Никола Пушкаров
| Никола Пушкаров | |
| български почвовед и революционер | |
 | |
| Роден |
14 декември 1874 г.
|
|---|---|
| Починал | 18 февруари 1943 г.
|
| Погребан | Централни софийски гробища, София, Република България |
| Учил в | Софийски университет |
| Научна дейност | |
| Област | Геология |
| Семейство | |
| Братя/сестри | Стоян Пушкаров |
| Никола Пушкаров в Общомедия | |
Нико̀ла Петков Пушка̀ров с псевдоним Пашканов[1] е първият български почвоизследовател и родоначалник на почвознанието в България, както и деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.[2]
Биография
[редактиране | редактиране на кода]Никола Пушкаров е роден на 14 декември 1874 г. в Пирдоп, тогава в Османската империя. Брат е на генерал Стоян Пушкаров. Основното си образование завършва в родния си град, завършва гимназия в София и преподава като учител в Мирково. В периода 1898 – 1901 г. следва естествени науки в Софийския университет.
Преподава в Скопската българска гимназия, където става член на ВМОРО. В 1902 г. получава задача от Гоце Делчев да укрепи Скопския революционен окръг. Никола Пушкаров е избран и за председател на Скопския революционен комитет. Преди началото на Илинденско-Преображенското въстание довежда от България чета от 18 души, сред които търновлиите Димитър Боянов, Тодор Николов Паница и Диме Баев, с които пренасят 100 кг динамит и 200 бомби.
При избухването на въстанието е началник на въстаническите сили в Скопски окръг. Четата му се състои от 18 души, между които трима дезертирали от Ломския полк войници от Търновско – подофицер Димитър Боянов, Тодор Паница и Димитър Баев, учителите Милан Ангелов и Александър Антонов, студентът от Петербург Христо Шалдев, руснакът гимназист от Тифлис, Роман Стефанович, а останалите са от Щипско, Кумановско и Велешко.[3]
Четата му участва и в новосформирана чета, заедно с войводите Сотир Атанасов, Атанас Мурджев и Димитър Ганчев. На 1 август четата на Пушкаров взривява линията при Новачани и дерайлира военна композиция с 32 вагона. На 3 и 5 август съответно, разбиват турско охранително отделение на моста на река Вардар и дават сражение във Ветърския манастир. На 20 август четата бяга през Враня в Кюстендил. Никола Пушкаров сформира нова чета, с която навлиза в Македония към Крива паланка, и през октомври след сражение в Пролесия се връща в България. Пушкаров е редактор на организационния бюлетин „Свобода или смърт“.
След въстанието Пушкаров се връща в България и се посвещава на научна работа. Жени се за Славка Чакърова-Пушкарова от Струга. През 1911 г. по предложение на Пушкаров се създава Почвен отдел към Министерството на земеделието и той става началник на секцията. До 1914 г. провежда редица проучвания и пише обстойни научни трудове. Същата година е изпратен в Германия със задачата да специализира почвознание. През 1919 г., вече завърнал се в България, е назначен за директор на Земеделската опитна станция. След Първата световна война е деец на Временното представителство на бившата ВМОРО.[4] Занимава се е с проучване на почвените типове и торопотребността им, създава първата почвена карта на България през 1931 г. Пушкаров води научна полемика с двама учени специалисти агрономи, единият от които е проф. Янаки Моллов, който по-късно става министър на земеделието и уволнява Пушкаров. През 1926 г. е върнат на работа в Земеделския изпитателен институт. След преврата през 1934 г. е повторно отстранен по политически причини. Така преждевременно пенсиониран, той се отдава на научните си занимания в домашния си кабинет.
Пушкаров е активен член на Българското пещерно дружество и е негов председател през 1936 и 1939 година. Документирани са неговите проучвания в Карлуковския басейн (1935) и пещерата при Гавраилово (1936).[5]
Почива на 18 февруари 1943 г.[6][7]
Родната му къща в Пирдоп днес е къща–музей. На неговото име е наречен Институтът по почвознание в София.[8]
Външни препратки
[редактиране | редактиране на кода]- Движението отсамъ Вардара и борбата съ върховиститѣ. По спомени на Яне Сандански, Черньо Пѣевъ, Сава Михайловъ, Хр. Куслевъ, Ив. Анастасовъ Гърчето, Хр. Юруковъ и Никола Пушкаровъ Съобщава Л. Милетичъ. София, Материяли за историята на македонското освободително движение, Издава Македонскиятъ Наученъ Институтъ, Книга VII, Печатница П. Глушковъ, 1927.
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Узунови, Ангел и Христо. Псевдонимите на ВМРО. Скопје, ДАРМ, 2015. с. 84.
- ↑ Алманах на българските национални движения след 1878, Академично издателство „Марин Дринов“, София 2005, с. 344 – 345.
- ↑ Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. I. Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1933. с. 352.
- ↑ Герджиков, Михаил. Михаил Герджиков: Спомени, документи, материали. София, Наука и изкуство, 1984. с. 412.
- ↑ Жалов, Алексей. Алексей Жалов: Алманах на българската спелеология, София, Българска федерация по спелеология, 2009, ISBN 978-954-8827-06-5 с. 49
- ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 141.
- ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 397.
- ↑ Начало // Институт по почвознание „Никола Пушкаров“. Посетен на 25 септември 2017.
