Мислене

Вижте пояснителната страница за други значения на Мисъл.

Мисленето е най-сложният познавателен психичен процес, който се състои в отразяване на съществените свойства, на закономерностите в действителността. Мислите са форми, образувани в съзнанието, не възприети чрез сетивата. Мисленето дава възможност за създаване на модели на света и за неговото представяне, съобразно дадени цели, намерения и желания. Основните мисловни форми са: понятие, съждение и умозаключение. Мисловните операции (процеси) са: анализ, синтез, сравнение, обобщение, абстракция и конкретизация.

Мисленето е висша степен на човешкото познание, процес на отражение в мозъка на обкръжаващия го реален свят, основано на два принципно различни психофизиологични механизма: обучение и непрекъснато попълване на запаса от понятия, идеи за нови съждения и умозаключения. Мисленето позволява да се получи знание за такива обекти, свойства и отношения в обкръжаващия свят, които не могат да бъдат възприети непосредствено с помощта на първата сигнална система. Формите и законите на мисленето са предмет на логиката, а психофизиологичните елементи съответно на психологията и физиологията.

Физиология

Мисленето е резултат от дейността на цялата мозъчна кора. В осъществяване на мисловния процес участват не отделни връзки, а сложни вериги от асоциации, непрекъснато усложняващи се. Това са така наречените мисловни връзки. Създават се в сферата както на първата, така и на втората сигнална система.

Философия

Феноменологичното движение във философията, вижда радикална промяна в начина, по който разбираме мисленето. Феноменологичният анализ на Мартин Хайдегер на екзистенциалната структурата на човека в „Битие и Време“ хвърля нова светлина върху мисленето, нарушавайки традиционните когнитивни и рационални интерпретации на човека, които засягат начина по който се разбира мисленето. Идеята за фундаменталната роля на некогнитивното разбиране на мисленето се оформя около дискусиите през 70-те и 80-те за възможно тематично съзнание при Изкуствения интелект^[1].

Друг важен момент в областта на Теория на познанието е работата на Имануел Кант, Критика на чистия разум, в която той разглежда чрез своята доктрина, наречена трансцендентален идеализъм, възможна ли е метафизиката като наука, т.е. възможно ли е да познаваме първите причини. Чрез своята критика, той се опитва да разчисти пътят за достигането на този отговор като се занимава с цялата конститутивност на разумът и начина по който той познава. По този начин в неговата работа откриваме, че мисълта, която се съдържа в разсъдъка, се разглежда като способност за съждение, която способност е изградена от чистите a priori представи. Представите се делят на понятие и нагледи, но понеже нагледите са възможни само в сетивността, защото както сам той казва: Разсъдъкът не може да си представя нищо нагледно, а сетивата нищо да мислят.", то понятията се формират от разсъдъка чрез законите или правилата му, а именно категориите. Така той обособява мисълта или способността за съждение като намираща се в разсъдъка. Докато разсъдъкът действа като законодател за правилата на мисленето, за да възникне познание, е нужно да имаме нагледи, които ни биват доставени от сетивността и нейните две чисти форми на нагледа – външно сетиво (пространство) и вътрешно сетиво (време). Явленията или phenomenae, които са навлезли в нас чрез тези две чисти a priori форми на нагледа, биват мислени чрез помощта на продуктивната способност за въображение, която спомага за синтетичното единство на многообразното на нагледа, и законите или правилата на чистия разум, а именно категориите. Мисленето е обединяването на представите в едно самосъзнание, което обединяване формира съждението.

Разумът за Кант е тази част, която се занимава единство с идеите на чистия разум, т.е. единствено в тяхната трансцендентална употреба, които са свободата на волята, съществуването на бог и безсмъртието на душата.

В психологията

Особености, свойства и качества

Мисленето дава опосредствано познание за действителността, най-дълбокото познание. Характеризира се с проблемност. Започва с поставянето на въпрос и е насочено към решаването на някаква задача. Дава ни обобщено познание за действителността. Човек се абстрахира от случайното, несъщественото, за да опознае същественото и закономерното. Мисленето е свързано с практиката, възниква на практическа, действена основа. Качествата на мисленето са:

Широта на ума
Дълбочина
Конкретност
Самостоятелност
Критичност и самокритичност
Подвижност
Бързина
Последователност

Посочените положителни качества на мисленето ще имат значение, ако се развиват не изолирано едно от друго, а когато се съчетават помежду си, също и с останалите качества на личността.

Класификация

В зависимост от преобладаването на действието, образа или понятието в мисловния процес, той се дели на:

Практическо-действено – насочено към решаване на практически задачи. По форма то се дели на просто и сложно;
Художествено (предметно-образно) – обобщенията и абстракциите са конкретни образи;
Абстрактно – с две форми на проявление
словесно-логическо (понятийно, обобщено) – извършва се на основата на абстракции, а нагледните образи играят допълнителна роля
теоретическо – насочено към обяснение, към познание на най-отвлечените закономерности.

Мисленето още се дели на и въз основа на степента на оригиналност, самостоятелност, новост: - конвенциално (традиционно) - продуктивно (откривателско, творческо, евристично) – създава се нещо ново, оригинално спрямо миналия опит на индивида.

Когнитивна психология

Психолозите се концентрират върху мисленето, като интелектуално усилие, насочено към намирането на отговор на въпрос или решение на практически проблем. Когнитивната психология е клон на психологията, който разглежда вътрешните психични процеси като решаването на проблем, паметта и езика. Школите на мисълта, които изникват от този подход са познати като когнитивизъм, който се интересува от това как хората психически обработват информацията. Този подход намира основите си в гещалт психологията на Макс Вертхаймер, Волфганг Кьолер и Курт Кофка,^[2] и в работата на Жан Пиаже, който създава стадиална теория, която описва когнитивното развитие на децата.

Когнитивните психолози използват психофизични и експериментални подходи в разбирането, диагностицирането и решаването на проблеми. Още се занимават с психичните процеси, които посредничат между стимула и реакцията. Изучават различни аспекти на мисленето, включително психологията на разума и това как хората вземат решения и правят избори, решават проблеми, както и това как правят творчески открития и прилагат въображението си.

В психологията развитието Жан Пиаже е пионер в изследването на развитието на мисленето от раждането до зрелостта. В своята теория за когнитивното развитие мисленето е основано на действия от обкръжаващата среда. Пиаже смята, че обкръжаващата среда е разбирана чрез процес наричан асимилация. Разбирането на смисъла на правилата е зависим от когнитивните схеми, с които се извършват асимилацията и акомодацията. Например правилата за игра. В резултата от взаимодействието между асимилацията и акомодацията мисленето се развива чрез поредица от стадии, които се различават качествено един от друг. Например мисленето се развива от перцепции и действия през сензомоторния стадий към вътрешни репрезентации в ранното детство. Впоследствие репрезентациите основно се организират в логически структури, които първоначално оперират с конкретни свойства на реалността, а после с абстрактни принципи, както е в стадия на формалните операции^[3].

В последните години концепцията на Пиаже за мисленето е интегрирана в теории за обработката на информация. По такъв начин мисленето се разглежда като резултат от механизми, които са отговорни за репрезентацията и обработката на информация. В тази концепция когнитивния контрол и работната памет са главните функции на лежащото зад тях мислене. В Неопиажистките теории за когнитивното развитие, развитието на паметта се разглежда като произтичащо от увеличаване на скоростта на обработка, засилена от когнитивния контрол и увеличаващата се работна памет^[4].

Психоанализа

„То“, „Аз“ и „Свръхаз“ са три части от „психичния апарат“, дефиниран от Зигмунд Фройд в неговия структурен модел на психиката. Те са три теоретични конструкта и чрез тях се обяснява активността и взаимодействията в психичния живот. Според този модел некоординираните инстинктуални влечения са „То“, организираната реалистична част от психиката е „Аз“, а критичната и имаща морална функция от психиката е „Свръхаза“^[5].

Несъзнаваното е разглеждано от Фройд в теорията му като „съзнателна“ волева сила, която е повлияна от човешкото желание, но все пак оперираща отвъд съзнателния ум. За Фройд несъзнаваното е склад за инстинктивни желания, нужди и психични нагони. Миналите мисли и спомени могат да бъдат скрити отвъд непосредственото съзнание, но тези желания, нужди, чувства на индивида продължават да действат от царството на несъзнаваното^[6].

В психоаналитичния възглед несъзнаваното е сила, която може да бъде разпозната само чрез ефекта, който предизвиква и който ефект се изразява чрез симптом.^[7]

Източници

↑ Dreyfus, Hubert. Dreyfus, Stuart. Mind Over Machine. Macmillan, 1987
↑ Gestalt Theory, By Max Wertheimer, Published by Hayes Barton Press, 1944, ISBN 1-59377-695-0, 9781593776954
↑ Piaget, J. (1951). Psychology of Intelligence. London: Routledge and Kegan Paul
↑ Demetriou, A. Cognitive development. In A. Demetriou, W. Doise, K. F. M. van Lieshout (Eds.), Life-span developmental psychology (pp. 179 – 269). London: Wiley. 1998.
↑ Snowden, Ruth. Teach Yourself Freud. McGraw-Hill, 2006. ISBN 9780071472746. с. 107.
↑ Geraskov, Emil Asenov. The internal contradiction and the unconscious sources of activity. The Journal of Psychology. 1 ноември 1994. Посетен на 17 април 2007
↑ The Cambridge companion to Freud, By Jerome Neu, Published by Cambridge University Press, 1991, pg, 29, ISBN 0-521-37779-X, 9780521377799