Пастирски кръстоносен поход

Пастирски кръстоносен поход т.е. Кръстоносен поход на Пастирите (на френски: Croisade des Pastoureaux) се отнася до два отделни импровизирани похода през 1251 и 1320 г., извършени от френски селяни. И двата похода не успяват да достигнат до Светите земи, като остават във Франция и нападат духовници, едрата буржоазия и евреите. И в двата случая кръстоносците са спряни от кралската власт.

Първи поход

Предпоставки

В 1248 френския крал Луи IX заминава за светите земи, за да се бие в Седмия кръстоносен поход за освобождението на Светите земи, оставяйки управлението на страната в ръцете на майка си Бланш Кастилска, която поема поста Регент. Една година по-късно в Париж пристига новина за загубата на Луи в Египет и пленяването му. Залавянето на краля предизвиква смут из цялото кралство и води до началото на похода.

Похода

Около Великден 1251 в Северна Франция се появява човек, известен само като Магистъра на Унгария, който твърди, че е получил видение, в което Богородица му заръчва да събере хората на Франция и да замине за Светите земи на помощ на краля. Бързо събира последователи и скоро започва да ги подготвя за кръстоносен поход без разрешението на църквата. Появяват се групи в Пикардия, Бредант, Лорен и Бургундия и се образува армия, наброяваща приблизително 60 000 души. Към тях се присъединяват и дребни престъпници, джебчии и проститутки.

Още от началото походът се насочва срещу привилегированите слоеве, първо срещу Доминиканските монаси, смятани от Пастирите за основна причина за заминаването на краля. Противопоставят се на църковните власти, като нападат епископски дворци и манастири и избиват духовниците.

По молба на Бланш Кастилска пристигат в Париж, където Магистърът се среща лично с кралицата-майка, която се надява пастирите да заминат за Светите земи и да освободят сина ѝ. Поради опасения, че Магистъра може да е отговорен и за предходния Детски кръстоносен поход, дейността на Пастирите е ограничена в Париж. Там те преследват и убиват свещеници и монаси, изхвърляйки телата им в Сена. Заради тях Парижкия Университет затваря врати.

Пастирите напускат Париж и се разделят на няколко групи. В Руан те прогонват епископа и свещениците му от катедралата. По-късно потеглят към Тур, където нападат доминиканските манастири и оскверняват църквите.

Друга група, водена от Магистъра, навлиза в Орлеан, като прогонва епископа, убива свещеници и ги захвърля в Лоара, влизайки в бой със студенти от Орлеанския университет. Насочват се към Амиен, където нападат еврейски семейства.

Бланш Кастилска, осъзнала опасността, насочва кралските офицери срещу тях. Прави се опит да бъдат заловени в Бурж. Впоследствие Магистъра и неговите последователи са избити при съпротива. Някои са преследвани до Ронската низина и Марсилия. В Бордо успелите да се измъкнат са довършени от Симон дьо Монфокон, губернатор на Гиана, който по заповед на краля хвърля лично водача им в Гарона.

Точния брой на жертвите от набезите на пастирите не е ясен. След премахването им във Франция съседните държави вземат мерки пастирите да не преминат в техни земи. Папа Инокентий IV обявява пастирите за еретици, отлъчвайки ги от църквата.

Втори поход

Предпоставки

В началото на 1320 се случват две големи събития. Първото, мирът между френския крал и фландърския граф лишава голяма част от военно настроеното френско население от възможност за изява. Другото е слух за заразяването на големи водни източници с проказа, планирано и организирано от испанските маври и френските евреи. Комбинацията от двете води до жестоки прояви на насилие срещу евреи и прокажени из цяла Франция, между които и бунта на пастирите.

Походът

Вторият поход започва през май 1320 г. От къде точно започва и защо не е ясно. Някои твърдят, че е дело на разпопен монах, други – че започва от видение, явило се на норманско овчарче. Първоначалната цел на похода е, както и предишния път, освобождението на Светите земи от мюсюлманите, като потегля към Испания. За похода френския писател Морис Дрюон пише в своя роман „Френската вълчица“:

„

Какъв сляп и мъгляво мистичен пророк, какви примитивни мечти за святост и приключение, каква безмерна нищета, какъв умищожителен бяс внезапно подтикна момчета и момичета от селата, овчари, говедари, свинари, чирачета, малки предачки, почти всички от петнайсет до двайсет годишна възраст, да напуснат семействата си, домовете си за да се включат в бродещи босоноги банди, без пари, без храна. Някаква неясна идея за кръстоносен поход, дала тласък на това масово бягство.

“

На 3 май групата навлиза в Париж, където застават пред двореца на краля и настояват той да застане начело на похода, но той отказва да говори с тях. Пастирчетата нападат затвора Шатле и плячкосват абатство Сен-Жермен-де-Пре, след което продължават на юг. Както преди, към кръстоносците се присъединяват и престъпници. Дрюон пише:

„

Десет хиляди, двайсет хиляди, сто хиляди…пастирчетата крачеха към някаква тайнствена среща. Отлъчени свещеници, монаси вероотстъпници, разбойници крадци, просяци и проститутки се присъединяваха към пълчищата им, начело на които момчета и момичета се отдаваха на най-долен разврат, на най-порочни крайности, носещи разпятието. Сто хиляди дрипави скитници, които влизат в някой град да просят милостиня, бързо го подлагат на грабеж. И престъплението, отначало само придатък на кражбата, се превръща скоро в удовлетворение на порок.

“

Групата потегля на юг, към Бери, Сантония, Аквитания. В Вердюн-сюр-Гарин близо 5000 евреи се самоубиват за да на попаднат в ръцете им. Папа Йоан XXII заклеймява дейността на пастирчетата и ги отлъчва. Пастирчетата продължават към Гиана, Алби и Тулуза, където се насочват срещу манастирите и дворците. В графство Каркасон са пресрещнати от армията на краля и местния граф и са разбити. Някои успяват да се измъкнат, но до есента на 1320 са изловени и избити.

Вторият пастирски кръстоносен поход е, ако не броим Северните походи, които така и не се насочват към Светите земи, последният кръстоносен поход в историята.