Направо към съдържанието

Нелсън Мандела

Редактиране
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Нелсън Мандела
Nelson Rolihlahla Mandela
южноафрикански политик
1994 г.
Роден
Мвезо, ЮАР
Починал
5 декември 2013 г. (95 г.)
ПогребанКуну, ЮАР
Религияметодизъм
Учил вЛондонски университет
Политика
ПартияАфрикански национален конгрес
Отличия Нобелова награда за мир (1993)
1-и президент на ЮАР
10 май 1994 – 14 юни 1999
Семейство
СъпругаУини Мандела (14 юни 1958 – 19 март 1996)[2]
Граса Машел (18 юли 1998 – 5 декември 2013)[3]
Подпис
Уебсайтwww.nelsonmandela.org
Нелсън Мандела в Общомедия

Нѐлсън Холѝлала Мандѐла (18 юли 1918[4] – 5 декември 2013 г.) (на кхоса: Nelson Rolihlahla Mandela; на английски: Nelson Rolihlahla Mandela) е южноафрикански политик от народността кхоса, президент на Южноафриканската република от 1994 до 1999 година, първият избран с всеобщо гласуване.

Преди това Мандела е сред изявените противници на апартейда и ръководител на Умконто ве сизве, въоръжената организация на Африканския национален конгрес. През 1962 г. е осъден на доживотен затвор за саботаж и други престъпления. Прекарва в затвора 27 години, по-голямата част от които на остров Робен. След освобождаването си през 1990 г. Нелсън Мандела води преговорите с правителството, довели до установяването на многорасова демокрация в страната през 1994 г. Като президент Мандела поставя акцент върху помирението на нацията и води политика на борба с бедността и неравенството в страната.[5]

Мандела е носител на повече от 250 награди, включително на Нобелова награда за мир (1993) и на българския орден „Стара планина“ (2008).[6][7] Автор е на книгите „Няма лек път към свободата“ (1965), „Готов съм да умра“ (1979) и други. Мандела почива на 5 декември 2013 г. на 95-годишна възраст в болница в Йоханесбург от белодробна инфекция. Погребан е с държавни почести и паметта му е почетена от много световни лидери.[1]

Ранни години

[редактиране | редактиране на кода]
Нелсън Мандела през 1937 година

Нелсън Мандела принадлежи на младши клон на династията, управлявала племето тембу в територията Транскей в Капската провинция.[8] Роден е в Мвезо, селце в близост до столицата на Транскей Умтата.[8] По майчина линия има койсански предци.[9] Негов прадядо по права линия е починалият през 1832 г. Нгубенгкука инкоси енкхулу („велик вожд“) на племето тембу.[10] Един от синовете на Нгуленгкука, Мандела, е дядо на Нелсън Мандела, откъдето идва и фамилното име. Тъй като Мандела е син на владетеля от съпруга от клана Икхиба,[11] неговите потомци нямат право на претенции към трона.

Бащата на Нелсън Мандела, Гадла Хенри Мфаканисва, е водач на селцето Мвезо,[12] но влиза в конфликт с колониалните власти, отстранен е от поста си и се премества със семейството си в Куну. Въпреки това Мфаканисва остава член на съвета на владетеля на тембу и подпомага наследяването на трона от Джонгинтаба Далиндебо. По-късно Далиндебо неофициално осиновява Нелсън Мандела след смъртта на баща му.[13]

Бащата на Нелсън Мандела има четири съпруги, от които му се раждат тринадесет деца – четири момчета и девет момичета.[13] Нелсън Мандела е дете на третата (според сложната система на династичните рангове) съпруга, Носекени Фани. Тя е дъщеря на Нкедама от клана Мпемву Кхоса и Нелсън прекарва голяма част от детството си в неговото домакинство.[14] Първото му име, Холилала, означава „този, който дърпа клона на дървото“ или „пакостник“.[15]

Холилала Мандела става първият член на семейството, тръгнал на училище. Там неговата учителка, госпожица Мдингане, му дава английското име Нелсън.[16] Когато Нелсън Мандела става деветгодишен, баща му умира от туберкулоза и негов настойник става владетелят Джонгинтала.[13] Мандела посещава методистко мисионерско училище, в близост до двореца на владетеля. На шестнадесет години преминава традиционната церемония за посвещение на тембу, след което учи в местен колеж, завършвайки стандартния тригодишен курс за две години.[17] Тъй като се очаква да заеме съветническото място на баща си, е изпратен в методисткия колеж във Форт Бофорт, посещаван от повечето членове на владетелската династия на тембу.[18] На деветнадесетгодишна възраст проявява интерес към бокса и се състезава в колежа.[14]

След като завършва гимназия, учи за бакалавърска степен в Университета на Форт Хеър в Алис. Там се запознава с Оливър Тамбо, с когото остават близки приятели и сътрудници до смъртта на Тамбо през 1993 г. Сред неговите приятели там е и родственикът му Кайзер Матанзима, един от наследниците на трона на тембу, който по-късно става привърженик на политиката на бантустаните.[14] В края на първата си година във Форт Хеър Мандела се включва в студентски протест срещу политиката на университета и е изключен.[19]

Малко след като Нелсън Мандела е изключен от университета, Джонгинтаба обявява, че е уговорил бракове за Мандела и престолонаследника Джъстис. Двамата младежи остават недоволни от това и се преместват в Йоханесбург.[20] При пристигането си там Мандела е нает като пазач в мина,[21] но скоро е уволнен, след като работодателят му научава, че е беглец от владетелски двор. След това, със съдействието на своя приятел Уолтър Сисулу, постъпва на работа като чиновник в правната кантора Уиткин, Сиделски и Еделман.[21] Докато работи там, Мандела получава чрез кореспонденция бакалавърска степен от Южноафриканския университет в Претория и се записва да учи право във Витватерсрандския университет в Йоханесбург. Там се запознава с бъдещите активни противници на апартейда Джо Слово, Хари Шварц и Рут Фърст.

Политическа дейност

[редактиране | редактиране на кода]

След победата на изборите през 1948 г. на Националната партия, подкрепяща апартейда и расовата сегрегация,[22] Мандела започва активна политическа дейност, като участва в различни инициативи на АНК и в проведения през 1955 Конгрес на хората, където е приета Хартата на свободата, която поставя основите на борбата срещу политиката на апартейд. През тези години Мандела заедно с Оливър Тамбо ръководят обща фирма, която предлага правни услуги на чернокожи срещу минимално заплащане.[23]

Първоначално, придържащ се към политика без агресия, Мандела и 150 други биват арестувани на 5 февруари и обвинени в измяна, като последвалото дело, проточило се между 1956 и 1961 г., завършва с оправдателни присъди за всички обвинени. В периода 1952 – 1959 г. се заражда нов вид чернокожи активисти, известни като африканисти, които смущават действията на АНК в различните райони на страната и които изискват по-драстични мерки срещу режима на Националната партия. За да усили своята позиция, ръководството на АНК започва да създава коалиции с по-малки партии, подкрепяни от различни етнически групи, което води до създаването на широка коалиция, управлявана от изпълнително бюро, състоящо се от генералните секретари на петте коалиционни партньора. Впоследствие се оказва, че и петимата генерални секретари, включително и този на АНК Уолтър Сисулу, са били тайни членове на Южноафриканската комунистическа партия (ЮАКП).[24]

Въоръжени действия срещу апартейда

[редактиране | редактиране на кода]

През 1961 г. Мандела става лидер на създаденото с негова помощ въоръжено крило на АНК, Умкхонто Свизве (означаващо „Копието на нацията“ и често използващо абревиатурата МК), като координира различни саботажи срещу военни и правителствени цели и прави планове за евентуална партизанска война.[25] Освен това Мандела активно набира средства и урежда паравоенно обучение на групата в чужбина.[25] Той описва решението за водене на въоръжени действия срещу апартейда, като последна възможност след дълги години на безплодни мирни протести и репресии от страна на правителството.[26]

По-късно, особено през 80-те години на XX век, МК подклажда кървава партизанска война, в която загиват и множество невинни хора. Затова след време Мандела признава, че в желанието си да се бори срещу апартейда АНК често нарушава човешките права и критикува свои съпартийци, които отричат този факт.[27]

До юли 2008 г. Мандела и множество други членове на АНК имат забрана за влизане на територията на САЩ – с изключение на централата на ООН в Манхатън – без специално разрешение от Държавния секретар на САЩ поради терористичните си действия по време на апартейда.[28]

Задържане и процес

[редактиране | редактиране на кода]

След като успешно се укрива от властите в продължение на 17 месеца, на 5 август 1962[29] Мандела е арестуван и три дни по-късно обвинен в това, че е водил работническа стачка през 1961 г. и че е напуснал страната незаконно, като на 25 октомври 1962 г. е признат за виновен по тези обвинения и осъден на 5 години затвор.

След задържането на множество видни членове на АНК на 11 юли 1963, срещу Мандела и другите лидери, задържани при операцията, са повдигнати обвинения за участие и подготвяне на въоръжени действия срещу държавата (най-вече четири обвинения за саботаж, по който Мандела се признава за виновен) и за заговор, който трябва да предизвика окупацията на Южна Африка от други страни (обвинение, по което Мандела не се признава за виновен). Делото приключва на 12 юли 1964 г., като всички обвиняеми освен Ръсти Бернщейн са признати за виновни и осъдени на доживотен затвор.[30]

В затвора

[редактиране | редактиране на кода]
Варовиковата кариера на остров Робен

Мандела излежава 18 от общо 27-те, прекарани зад решетките, в затвор на остров Робен,[31] където той и други негови съмишленици са принудени да работят във варовикова кариера.[32] Условията в затвора са лоши, като се извършва расова сегрегация, при която чернокожите получават най-малко храна. Политическите затворници са държани отделно от другите и имат по-малко привилегии. Мандела разказва как като затворник от група Д (най-ниската възможна) има право на един посетител и едно писмо на всеки шест месеца.[33]

През март 1982 г. Мандела и други високопоставени лидери на АНК са преместени в затвора в Кейптаун. Спекулира се, че това е ход, с който се избягва влиянието, което старите затворници биха могли да окажат на младите чернокожи активисти, също затворени на остров Робен, но по-късно се разбира, че преместването е с цел да се установи дискретен контакт между правителството и лидерите на АНК.[34]

През февруари 1985 г. тогавашният президент Питер Бота предлага на Мандела амнистия, при положение че той се откаже от въоръжената съпротива срещу режима на Националната партия.[35] Мандела обаче категорично отказва предложението, като чрез дъщеря си прави следното изказване: „Каква свобода ми се предлага, докато организацията на хората продължава да е забранена? Само свободните хора могат да преговарят. Един затворник не е в състояние да води преговори.“[34]

През 1988 г. Мандела отново е преместен, този път в затвора „Виктор Ферстер“, където множество от забраните и ограниченията са отменени и Мандела получава шанса да бъде посетен от множество хора и дори свои съмишленици.

С времето националният и международният натиск, изискващ освобождаването на Мандела, се увеличава. През 1989 г. Южна Африка достига до кръстопът, когато президентът Бота получава инфаркт и бива заменен от Фредерик де Клерк[36], който освобождава Мандела на 11 февруари 1990 г., след като на 2 февруари отменя забраните срещу АНК и други организации, борещи се срещу апартейда.[37] Излизането на Мандела от затвора е предавано на живо от множество световни медии, като Мандела държи реч, в която казва, че АНК ще продължи да се бори, включително и по насилствен начин, за свобода и равенство, които биха били най-добре изразени в право на глас на местни и национални избори на хора от всякакви раси.[38]

Преговори с правителството

[редактиране | редактиране на кода]

След като излиза от затвора, Мандела се връща като лидер в АНК и води партията на състоялите се в периода 1990 – 1994 г. многопартийни преговори, които водят до първите избори в историята на Южна Африка, в които право на глас имат хора от всички раси.[39]

Среща на Мандела с президента на САЩ Бил Клинтън през 1993 г.

Мандела и президентът де Клерк са удостоени с Нобеловата награда за мир през 1993 г. в резултат на успешните преговори и добрия контакт между двамата. Въпреки това по време на преговорите има и много критични моменти, като например изказване на Мандела, описващо де Клерк като глава на „незаконно, дискредитирано правителство на малцинството“. Преговорите са временно прекратени от юни до септември 1992 г. от страна на АНК след масово убийство в провинция Гаутенг.[40] Последният критичен момент за преговорите е извършеното през април 1993 г. убийство на един от лидерите на АНК – Крис Хани. За да предотврати възможен хаос и масови безредици в страната, Мандела, подобно на президент, прави директно обръщение към нацията, в което заклеймява убийството на Хани, но подчертава, че това не трябва да раздели гражданите на Южна Африка, а да ги сплоти още повече.[41] Въпреки че възникват някои безредици, скоро преговорите приключват успешно и е решено на 27 април 1994 г., година след убийството на Хани, да се проведат демократични и равноправни избори.[34]

Президентски мандат

[редактиране | редактиране на кода]

АНК печели на изборите през 1994 г. 62% от гласовете и Мандела, като партиен лидер, встъпва в длъжността на държавен глава на 10 май 1994 г., като е първият чернокож президент на ЮАР с първи вицепрезидент, досегашния президент от Националната партия, де Клерк, и с втори вицепрезидент, бъдещия му наследник на президентския пост, Табо Мбеки[42]. Като президент от май 1994 до юни 1999 г. Мандела е натоварен със задачата да осъществи прехода от апартейд към демокрация, като под негово ръководство през 1996 г. е приета новата конституция на Южна Африка. Едно от главните събития, които успяват да обединят бели и чернокожи, е проведеното през 1995 г. в ЮАР световно първенство по ръгби, което националният отбор на ЮАР, по-рано виждан като символ на апартейда, успява да спечели.[43]

Първата военна операция на ЮАР след края на апартейда се провежда през септември 1998 г. в Лесото с цел опазване правителството на министър-председателя Пакалита Мосисили, което се оказва в кризисна ситуация след оспорвани от опозицията избори.[44]

Един от главните проблеми за правителството на Мандела е разпространението на СПИН, което, както и Мандела по-късно признава, би могло да бъде значително ограничено при по-ефективни мерки от страна на правителството. След като се оттегля от активния политически живот, Мандела взема участие в множество кампании, борещи се срещу епидемиите от ХИВ и СПИН.[45]

Оттегляне от активния политически живот

[редактиране | редактиране на кода]

Мандела става най-възрастният президент на Южна Африка, когато идва на власт на 75 години през 1994 г. Той решава да не се кандидатира за втори мандат и се оттегля от активната политика през 1999 г., като бива наследен на поста си от Табо Мбеки. След оттеглянето си Мандела подкрепя активно редица социални и правозащитни организации.[46][47]

Здраве

[редактиране | редактиране на кода]

През юли 2001 г. Мандела заболява от рак на простатата, като впоследствие претърпява успешно лечение, продължило седем седмици.[48] През юни 2004 г., на 85 години, Мандела обявява, че се оттегля от публичния живот поради влошеното си здраве и желанието да прекарва повече време със семейството си, но оттеглянето му не е цялостно."[49] 90-ият рожден ден на Мандела е отпразнуван в цяла Южна Африка,[50] а в чест на Мандела се състои и концерт в Хайд Парк, Лондон. В речта по повод рождения си ден Мандела призовава богатите хора да помагат на по-бедните.[50] Въпреки поддържаната анонимност по време на проведеното в Южна Африка Световно първенство по футбол през 2010 г., Мандела се появява на церемонията по закриването на първенството, където е посрещнат възторжено.[51]

Критики към външната политика на САЩ и Великобритания

[редактиране | редактиране на кода]

През 1999 г. Мандела остро критикува намесата на ООН във войната в Косово, като я оприличава на опит на суперсилите да контролират целия свят.[52]

През 2002 и 2003 г. Мандела критикува администрацията на президента Буш в много от своите речи.[53] По повод липсата на намеса от страна на ООН във войната в Ирак Мандела казва: „Това, което става, което прави Буш, е трагедия. Но Буш подкопава и ООН.“ Също така Мандела намеква, че е възможно САЩ да са водени от расизъм в решението си да не се вслушат в мнението на генералния секретар на ООН Кофи Анан, като казва: „Дали това е така, защото генералният секретар на ООН сега е чернокож? Те никога не са правили това, когато генералните секретари бяха бели.“[54]

Мандела подтиква гражданите на САЩ към масови протести против Буш и призовава световните лидери, особено тези, които имат право на вето в Съвета за сигурност на ООН, да му се противопоставят.[55] Мандела критикува остро и министър-председателя на Великобритания Тони Блеър, като го нарича „външен министър на САЩ“.[56]

Зимбабве и Робърт Мугабе

[редактиране | редактиране на кода]

Робърт Мугабе, президент на Зимбабве от 1980 г., когато страната получава независимостта си, е остро критикуван от международната общественост поради политическа репресия, некомпетентна администрация, корупция и конфликт на интереси.[57] Въпреки множеството си прилики, Мугабе и Мандела рядко са в добри отношения. След оттеглянето си Мандела смекчава позицията си спрямо президента на Зимбабве,[58] заради което понякога е критикуван.[59] В тази връзка адвокатът на Мандела уточнява, че клиентът му е посъветван да избягва стресови ситуации като политически противоречия поради влошеното си здраве.[60] Въпреки това, през 2007 г. Мандела призовава Мугабе да се оттегли, преди да последва съдбата на чилийския диктатор Аугусто Пиночет, но Мугабе не реагира на този апел. През юни 2008 г., в кулминацията на предизвиканата от президентските избори криза, Мандела заклеймява „трагичния провал на ръководството“ на Зимбабве.[61]

Памет

[редактиране | редактиране на кода]

На Нелсън Мандела е наречена улица в квартал „Кръстова вада“ в София (Карта).

Награди

[редактиране | редактиране на кода]
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
Нелсън Мандела.

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ а б South Africa's Nelson Mandela dies in Johannesburg // BBC News, 5 декември 2013. Посетен на 6 декември 2013. (на английски)
  2. ↑ www.slate.fr
  3. ↑ Graca Machel, a first lady twice over: The woman by Nelson Mandela’s side // Вашингтон Поуст, 5 юли 2013 г. Посетен на 18 август 2014 г. (на английски)
  4. ↑ Nelson Mandela – Biography // Nobelprize.org. The Nobel Foundation, 1993. Посетен на 30 април 2009. (на английски)
  5. ↑ www.ceri-sciencespo.com
  6. ↑ Указ № 201 от 12 юни 2008 г. // ciela.net. Посетен на 6 декември 2013.
  7. ↑ Георги Първанов награди Нелсън Мандела с орден Стара планина // БНТ, 8 юли 2009. Архивиран от оригинала на 2013-12-10. Посетен на 6 декември 2013.
  8. ↑ а б South Africa: Celebrating Mandela At 90 // AllAfrica.com, 17 юли. Архивиран от оригинала на 2008-08-20. Посетен на 28 октомври 2008. (на английски)
  9. ↑ So, where do we come from? // beta.mnet.co.za, 19 септември. Архивиран от оригинала на 2012-01-07. Посетен на 11 октомври 2010. (на английски)
  10. ↑ Kopkind, Andrew. Book Review – Higher than Hope // Entertainment Weekly. Time Inc., 16 март. Архивиран от оригинала на 2009-12-22. Посетен на 28 октомври 2008. (на английски)
  11. ↑ Mafela, Munzhedzi James. The revelation of African culture in Long Walk to Freedom // Indigenous Biography and Autobiography. Australian National University, октомври. Посетен на 18 юли 2009. (на английски)
  12. ↑ Guiloineau, Jean et al. Nelson Mandela: the early life of Rolihlahla Mandiba. North Atlantic Books, 2002. ISBN 1556434170. p. 13. (на английски)
  13. ↑ а б в Aikman, David. Great Souls: Six Who Changed a Century. Lexington Books, 2003. ISBN 0739104381. p. 70 – 71. (на английски)
  14. ↑ а б в Mandela, Nelson. Mandela: The Authorized Portrait. Kansas City, Mo., Andrews McMeel Pub, 2006. ISBN 0-7407-5572-2. p. 13. Посетен на 26 май 2008. (на английски) Архив на оригинала от 2012-01-06 в Wayback Machine.
  15. ↑ Mandela 1996, с. 7.
  16. ↑ Mandela 1996, с. 9.
  17. ↑ Mandela celebrates 90th birthday // BBC, 17 юли. Посетен на 28 октомври 2008. (на английски)
  18. ↑ Healdtown Comprehensive School // Historic Schools Project: South Africa. Архивиран от оригинала на 2011-07-18. Посетен на 28 октомври 2008. (на английски)
  19. ↑ Mandela 1996, с. 18 – 19.
  20. ↑ Mandela 1996, с. 10, 20.
  21. ↑ а б Nelson Mandela Biography – Early Years // Nelson Mandela Foundation. Архивиран от оригинала на 2012-03-09. Посетен на 28 октомври 2008. (на английски)
  22. ↑ The 1948 election and the National Party Victory // South African History Online. Посетен на 28 октомври 2008. (на английски)
  23. ↑ Callinicos, Luli. Oliver Tambo: Beyond the Engeli Mountains. New Africa Books, 2004. ISBN 0864866666. p. 173. (на английски)
  24. ↑ Shillington, Kevin. Encyclopedia of African History. CRC Press, 2005. ISBN 1579582451. p. 1449. (на английски)
  25. ↑ а б Whittaker, David J. The Terrorism Reader. Updated. Routledge, 2003. ISBN 0415301017. p. 244. (на английски)
  26. ↑ Mandela, Nelson. Long Walk to Freedom (book). 1994. (на английски)
  27. ↑ Mandela admits ANC violated rights, too // Financial Times. 2 ноември 1998. (на английски)
  28. ↑ BBC News: US shamed by Mandela terror link // 10 април 2008. (на английски)
  29. ↑ 5 August – This day in history // The History Channel. Архивиран от оригинала на 2011-09-08. Посетен на 28 октомври 2008. (на английски)
  30. ↑ Toward Robben Island: The Rivonia Trial // African National Congress. Архивиран от оригинала на 2006-01-13. Посетен на 28 октомври 2008. (на английски)
  31. ↑ Денят 11 февруари // Архивиран от оригинала на 2010-01-12. Посетен на 30 януари 2010.
  32. ↑ A monument to Mandela: the Robben Island years // The Independent. London, Independent Print Limited, 2 септември 2007. Посетен на 28 октомври 2008. (на английски)
  33. ↑ Kathrada, Ahmed et al. Memoirs. Zebra, 2004. ISBN 1868729184. p. 246. (на английски)
  34. ↑ а б в Sparks, Allister. Tomorrow is Another Country. Struik, 1994. (на английски)
  35. ↑ Cowell, Alan. South Africa hints at conditional release for jailed black leaders // NY Times. 1 февруари 1985. Посетен на 28 октомври 2008. (на английски)[неработеща препратка]
  36. ↑ PW Botha, unrepentant defender of apartheid, dies aged 90 // The Independent. London, Independent Print Limited, 1 ноември 2006. Посетен на 28 октомври 2008. (на английски)
  37. ↑ 1990: Freedom for Nelson Mandela // BBC, 11 февруари 1990. Посетен на 28 октомври 2008. (на английски)
  38. ↑ Nelson Mandela's address to Rally in Cape Town on his Release from Prison // ANC, 11 февруари 1990. Архивиран от оригинала на 2008-07-28. Посетен на 28 октомври 2008.
  39. ↑ A Crime Against Humanity – Analysing the Repression of the Apartheid State // South African History Online. Архивиран от оригинала на 2012-03-02. Посетен на 23 декември 2008. (на английски)
  40. ↑ Boipatong Massacre // African National Congress, 18 юни 1992. Архивиран от оригинала на 2001-05-14. Посетен на 26 май 2008. (на английски)
  41. ↑ Statement of the President of the ANC, Nelson Mandela on the assassination of Martin Chris Hani // 10 април 1993. Архивиран от оригинала на 2012-01-18. Посетен на 23 декември 2008. (на английски)
  42. ↑ Mandela becomes SA's first black president // BBC, 10 май 1994. Посетен на 26 май 2008. (на английски)
  43. ↑ Carlin, John. How Nelson Mandela won the rugby World Cup // The Daily Telegraph. London, 19 октомври 2007. Посетен на 28 октомври 2008. (на английски)[неработеща препратка]
  44. ↑ Thai, Bethuel. Lesotho to hold re-elections within 15 to 18 months // Lesotho News Online, 4 октомври 1998. Посетен на 26 май 2008. (на английски)
  45. ↑ Wines, Michael. Mandela, Anti-AIDS Crusader, Says Son Died of Disease // NY Times. 7 януари 2005. Архивиран от оригинала на 2013-05-31. Посетен на 23 декември 2008. (на английски)
  46. ↑ 2005: The year of Make Poverty History // Make Poverty History. Архивиран от оригинала на 2009-05-23. Посетен на 1 май 2007. (на английски)
  47. ↑ Nelson Mandela // SOS Children's Villages. Архивиран от оригинала на 2009-06-07. Посетен на 1 август 2008. (на английски)
  48. ↑ Mandela 'responding well to treatment' // BBC, 15 август 2001. Посетен на 26 май 2008. (на английски)
  49. ↑ I'll call you // SouthAfrica.info, 2 юни 2004. Архивиран от оригинала на 2008-05-16. Посетен на 26 май 2008. (на английски)
  50. ↑ а б Nelson Mandela Celebrates 90th Birthday by Urging Rich to Help Poor // Fox News, 18 юли 2008. Посетен на 27 октомври 2008. (на английски)
  51. ↑ Batty, David. Nelson Mandela attends World Cup closing ceremony // The Guardian. London, 11 юли 2010. (на английски)
  52. ↑ Equipo Nizkor – Mandela slams Western action in Kosovo, Iraq // Derechos.org. Посетен на 3 октомври 2010. (на английски)
  53. ↑ Pienaar, John. Mandela warns Bush over Iraq // BBC, 1 септември 2002. Посетен на 27 октомври 2008. (на английски)
  54. ↑ Fenton, Tom. Mandela Slams Bush On Iraq // CBS, 30 януари 2003. Архивиран от оригинала на 2003-02-01. Посетен на 26 май 2008. (на английски)
  55. ↑ Mandela Slams Bush On Iraq // CBS News, 30 януари 2003. Архивиран от оригинала на 2003-02-01. Посетен на 23 декември 2008. (на английски)
  56. ↑ Equipo Nizkor – Angry Mandela attacks Warmonger Blair // Derechos.org. Посетен на 3 октомври 2010. (на английски)
  57. ↑ Winter, Joseph. Mugabe's descent into dictatorship // BBC, 13 март 2002. Посетен на 26 октомври 2008. (на английски)
  58. ↑ Carroll, Rory. Mandela keeps his opinions to himself as a nation marks its idol's birthday // The Guardian. London, 18 юли 2006. Посетен на 26 май 2008. (на английски)
  59. ↑ Hentoff, Matt. Where is Nelson Mandela? // The Village Voice. 23 май 2003. Архивиран от оригинала на 2008-03-09. Посетен на 26 май 2008. (на английски)
  60. ↑ Trapido, Michael. Why has Nelson Mandela remained silent on Zimbabwe? // Thought Leader. 10 юни 2008. Архивиран от оригинала на 2008-07-01. Посетен на 25 юни 2008.
  61. ↑ Failure of leadership in Zim – Mandela // News24, 25 юни 2008. Посетен на 16 юни 2010. (на английски)
Цитирани източници

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Nelson Mandela в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Личност на годината на Тайм
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Нелсън_Мандела&oldid=12322520“.