Направо към съдържанието

Йордан Радичков

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Йордан Радичков
български писател и драматург
Паметник на Йордан Радичков в парка на Царския дворец в София
Роден
Починал
22 януари 2004 г. (74 г.)
ПогребанЦентрални софийски гробища,
София, България[1]
Националност България
Работилв-к „Народна младеж“,
в-к „Вечерни новини“,
Българска кинематография,
в-к „Литературен фронт“,
Държавен съвет на НРБ,
Съюз на българските писатели
Литература
ПсевдонимGligor Gligorov[2]
Жанроверазказ, новела, повест, роман, драма
Известни творби„Свирепо настроение“ (1965),
„Суматоха“ (1967),
„Ние, врабчетата“ (1968),
„Барутен Буквар“ (1969),
„ Януари“ (1975),
„Опит за летене“ (1979),
„Малки жабешки истории“ (1994)
Награди„Добри Чинтулов“ (1980)
„Гринцане кавур“ (1984)
„Аскеер“ (1996)
„Петко Славейков“ (1998)
Голяма награда за литература на Софийския университет (2001)
„Паисий Хилендарски“ (2003)
ПовлиянИван Вазов, Емилиян Станев, Ги дьо Мопасан, Елин Пелин
Семейство
ДецаДимитър Радичков,
Роза Радичкова
Уебсайт
Йордан Радичков в Общомедия

Йордан Димитров Радичков е български писател, драматург и сценарист, представител на магическия реализъм.

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 24 октомври 1929 г. в с. Калиманица, Монтанско. През 1947 г. завършва гимназия в Берковица.

Работи като кореспондент (1951) и редактор (1952–1954) във вестник „Народна младеж“, редактор във вестник „Вечерни новини“ (1954–1960) и в „Българска кинематография“ (1960–1962), редактор и член на редакционната колегия на вестник „Литературен фронт“ (1962–1969). От 1973 до 1986 г. е съветник в Съвета за развитие на духовните ценности на обществото в Държавния съвет на Народна република България. От 1986 до 1989 г. е заместник-председател на Съюза на българските писатели.

Радичков започва да публикува свои импресии, разкази и очерци от 1949 г. През 1959 г. издава първата си книга с разкази „Сърцето бие за хората“. През следващите години издава сборниците с разкази „Прости ръце“ (1961), „Обърнато небе“ (1962), „Планинско цвете“ (1964), „Шарена черга“ (1964). През 1965 г. излиза сборникът му с разкази „Свирепо настроение“, уникален с асоциативните си отклонения. Човекът на настоящето остава главно действащо лице и в следващите му сборници „Водолей“ (1967), „Козята брада“ (1967), „Плява и зърно“ (1972), „Как така“ (1974) и др.

През 1966 г. от печат излиза романът-пътепис „Неосветените дворове“. С него и с издадените през 1968 г. „Вятърът на спокойствието“ (новели) и „Ние, врабчетата“ (разкази) Радичков излиза от литературната традиция и налага свои правила и норми на творец от нов тип. По същото време написва сценариите за игрални филми „Горещо пладне“ (1966) и „Привързаният балон“ (1967). Пак по онова време създава и пиесата „Суматоха“ (1967). Радичков често продължава да развива наглед изчерпани сюжетни линии като прехвърля вече известни герои от разказ в разказ и от книга в книга. Този похват достига своето съвършенство в сборника „Барутен буквар“ (1969).

Паметник в Берковица с образи от произведенията на Радичков

През 1970-те години публикува романите си „Всички и никой“ (1975) и „Прашка“ (1977). Тогава създава и драматургичните си творби „Януари“ (1974), „Лазарица“ (1979) и „Опит за летене“ (1979). Тези пиеси заедно със „Суматоха“ са играни в Австрия, Югославия, Германия, Гърция, Швейцария, Дания, Полша, Русия, Унгария, Финландия, Чехия, САЩ, Румъния и др.

През 1984 г. излиза от печат сборникът с разкази и новели „Верблюд“, а през 1988 г. романът „Ноев ковчег“. През последните години от живота си Радичков добавя нови щрихи в творчеството си: излизат сборниците с разкази „Хора и свраки“ (1990), „Малки жабешки истории“ (1994), „Мюре“ (1997), „Умиване лицето на Богородица“ (1997), „Автострадата“ (1999) и „Пупаво време“ (2000) – с особено заглавие, ироничен реверанс към миналото, когато в някои от диалектите „пупа“ е значело корем и типично по радичковски пренесена в съвременността, в нашето „пупаво време“. През 2003 г. излиза сборникът с интервюта на писателя „Скитащи думи“.

През 1972 г. е сценарист на новогодишната програма на националната телевизия. Той е известен привърженик на ФК „Славия“.

Умира в София на 22 януари 2004 г.

Признание и награди

[редактиране | редактиране на кода]
Паметна плоча на писателя Йордан Радичков на фасадата на дома му на ул. „Оборище“ 22, София

Йордан Радичков е писател, за когото правилата в художествената литература губят своята традиционна роля. Той е създаващ алтернативи творец, затова и интересът към неговото творчество е толкова голям. Произведенията му са преведени на 37 езика и са издадени в 50 страни по света. Номиниран е 2 пъти за Нобеловата награда за литература.

Радичков е удостоен с много отличия и награди, както в България, така и в чужбина. Удостоен е с престижната международна италианска награда „Гринцане кавур“ за белетристика (1984) и с Кралския шведски орден „Полярна звезда“ (1988). За книгата си „Малки жабешки истории“ е вписан в Почетния списък „Ханс Кристиан Андерсен“ на Международния съвет на детската книга през 1996 г.

Носител е на българските награди: голяма награда за литература „Добри Чинтулов“ (1980), награда „Аскеер“ (1996) за цялостен принос в развитието на театралното изкуство, национална литературна награда „Петко Славейков“ (1998), Голяма награда за литература на Софийския университет (2001).

През 2000 г. е удостоен с орден „Стара планина“ първа степен за цялостен принос в българската култура.[3]

През 2003 г. е удостоен и с Държавната награда „Св. Паисий Хилендарски“[4].

Радичков връх на о. Ливингстън

На Йордан Радичков е наречена улица в квартал „Витоша“ в София (Карта). На писателя е наименуван Радичков връх на остров Ливингстън в Антарктика.

Творчество

[редактиране | редактиране на кода]

Сборници с разкази

[редактиране | редактиране на кода]
  • „Сърцето бие за хората“ (1959)
  • „Свирепо настроение“ (1965)
  • „Водолей“ (1967)
  • „Козята брада“ (1967)
  • „Вятърът на спокойствието“ (1968)
  • „Ние, врабчетата“ (1968)
  • „Коженият пъпеш“ (1969)
  • „Барутен буквар“ (1969)
  • „Плява и зърно“ (1972)
  • „Шест малки матрьошки и една голяма“ (1977)
  • „Малка северна сага“ (1980)
  • „Спомени за коне“ (1980)
  • „Педя земя“ (1980)
  • „Верблюд“ (1984)
  • „Изпаднали от каруцата на бога“ (1984)
  • „Скандинавците“ (1985)
  • „Хора и свраки“ (1990)
  • „Малки жабешки истории“ (1994)
  • „Смокове в ливадите“ (1995)
  • „Мюре“ (1997)
  • „Умиване лицето на Богородица“ (1997)
  • „Автострадата“ (1999)
  • „Пупаво време“ (2000)

Романи

[редактиране | редактиране на кода]

Пиеси

[редактиране | редактиране на кода]
  • „Суматоха“ (1967)
  • „Януари“ (1975)
  • „Лазарица“ (1979)
  • „Опит за летене“ (1979)
  • „Кошници“ (1982)
  • „Образ и подобие“ (1986)
  • „Добродушните смокове“ (1993, радиопиеса)
  • „Млади хора“(1998)

Филмография

[редактиране | редактиране на кода]

Източници

[редактиране | редактиране на кода]
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
Йордан Радичков.
  1. ↑ Парцел 1 // София помни. Посетен на 2022-09-08.
  2. ↑ jn20000604549 // Посетен на 30 август 2020 г.
  3. ↑ Указ № 5 от 7 януари 2000 г.
  4. ↑ Радичков с държавната награда „Паисий Хилендарски“ // news.bg, 14.11.2003. Посетен на 16.02.2016.

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Йордан_Радичков&oldid=12433938“.