Направо към съдържанието

Иполито II д’Есте

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Вижте пояснителната страница за други личности с името Иполито д’Есте.

Иполито II д’Есте
Hippolyte d'Este
римокатолически кардинал

Роден
Починал
2 декември 1572 г. (63 г.)
ПогребанТиволи, Италия

РелигияКатолическа църква[1]
Управление
Други титлиархиепископ на Милано
(1520 – 1550, 1558 – 1559);
архиепископ на Лион
(1539 – 1551);
епископ на Новара (1550 – 1551)
Герб
Семейство
РодЕсте (династия)
БащаАлфонсо I д’Есте
МайкаЛукреция Борджия
Братя/сестриАлесандро д’Есте
Ерколе II д’Есте
Елеонора д’Есте
Алесандро д’Есте
Франческо д’Есте
Изабела Мария д’Есте
Природениː
Родриго Арагонски
Джовани Борджия (вероятен)
ПартньорАн дьо Писльо
Диан дьо Поатие
ДецаРената д'Есте
Други родниниАлфонсо II д’Есте (племенник)
Иполито II д’Есте в Общомедия

Иполито II д’Есте (на италиански: Ippolito II d’Este, Hippolyt; * 25 август 1509, Ферара, Херцогство Ферара; † 2 декември 1572, Рим, Папска държава) от Дом Есте, е италиански кардинал, архиепископ на Милано (1520 – 1550, 1558 – 1559), архиепископ на Лион (1539 – 1551) и епископ на Новара (1550 – 1551).

Той е покровител на художници и писатели, включително на Бенвенуто Челини. Построява Вила д'Есте в Тиволи. От млад води разпуснат живот, но също така е и любител на изкуството и особено на археологията.

Иполито е вторият син на Алфонсо I д’Есте (* 1476 † 1534), херцог на Ферара, Модена и Реджо, и на втората му съпруга Лукреция Борджия (* 1480, † 1519), херцогиня на Ферара, Модена и Реджо, господарка на Непи, господарка на Сермонета и Басиано, херцогиня на Бишелие и княгиня на Салерно. Негови дядо и баба по бащина линия са херцозите на Ферара, Модена и Реджо Ерколе I д'Есте и Елеонора Арагонска, а по майчина – папа Александър VI и метресата му Ваноца Катанеи. Негов вуйчо е Чезаре Борджия, следователно той е братовчед на Франческо Борджия. По бащина линия е племенник на Изабела д'Есте и на кардинал Иполито д'Есте. Има четири братя и две сестри:

Има и един или двама природени братя.

През 1519 г., само на десет години, е миропомазан и получава малък чин. Неговият чичо кардинал Иполито д'Есте, на когото е кръстен, му отстъпва Архиепископството на Милано (но без големите приходи от него, които той запазва за себе си до смъртта си през 1520 г. На 20 май папа Лъв X го прави архиепископ, а на 24 юни умира майка му Лукреция.

За да стане не само висш църковен сановник, но и отличен дипломат, Иполито е обучаван заедно с брат си Ерколе - най-възрастният наследник на херцогската титла с името Ерколе II д'Есте, според хуманистичното образование на времетоː изучаване на класиците, музика, танци, конна езда, военно дело. До 1525 г. негови преподаватели са Челио Калканини и Фулвио Пелегрино Морато.

Иполито напуска Ферара, за да завърши университетското си образование в Падуа. След това брта му Ерколе II го изпраща в Кралство Франция с различни цели, включително тази да отдалечи съпругата му Рене Френска от връзки с френския двор,. Основната цел е Иполито да получи кардиналството и той не се поколебава да използва подкрепата на френския крал Франсоа I, което поставя въпроса за неговата балдъза на заден план. Операцията е дълга и сложна и си служи с контакти на най-високо ниво, докато споразумението между папата и Ерколе II относно подновяването на инвеститурата на Ферара не му отваря вратите на кардиналствотоː папа Павел III го прави кардинал в консисторията на 5 март 1539 г.[2]

Връщайки се във Франция, Иполито е избран за кралски съветник, изпълнявайки дипломатически мисии за Франсоа I във Венеция и Рим, след което също се поставя в служба на Анри II, който се възкачва на трона през 1547 г.

Със смъртта на папа Павел III възкачването на папския престол става основната му цел в живота, в опита си да задоволи жаждата си за власт и да осигури вечна слава на семейството си, което все още не е дало папи на Римската църква. Иполито прави всичко възможно, за да постигне целта си, но всеки конклав представлява нова неуспех за негоː избрани са папите Юлий III, Марцел II, Павел IV (който го отстранява от Папската държава по обвинение в симония, може би защото се притеснява да не бъде отровен от него[3]), Пий IV, Пий V и Григорий XIII.

Иполито се отказва от пасторското управление на Архиепископията на Милано на 19 март 1550 г., но си възвръща апостолската администрация през 1555 г. и отново се отказва от нея на 16 декември 1556 г. През 1552 г. е назначен за губернатор на Сиена. През 1564 г. той става кардинал-дякон на Санта Мария ин Виа Лата в Рим.

Вила д'Есте

Работи неуморно за изграждането, обновяването и реставрацията на много красоти на родния си град Ферара и в избрания от него град Рим. Той е най-известен с това, че иска за резиденция прекрасната Вила д'Есте в Тиволи, поверявайки работата на Пиро Лигорио. Кардиналът се грижи и за вилната резиденция на Есте Delizia di Belfiore и за двореца „Свети Франциск“ във Ферара, а също така е активен във Фонтенбло, Сиена и Рим, където започва строителни разкопки в Санто Стефано Ротондо на Есквилин. Той също така насърчава реставрацията на вилата на Адриан.

Във Вила д'Есте той се радва на сърдечната визита на папа Григорий XIII, посрещнат с всички почести, дотолкова че в нощта преди пристигането на папата нарежда да се направи прекрасен фонтан, който с четири дракона представлява на живо спектакъла с фойерверки, който обичайно да се прави в замъка Сант Аднжело на 29 юни в чест на Св. св. Петър и Павел.[4]

Последни години и смърт

[редактиране | редактиране на кода]
Иполито на рисунка от Джовани Мария Дзапи

Последните му години са белязани от физическо страдание и подагра, които известният лекар Джироламо Кардано се опитва да излекува с малък успех. Когато времето на смъртта му наближава, Иполито завещава активите си на прелат на Алфонсо II д'Есте и на кардинал Луиджи д'Есте. Луиджи, който отдавна е в конфликт с чичо си, но се помирява с него веднага щом като разбира, че смъртта му е неизбежна, получава вилите на Монте Кавало на Квиринала и тази в Тиволи.[5]

63-годишният Иполито уира в Рим след кратко боледуване на 2 декември 1572 г. Облечено в митра и пурпурни одежди, тялото му е изложено в главната зала на Монте Джордано. На следващия ден то е пренесено до църлвата „Санта Катерина де' Фунари“ (на чието убежище за „опасни момичета“ е покровител), където е изложено пет дни; след това е донесено в Тиволи на 8 декември, а на следващия ден в църквата „Санта Мария Маджоре“ (известна също като „Свети Франциск“) епископът на Тиволи Джовани Андреа Кроче отслужва заупокойната литургия.[6] Погребан е в църквата „Санта Мария Маджоре“ в Тиволи, близо до Вила д'Есте.

Личен живот и потомство

[редактиране | редактиране на кода]

През живота си Иполито има любовни връзки с жени с не толкова блестяща репутация като Мадам д'Етамп (Ан дьо Писльо) и Диан дьо Поатие, отдавайки се на всякакъв вид партита, независимо от пищността и разходите, като е неспособен да поддържа трайна връзка. Поради тази причина името на майката на единствената му дъщеря, за която има сигурни сведения – Рената, която се омъжва за граф Лодовико Пико дела Мирандола през 1553 г. и умира две години по-късно, все още е неизвестно.[7]

  1. deste // Посетен на 13 октомври 2020 г.
  2. L. Chiappini, Gli Estensi, Milano, Dall'Oglio, 1967, p. 269. La citazione precedente è a p. 268
  3. L. Chiappini, cit., p. 270
  4. F. Marzi, Storia di Tivoli; l'opera è conservata in un manoscritto della Biblioteca Estense di Modena.
  5. L. Chiappini, cit., pp. 270-271
  6. La descrizione delle esequie narrata da Giovanni Maria Zappi in Annali e Memorie di Tivoli, pp. 142-146 архивно копие // Архивиран от оригинала на 2015-02-08. Посетен на 2024-04-12.
  7. L. Chiappini, cit., с. 272
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Ippolito d'Este (1509-1572) в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​