Направо към съдържанието

Омер паша Латас

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Омар паша)
Омер паша Латас
Ömer Lütfi Paşa
османски военачалник

Роден
Починал
18 април 1871 г. (64 г.)

Религияислям
Активен периодот 1823 г.
НаградиОрден „Свети Станислав“ I степен
Омер паша Латас в Общомедия

Омер паша Латас (на турски: Ömer Lütfi Paşa), родом Михайло Латас (на сръбски: Михаило Латас), е османски военачалник и управник с ключова роля за укрепването на централната власт и налагането на Танзимата в балканските и близкоизточните провинции на Османската империя през 40-те и 50-те години на XIX век. Командващ по време на Кримската война. Прототип на героя от едноименния роман на нобелиста Иво Андрич[2].

Произход и ранни години

[редактиране | редактиране на кода]

Михайло Латас е родом от село Ясеница в областта Лика, която в началото на XIX век е част от така наречената „Военна Крайна“ – военизираната област в Австрия на границата с Османската империя.[1][3] Роден в семейство на православни християни[4], в различни изследвания е определян като сърбин[3] или хърватин[5].

Завършва основно училище в Госпич. Деветнадесетгодишен става кадет в базирания в района австрийски пехотен полк. Поради обвинения в кражба[4], през 1827 година бяга в османска Босна. Първоначално се установява в Баня Лука като счетоводител и наставник на децата на местен търговец. Тук Латас приема исляма и сменя християнското си име (Михайло) с Омер (Омар) Лютфи. Две години по-късно се премества във Видин, а оттам – в Истанбул.[1][6] Започва кариерата си в османската армия като адютант на един от водещите реформатори, Хюсрев паша.[6] Преподава чертаене в истанбулското военно училище. Сред учениците му е и престолонаследникът Абдул Меджид.[1]

Веднага след възкачването си на престола (1839), султан Абдул Меджид издига Омер в ранг паша (съответстващо на генерал в западните армии). Следват назначения на висши командно-административни длъжности в размирните източни и западни покрайнини на империята. През 40-те години Омер паша воюва успешно в Сирия и Кюрдистан. Участва в потушаването на голямото албанско въстание, обхванало големи части от Македония и Косово. От 1845 е с чин „мушир“ (маршал). През 1848 – 1849 година командва османските войски в турско-руската окупация на Влахия и Молдова.[1]

Управление на Босна (1850 – 1853)

[редактиране | редактиране на кода]
Омер паша

През пролетта на 1850 година Омер паша е изпратен в Босна и Херцеговина, за да подчини местната аристокрация, разбунтувала се срещу Танзимата. В кървава кампания, продължила от август същата до есента на следващата година, разгромява последователно бунтовниците в Посавина, Зворник, Тузла, Херцеговина, Яйце и Баня Лука. В резултат политическата сила на местните бегове е сломена, страната е напълно опустошена[7], убити са 6 хиляди души[3]. Опитът за налагане на редовна данъчна и наборна система не сполучва[7].

Липсата на аграрна реформа води до поредица от въстания на християните в Херцеговина и Босненска Крайна. За да потуши херцеговинското въстание, в началото на 1853 година Омер паша организира поход срещу поддържащата бунтовниците Черна гора. Операцията е прекъсната след дипломатическа намеса на Австрия, която принуждава султана да отзове Омер паша.[8]

Командване през Кримската война

[редактиране | редактиране на кода]

През юни 1853 година, когато Русия окупира едностранно Дунавските княжества, Омер паша оглавява османските въоръжени сили на подстъпите към Истанбул. В сраженията при Олтеница и Четати в края на 1853 и началото на 1854 и в отбраната на Силистра през май и юни 1854 подчинените му войски удържат линията на река Дунав. След оттеглянето на руснаците (вследствие от австрийски ултиматум) през лятото на същата година ги преследва до Букурещ.[9]

В началото на 1855 Омер паша дебаркира с 35-хиляден корпус на полуостров Крим. Подкрепя френско-британската обсада на Севастопол, отразявайки руските атаки при Евпатория през февруари.[10]

През септември същата година дебаркира с 45 хиляди войници край Сухуми в операция, целяща вдигане на руската обсада на главната османска крепост в КавказКарс. Разбива руснаците в сражението при река Ингур през октомври и овладява Мингрелия, но напредването му към Тифлис е възпрепятствано от проблеми със снабдяването и липсата на подкрепа от въстаниците на Шамил. С това диверсията се проваля и през ноември Карс пада в руски ръце.[10]

Непосредствено след края на Кримската война Омер паша е изпратен да стабилизира султанската власт в Месопотамия. Усмирява провинцията и подобрява управлението ѝ.[1] През 1862 е отново в Босна. С отстъпки и с военна сила сломява поредното херцеговинско въстание и разгромява черногорците, принуждавайки ги да сключат траен мир със султана.[11] През 1867 оглавява военните операции за потушаване на голямото Критско въстание, но без решителен успех. През 1868 – 1869 е военен министър.[1]

  1. а б в г д е ж Österreichisches Biographisches Lexikon 1815 – 1950. Том 5. Wien, Verlag der Österreichischen Akademie der Wissenschaften, 1972. Стр. 38-39
  2. Omerpaša Latas/Omer Pasha Latas Архив на оригинала от 2010-10-01 в Wayback Machine. (посетен на 26.10.2013)
  3. а б в Jelavic, Barbara. History of the Balkans. Cambridge University Press, 1983. ISBN 0-521-27458-3. Стр. 349
  4. а б Cuvalo, Ante. The A to Z of Bosnia and Herzegovina. Rowman & Littlefield, 2010. ISBN 0-8108-7647-7. Стр. 138
  5. Badem, Candan. The Ottoman Crimean War 1853 – 1856. BRILL, 2010. ISBN 9004182055. Стр. 49 – 50
  6. а б Morris, Edward Joy. The Turkish Empire. Embracing the Religion, Manners, and Customs of the People. With a Memoir of the Reigning Sultan and Omer Pacha. Philadelphia, Lindsay and Blakiston, 1855. Стр. 24 – 26
  7. а б Glenny, Misha. The Balkans 1804 – 1999. Nationalism, War and the Great Powers. Granta Books, London, 2000. ISBN 1-86207-073-3. Стр. 79 – 83
  8. Слипичевић, Фуад и др. Буне и устанци у Босни и Херцеговини у XIX веку. Београд, Воjноисториски институт, 1952. Стр. 47 – 49
  9. Badem 2010, стр. 81, 108, 185 – 187
  10. а б Жуков, Е. М. (гл. ред.). Советская историческая энциклопедия. Том 8. Москва, Государственное научное издательство „Советская энциклопедия“, 1965. Стр. 200 – 201
  11. Слипичевић 1952, стр. 65 – 67