Менелай Гелев
| Менелай Гелев | |
| български общественик и революционер | |
 Георги Каяфов, Коста Визовит от Воден, адвокат Сисов от Бер, Менелай Гелев при освобождението им на 12 май 1941 година от остров Хиос | |
| Роден |
1904 г.
|
|---|---|
| Починал | 1961 г.
|
| Подпис |  |
Менелай Петров Гелев (на гръцки: Μενέλαος Γκέλες, Менелаос Гелес или Μενέλαος Γκέλεφ, Менелаос Гелев) е български общественик и революционер, ръководител на българското население в Леринско през 1941 – 1944 година.[1]
Биография
[редактиране | редактиране на кода]Менелай Гелев е роден в 1904 година в леринското село Неред.[1] Завършва гимназия и право и става адвокат в град Лерин. През междувоенния период участва активно в обществения живот на града. Близък е до монархическата Народна партия, политически приятел с Филипос Драгумис. Издава периодични издания. Професионалният му интерес е свързан и с българите от Леринско, изселили се в България и Америка, поддържа връзки с МПО[2].
През 1930 година издава вестник „Македоникос Спинтир“ (в превод Македонска искра), чийто главен редактор е Атанас Пейков.
След поражението на Гърция през 1941-1944 година в условията на германско военно управление и гръцка цивилна администрация се изявява като ръководител на българското население в Леринско. Възприеман е от гръцки и английски източници като ръководител на македоно-българския комитет в Лерин. Застъпва се пред българските и немските власти за българското население в Леринско. Според някои сведения сътрудничи и със СНОФ и с други леви структури в района.
На 24 юни 1943 година влиза в специална комисия заедно с Кръстю Мангов, Иван Календжиев, Христо Трайков и Димитър Йотов, която изпраща благодарствено писмо до Адолф Хитлер от името на 80% от населението в Леринско. След това той, Васил Гонков, Панайот Трифов, Вангел Маринов, Щерю Христов, Иван Райков, Константин Гешков, Христо Панталеев и други организират подписка, при която искат от германското управление повече права на местните българи под германска окупация.[3]
С изтеглянето на германските военни части през есента на 1944 година се насочва на север в посока Югославска Македония. Получава три смъртни присъди в Гърция и имуществото му е конфискувано веднага след края на войната. Между 1944 и 1957 година живее последователно в Битоля, Куманово и Велес, където преподава френски, докато не е арестуван и осъден на 2 години затвор в Белград за критика на управляващите по Македонския въпрос. С нов паспорт се завръща в Гърция, задържан е и е осъден от нов съд на 20 години затвор и изземане на част от имуществото му. Умира през 1961 година в затвора Еди куле, Солун.[1]
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- Μόδης, Γεώργιος. Ο Μακεδονικός Αγών και η νεώτερη μακεδονική ιστορία, Θεσσαλονίκη, 1967, 37.
- Κολιόπουλος, Ιωάννης. Λεηλασία φρονημάτων: Το Μακεδονικό Ζήτημα στήν κατεχόμενη Δυτική Μακεδονία (1941-1944). Θεσσαλονίκη, 1994, 170.
- Велика Британија и Македонија. Документи. Том 3. Скопје, 1998, 72-73, 134-135.
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ а б в Κωστόπουλος, Τάσος. Εθνικόφρων με σημαίες ευκαιρίας // Efsyn, 28.09.2019. Архивиран от оригинала на 2019-12-20. Посетен на 20 декември 2019 г.
- ↑ Македония – история и политическа съдба, Том II, ИК „Знание“, София, 1998, стр.309.
- ↑ Даскалов, Георги. Участта на българите в Егейска Македония 1936 - 1946: политическа и военна история. София, Полиграф - Юг, 1999. с. 315,542.
