от V век Покровска група гробове, което дава основание да се допуска сходна етническа принадлежност на населението, оставило двете групи паметници.[2]
Скелетите в гробовете са в обичайния анатомичен ред, с няколко изключения, които се обясняват с разместване от риещи животни. Телата са положени по гръб с изпънати ръце и крака, с няколко изключения, при които ръцете са положени върху тялото. Почти не са публикувани данни за антропологичния тип на погребаните. В два от гробовете черепът е брахикранен, а в един е изкуствено деформиран.[2]
В много гробове от сивашовската група са открити цели конски скелети или част от тях, включваща черепа и костите на краката под колената. Тези скелети са разположени върху погребания човек или върху площадка в ямата, разположена встрани от него. Подобна практика е известна в степната зона на Евразия от Аварския хаганат до Алтай. В някои от гробовете са открити и малко количество кости от овце и кози.[2]
Етническа принадлежност
[редактиране | редактиране на кода]Етническата принадлежност на сивашовските погребения е предмет на продължаващи дискусии, свързани със спорове за тяхното датиране. Смята се, че гробовете не съдържат етнически определими предмети, като повечето накити вероятно са внасяни от византийските градове в Крим.[4] По тази причина опитите за етническа идентификация се основават на различия в погребалния обред, които се приемат от повечето изследователи за незначителни в рамките на групата.[5]
Някои автори приемат, че сивашовските погребения са оставени от група културно близки народи, които са наричани в източниците от този период с общото наименование българи. Освен народите от прабългарската група, като оногури, кутригури, утигури, към тях се причисляват хазари, барсили, сармати, авари, угри и други етнически групи, обитаващи региона.[6][7][5]
Други изследователи, като О. В. Комар, свързват цялата Сивашовска група с хазарите. Те датират погребенията значително по-късно, от средата на VII век. Основен аргумент за тезата им са някои сходства на погребенията с тюркски гробове от Централна Азия, най-вече откритите цели конски скелети, и предположението за значително по-тясна връзка на тюрките с хазарите, отколкото с прабългарите.[8] Критиците на тази хипотеза сочат като аргумент срещу нея несъответствието с писмените източници, приемствеността между сивашовските гробове и по-ранната Покровска група (до края на 5 век), както и различията между сивашовските и тюркските гробове с цели скелети.[5]
По-подробните изследвания на гробовете в Черноморието обикновено ги свързват с прабългарите. Атавин описва Кубанската подгрупа и определя погребенията като прабългарски.[9] По същия начин определят погребенията от Днепърската и Кримската подгрупа Орлов и Приходнюк, като приемат в тях тюркски елементи.[10][11] Баранов свързва Кримската подгрупа с оногурите,[12] а Днепърската – с кутригурите.[13] Айбабин приема и двете подгрупи за кутригурски, а най-късните гробове от края на VII век приписва на хазарите.[14]
Излезли през XXI век научни публикации, внасят обрат в твърдението на Рашо Рашев, че единствено Аспаруховите прабългари представят „културата“ Сивашовка и съхраняват нейните погребални традиции след края на VII век по Долния Дунав. Такива се наблюдават в отделни райони на Долен Кубан, при съвременния град Краснодар. Тези гробни паметници са оставени на границата между седмото и осмото столетие. Етническата им интерпретация не изключва възможността тези гробове да са оставени от номадска група, която след края на Велика България попада в границите на Хазарския хаганат. За потомци на сивашовците се определят и част от погребаните с коне в Нейталовския некропол в басейна на Северски Донец, чийто обред търпи известни трансформации в първата половина на VIII век.[15]
Вижте също
[редактиране | редактиране на кода]Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Рашев, Рашо. Прабългарите през V-VII век. Трето издание. София, Орбел, 2005. ISBN 954-496-073-2. с. 116.
- ↑ а б в г д Рашев, Рашо. Прабългарите през V-VII век. Трето издание. София, Орбел, 2005. ISBN 954-496-073-2. с. 69 – 119, 246 – 297.
- ↑ Комар, О. В. К вопросу о дате и этнокултурной принадлежности Шиловских курганов // Степи Европы в епоху средневековья 2. 2001. с. 11 – 44.
- ↑ Тортика, А. А. Некоторые проблемы этнической истории и археологии праболгар // Болгарский годишник 2. 1996. с. 45.
- ↑ а б в Рашев, Рашо. Прабългарите през V-VII век. Трето издание. София, Орбел, 2005. ISBN 954-496-073-2. с. 106 – 118.
- ↑ Семенов, А. И. К выявлению центральноазиатских елементов в культуре раннесредневековых кочевников Восточной Европы // Археологический сборник Госедарственного Эрмитажа 29. 1988. с. 97 – 111.
- ↑ Флерова, В. Е. Проблемы исследования ямных и курганных могильников хазарского времени на Нижнем Дону // Хазарский альманах 1. 2002. с. 178 – 181.
- ↑ Комар, О. В. Ранние хазары в Северном Причерноморье (постановка проблемы) // Восточноевропейский журнал 3 (4). 2000. с. 1 – 40.
- ↑ Атавин, А. Г. Погребения VII – начало VIII вв. из Восточного Приазовья // Культура евразийских степей второй половины I тысячелетия н.э. Самара, 1996. с. 229 – 233. (на руски)
- ↑ Орлов, Р. С. Культура кочевников IV-VIII вв. // Этнокультурная карта территории Украинской ССР в I тысячелетия н.э. Киев, 1985. с. 98 – 105. (на руски)
- ↑ Приходнюк, О. М. Степове населення Украіни та східні слов'яни (друга половина I тис. н.е.). Киів, 2001. с. 39 – 40. (на украински)
- ↑ Баранов, И. А. Таврика в эпоху раннего средневоквья. Киев, 1990. с. 21, 115. (на руски)
- ↑ Баранов, И. А. Великая Болгария и Крым: итоги и проблемы изучения // Международная конференция „Византия и Крым“. Тезисы докладов. Симферополь, 1997. с. 20 – 21. (на руски)
- ↑ Айбабин, А. И. Этническая история ранневизантийского Крыма. Симферополь, 1999. с. 173 – 178. (на руски)
- ↑ Аспаруховите прабългари и северите – археологически срещу исторически свидетелства. In Honorem Professoris Stanislav Stanilov. София, 2016.
