Портал:Кюстендил/Храмове
Още с приемането на Медиоланския едикт се учредява Пауталийска епископия, която е издигната в митрополия. На хълма Хисарлъка е разкрита епископската базилика на антична Пауталия, датирана от IV век, като главен храм и резиденция на епископа на раннохристиянския диоцез Пауталия (4-6 век). През втората половина на IV век големият административен и стопански център Пауталия е център на епископията. По това време в Пауталия започват да се издигат огромни за времето си раннохристиянски църкви, някои от които върху по-ранни езически храмове. Съществуването на активен духовен живот от епохата на ранното християнство (4-6 век) се доказва от общо седем трикорабни базилики, регистрирани в района на днешния град: две при северната порта на Улпия Пауталия; две други базилики извън крепостната стена; една базилика северно от форума на Пауталия и още една сред античния некропол, освен базиликата в крепостта Хисарлъка.
По време на великото преселение на народите тези засега седем разкрити базилики са разрушени и/или западнали. След християнизацията на България, главната градска базилика на хълма Хисарлъка е преустроена и предположително обърната на главен катедрален храм на епископския център Велбъжд, наследил диоцеза на старата Пауталийска епархия. От средновековието датира църквата „Свети Георги“ в кюстендилския квартал „Колуша“, предходно – Калосия.
Велбъждският диоцез обхващал околното на градското землище. На близкия до града хълм „Спасовица“, над селата Николичевци и Копиловци, се издигала взривената през 1913 г. църква „Свето Възнесение“, а скринския пролом е осеян с многобройни средновековни църкви, чийто руини могат да се видят и днес. Във Велбъждския диоцез влизали редица главни православни български манастири – Рилски, Осоговски, Земенски, Руенски, Пещерски, Погановски, Гранички.
По османско време, през XVII век, Кюстендил е осеян с джамии и минарета. Над града по това време се издигали седемнадесет джамии. През Възраждането започва да се възобновява старата забравена тенденция не към възобновяване, а към строителство на нови православни храмове. От това време датират градските църкви – „Успение Богородично“ (1816 г.), „Свети Мина“ (1859 г.), „Свети Димитър“ (1866 г.).
На 12 юли 1933 г. е издигнат, а на 4 ноември 1934 г. осветен от митрополит Стефан Софийски – главният градски храм – „Свети Мина“.