Михаил Остроградски
Михаил Остроградски Михаил Остроградский | |
руски математик | |
Роден |
12 септември 1801 г. (стар стил)
|
---|---|
Починал | 20 декември 1861 г. (стар стил)
Полтава, Руска империя |
Погребан | Украйна |
Етнос | Украинци[1] |
Националност | руснак |
Научна дейност | |
Област | математически анализ, механика, математическа физика, теория на числата, алгебра и теория на вероятностите |
Учил при | Тимофей Осиповски |
Работил в | Висша военно-инженерна школа |
Титла | професор |
Членува в | Петербургска академия на науките |
Михаил Остроградски в Общомедия |
Михаил Василиевич Остроградски (на руски: Михаил Васильевич Остроградский) е руски математик, работил в областите на математическия анализ, механиката, математическата физика, теорията на числата, алгебрата и теорията на вероятностите.[2]
Биография
[редактиране | редактиране на кода]Роден е на 24 септември 1801 година в село Пашенивка, Полтавска област, днес Украйна.
Между 1816 и 1820 година учи математика при Тимофей Осиповски (1765 – 1832) и завършва Харковския университет. От 1822 до 1826 година учи в Сорбоната и в парижкия Колеж де Франс. През 1828 година, се завръща в Руската империя и се установява в Санкт Петербург, където е избран за член на Петербургската академия на науките. Става професор в руската имперска Висша военно-инженерна школа.
Умира през 1862 година в Полтава. Кременчукският национален университет е кръстен на негово име.
Научни приноси
[редактиране | редактиране на кода]През 1836 година Остроградски извежда традиционните днес правила за смяна на променливите (в труда си „За преобразуването на променливите в кратните интеграли“). Класически става и методът му за пресмятане на рационалната част на определен интеграл от рационална функция, известен като Метод на Остроградски-Ермит.[2] Теоремата за дивергенцията във векторното смятане е известна още като Теорема на Гаус-Остроградски.
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ uinp.gov.ua
- ↑ а б „Лексикон Математика“, Георги Симитчиев, Георги Чобанов, Иван Чобанов, ИК Абагар, София, 1995, ISBN 954-584-146-Х, стр. 176
|