За македонцките работи

„За македонцките работи“
Автор	Кръсте Мисирков
Първо издание	1903 г. България
Издателство	Печатница на „Либералний клуб“
Оригинален език	средномакедонски говори на българския език
„За македонцките работи“ в Общомедия

„За македонцките работи“ е книга на Кръсте Мисирков, публикувана през 1903 г. в София. Книгата обсъжда идеята за обособяването на македонските славяни в народност, отделна от българската, и доколко това отделяне е етнографски, исторически и лингвистично обосновано. Книгата е забележителна от една страна с прокарването на новата за времето идея за етнически македонски сепаратизъм и с това, че е една от първите книги, написани на македонско (централно) наречие, а от друга – с това, че предлага един нестандартен, но близък и подробен поглед върху изключително динамичен период от историята на България и Балканите.

Някои от тезите, които Мисирков излага в книгата, относно езика и историята на македонските славяни са в разрез с широко приетите сред филолозите и историците.

Съдържание и основни идеи

Книгата е разделена на предговор и пет глави. Някои от петте глави са съставени от лекции, които Мисирков е представил пред Санктпетербургското научно-литературно другарство „Свети Климент“ през 1903 година.

Първа глава

В първата глава „Шчо праифме и шчо требит да праиме за однапред?“ Мисирков разглежда политическия контекст, в който трябва да се реши македонският въпрос, както и предисторията, ходът и последствията на Илинденско-Преображенското въстание, което протича през лятото и есента на 1903 г. и ролята на България в него.

Според Мисирков главна причина за неуспеха на въстанието е фактът, че то е тясно свързано с България и българските интереси. Мисирков смята, че нито другите малки балкански държави, нито големите европейски сили, биха позволили на българите в Македония да се обединят с българите в България, което поставя пречки пред работата на ВМОРО, която той определя като организация на българите в Македония. Според него, българският характер на Илинденското въстание е направил невъзможно участието на християните неекзархисти във въстанието, и това е допринесло за неуспeха му. Той отбелязва, че въпреки всичките си пропагандни усилия в публикации като „Право“, „Мувман Маседониан“, „Автономия“ и други, революционната организация не е успяла да убеди нито малките балкански държави, нито големите европейски сили, че се бори за „Македония на македонците“, а не за българска Македония.

“	Бугарцката боiа на движеiн'ето е главната причина на неуспеот.	”

Мисирков упреква ВМОРО за това, че не е приемала критика за своите постъпки.

Втора глава

Във втората глава „Имат ли се нужда от македонцки национални научно-литературни другарства?“ Мисирков опитва да обоснове създаването на санктпетербургското македонско научно-литературно другарство, отделно от българското и сръбското студентски дружества в града. За да направи това, той предлага отговор на две от възможните критики към новото дружество: 1. Времето не е подходящо да се повдигне въпросът за националността на македонците; 2. Не е добро времето македонците да се отделят от България, защото тя е направила много жертви за освобождаването на Македония и ще направи още в бъдеще.

Мисирков смята, че е добре македонците да си създадат собствено мнение за произхода си, вместо да се удовлетворяват — според държавата, в която са учили — с мнението на българите, сърбите и гърците. Според него създаването на македонско другарство ще помогне за осъществяването на тази цел.

“	...ниiе не сега се оддел'уаме од Бугариiа, и со тоа раздробуаме iедно создадено цело, но сме одделени и живиме веке оддел'но поеке од 25 години. Друзи не разделиiа и создадоа од нас и бугарите различен жиот, разни потребности, нерамен положаi. Друзи и не ни даваат да се соiединиме.	”

Като отговор на втората критика, Мисирков посочва първо, че македонците не се отделят от българите сами, а че на Берлинския конгрес преди повече от двадесет и пет години европейските държави разделят македонците и българите, и че „други не [им] давaт да се съединят“.

След това той се обръща към съпоставка между ползите и вредите, които е донесла на македонското население връзката му с България. Критикува политиката на България по Македонския въпрос и твърди, че България е допринесла за утежняване на положението на хората в Македония, тъй като насърчава и подпомага организирането на Илинденското въстание, но не се намесва и не обявява война на Османската империя, когато ставя ясно, че въстаниците няма да успеят със собствени сили. Според него „никоi друг од Балканцките народи немаше така спокоiно да гледат на запустуаiн'ето на iеден краi, каi шчо се имаат негои сонародници.“ Защитава позицията, че жертвите, които България е правила за македонците са продиктувани не от желание да защити интересите им, а защото тя има собствени интереси в Македония.

В тази глава той прави и сравнения между българските и сръбските дипломати и студенти. Според него българските дипломати не се стремят да „подигаат значеiн'ето на Бугариia, а да умал'уваат и осмеiуваат, и себе, и своiата држаа“, докато сръбските дипломати успешно бранят сръбските интереси и носят дипломатически победи на Сърбия над България по македонския въпрос. Описва българските студенти в Русия като интернационалисти, които са първо хора, „па после, ако им останит за тоа време, сет бугари“, и като хора, които не се интересуват дълбоко от изучаване на историята или етнографията на Македония и от защитаване на националните си интереси. От друга страна сръбските студенти според него са националисти, т.е. хора, които добре познават идеалите и интересите на народа си и се борят за тях.

Според Мисирков това е резултат от политическата зрялост на народа, тъй като през 1903 г. сърбите са имали около един век да изучават и формулират националните си идеали, а българите – четвърт век.

Въз основа на тези разсъждения и представените в първа глава Мисирков заключва, че е по-добре за македонците да се отделят от българите и да започнат да водят самостоятелна национална политика. Освен това според него отделянето на македонските интереси от тези на всички съседни страни е и единственият начин Македония да запази целостта си.

Трета глава

“	...Обiединуаiн'ето беше зафатено на почва на тоа, шчо се велеа македонците бугари.	”

В третата глава „Националниiот сепаратизм: земiишчето на коiе се имат развиiено и ке се развиiат за однапред“ Мисирков опитва да даде отговор на въпроса дали има условия за развитието на предложеното от него ново движение за национален сепаратизъм в Македония.

За да направи това, той разглежда историята на възраждането. Мисирков твърди, че сръбската пропаганда в Македония е дала пръв силен тласък на новото движение за етнически сепаратизъм, защото е накарала македонците да се запитат защо дотогава са се наричали българи, въпреки че „искуственоста на создааiн'е србцки интереси во Макеодниiа беше iасна за сите“. Според него поради общото положение на българите и македонците в Османската империя връзките между тях станали много тесни и затова македонците „се велефме вистина „бугари“ и „рисiани“ во национална смисл'а, но зашчо тоа iет, и али iет на вистина така, ниie не се запитуафме многу многу“.

Мисирков твърди, че в началото революционерите от ВМОРО намиращи се в България или получили образованието си в България, като Гоце Делчев и Даме Груев, „работеа под маската бугари, iедно за тоа, шчо така се викаше голем дел од населеiн'ето, а друго, шчо по тоi пат можеше да се добиiет прддржката на бугарцкото праителство, на бугарцкиiо народ и бугарцката екзархиiа“, и че са играли двойна игра — убеждавали са правителството на България, че са българи и се борят за присъединяване към България, а пред Европа и всички други европейски страни са декларирали, че се борят за автономия. Употребата на името българин обаче според него е донесла и негативи на Македония, например липса на подкрепа от европейските сили и активна съпротива от другите балкански държави с интереси в Македония.

Главата завършва с дълъг анализ на въпросите къде новото движение ще намери подкрепа, дали революционната организация и България ще му се противопоставят и каква ще е ролята на сръбската пропаганда в развитието му. Според Мисирковия анализ, нито България, нито съществуващата революционна организация, която е свързана с нея, не биха били в състояние да се противопоставят активно едно ново движение, което наистина, а не само привидно се бори за „Македония на македонците“, защото по този начин ще се дискредитират пред света.

От друга страна, той отбелязва, че движението ще намери подкрепа от Сърбия, защото тя има интерес от отслабване на българските позиции в Македония. Мисирков посочва, че Сливница е накарала Сърбия да започне борба с България за Македония, защото е разбрала, че „ако iедна Бугариiа со Источна Румелиiа можат да покажат на Србиiа iедна Сливничка поразиiа, то соiединената Бугариiа, заiедно со присоiединената до неiа Македониiа во бидно време, можит и сосем да победит и поробит Србиiа“. Така според Мисирков Съединението дава тласък на развитието на сръбската пропаганда. Неговото мнение е, че тя е постигнала известни успехни, но дори македонците сърбомани не се смятали наистина за сърби. Грешка на сръбската пропаганда според него е, че се е опитала да наложи пред македонците теорията, че са сърби.

Четвърта глава

В четвърта глава „Состауала, состауат и можи ли Макдониiа да состауат от себе оддел'на етнографска и политична iединица?“ Мисирков разглежда въпроса доколко отделянето на македонците от българите е исторически, етнографски и политически обсновано.

Без да дава доказателства за това, Мисирков изразява мнението, че македонските наречия са еднакво далече от българския и сръбския, но същевременнот толкова близки едно с друго, че ако се признае едно от тях за българско или сръбско, то всички трябва да бъдат признати за български или сръбски наречия. Според него това обстоятелство доказва, че в Македония няма две славянски народности (българи и сърби) а една – македонска. Същто така той вярва, че цар Самуил е бил глава на македонска средновековна държава.

В тази глава Мисирков също така се опитва да отговори на основните критики, които според него ще възникнат срещу предложената от него идея за етнически сепаратизъм, а именно: 1) никога не е имало македонска народност. Изкуствено създадена нова народност ще трае от ден до пладне; 2) македонците винаги са се наричали българи.

На първото възражение Мисирков отговаря просто с това, че народност, която до даден момент не е съществувала, може да бъде създадена, като дава за пример отделянето на българите като народност от южно-славянска група.

За да отговори на второто възражение, Мисирков разглежда въпроса защо в началото на XX век македонските славяни се наричали българи. Той смята, че Македонците са се наричали българи поради недоразумение. Според него македонците се смятали за българи до началото на XX век защото в рамките на Османската империя гръцките духовници са наричали македонските славяни българи, което е резултат от това, че македонските славяни дълго време или са били част от българската държава, която е била най-мощен противник на Византийската империя през по-голямата част от средновековието, а по-рано са били съюзник на България във воините срещу Византия.

Пета глава

В глава пета „Неколку зборои за македонцкиiот литературен iазик“ Мисирков споделя своите виждания за важността на езика и неговата връзка с националните интереси. Представя и своите възгледи по въпроса как да бъде избрано наречие, което да послужи за основа на литературен македонски език. Той смята, че най-удачният избор е да се вземат наречията от района около Прилеп и Битоля.

Оценка

Книгата и нейният автор са приети от поддръжници на македонизма за фундаменти на македонския национализъм. Творчеството на Мисирков има многобройни резки противоречия и той многократно защитава диаметрално противоположни тези — застъпвайки понякога македонистки тези, а в други случаи утвърждавайки българщината на славянското население в Македония. В самата книга има ясно противоречие между тезите изложени в глава първа и глава трета относно ВМОРО и целите ѝ.

След публикуването си книгата е посрещната негативно в България и от много от дейците на ВМОРО в Македония, но до края на Втората световна война не получава голямо внимание. На 23 ноември 1903 година Евтим Спространов пише, че Мисирковата идея за „македонски език“ ще трае от ден до пладне, казва, че Македония може да е самостоятелна без да се създава нов ненужен език, определя съратниците му като малобройни и незначителни, а усилията му за напразни.

След 1944 година учените в Социалистическа Република Македония започват активно да изучават и популяризират личността и труда на Мисирков като цяло, и „За македонцките работи“ в частност, но повечето от публикуваните в Македония материали за Мисирков премълчават тези части от творчеството му, в които той се изразява като българин.

В последната глава на книгата Мисирков твърди, че македонските наречия са еднакво отдалечени от българския и от сръбския. Това твърдение противоречи на най-широко разпространеното сред лингвистите, тъй като българските и македонските говори споделят някои характеристики, които ги разграничават от всички останали славянски езици.

Твърдението на Мисирков, че цар Самуил е владетел на средновековна етническа македонска държава, също противоречи на най-разпространената сред историците гледна точка, а именно – че Самуил е бил български цар.

През 1907 г. в уводна бележка към статията си „Бележки по южнославянска филология и история“, публикувана в списанието на ВМОРО „Македоно-одрински преглед“, Мисирков казва за книгата си:

„

Читателите на тая статия ще бъдат вероятно изненадани от грамадното противоречие, което ще срещнат в нея и в сравнение с онова, което те прочетоха или могат да прочетат в брошурата ми „За македонцките работи“. За отгатването на това противоречие достатъчно е да се припомни, че аз там изстъпих като импровизиран политик. Тая „политика“ трябваше неутрулизирането на македонските интереси за балканските държави и доказването етническата и историческа индивидуалност на македонците. И тъй като и в тая „политика“ можеха да съгледат „маниер“ на българското правителство, то по адрес на последното бяха пуснати немалко излишни рязкости. Тези излишни „доказателства“, че мислите ми не са никакъв маниер на българското правителство, ами на един импровизиран „политик“ по македонския въпрос, както и всичкото съдържание на брошурата дотолкова далеч стоеха от безпристрастната наука, щото аз счетох за крайно неудобно да се срещна през двумесечното живеене в София с какъвто и да е от софийските филолози и историци. С това, разбира се, аз нанесох силен удар на научните си интереси и знания. Аз се върнах в Русия и предоставен на собствените си сили, без всяка морална поддръжка, трябваше с неимоверни усилия да се заловя отново за онова, което напуснах с отпътуването си от Петербург за Битоля. Резултат на тези мои усилия представлява предлагаемата статия.

“