Ескус
Тази статия е за римския град. За реката вижте Искър.
| Ескус | |
 Археологическите разкопки | |
| Местоположение | |
|---|---|
  Ескус Местоположение в България Област Плевен | |
| Страна |  България |
| Област | Област Плевен |
| Археология | |
| Вид | град |
| Период | от II век |
| Епоха | Римска империя |
| Ескус в Общомедия | |
Улпия Ескус (на латински: Ulpia Oescus) е сред основните градове на римската провинция Долна Мизия (Moesia Inferior). В днешно време до останките от древноримския град се намира село Гиген, община Гулянци, област Плевен.
Ескус на трибалите
[редактиране | редактиране на кода]Това място било обитавано от племето трибали както свидетелства Клавдий Птолемей. Тук са намирани останки от къснобронзовата (XIII-XI век пр.н.е.) и желязната епохи (X-VI век пр.н.е.). В Античността река Искър, която се влива в Дунав недалеч оттук, била наричана Ескус и затова и главното селище на трибалите тук носело името „Ескус на трибалите“ (Oescus Triballorum).
Градът колония по времето на Римската империя
[редактиране | редактиране на кода]След като римляните окупират тези земи в Ескус е настанен V Македонски легион. Той носел името на провинция Македония понеже там бил попълнен с голям контингент новобранци. Веднага на това място бил изграден дървено-землен лагер, а впоследствие била построена и солидна каменна крепостна стена.
Според римската традиция близо до града постепенно израснало и ветеранско селище (канаби), в което се заселвали много от легионерите след като се уволнявали от служба.
След триумфа на император Траян над даките, в който взел участие и V Македонски легион, в чест на това знаменателно събитие Ескус получил статут на град-колония, което представлявало най-високата степен при римското провинциално управление. Това се случило през 106 г. Градът прибавил към името си Улпия в знак на уважение към бащата на императора, Улпиус, и така започнал да се нарича Улпия Ескус.
Площта на Улпия Ескус вътре в границите на крепостните стени била 18 ха (тази част археолозите наричат „Ескус I“), а в края на III и началото на IV век обхващала и допълнителни 10 ха в западна посока („Eскус II“). Градът бил важен транспортен център. Той бил станция на Крайдунавския път, също така оттук минавал и друг път свързващ Улпия Ескус със Сердика и Никополис ад Иструм.
През 328 г., по времето на император Константин Велики, тук е построен Константиновият мост над река Дунав, който свързал Улпия Ескус със Сукидава. За освещаването на моста дошъл лично императорът и останал в Ескус няколко денонощия за празненствата.[1]
Улпия Ескус е един от малкото градове в цялата Римска империя, чийто форум красяли цели 4 храма.[2] Откъм южната му страна били издигнати храмовете на Юпитер, Юнона и Минерва, а откъм северната страна на форума – на богинята Фортуна, който бил изграден от сдружението на занаятчиите в града. През 343 г. епископ на епархията Ескус участва в ключовия Сердикийски събор[3]. В централната част на града са разкрити останки от базилика от V-VI век с богата вътрешна украса и добре запазена подова мозайка.[4]
Унищожаването на Улпия Ескус настъпва през VI век впоследствие на непрекъснатите нахлувания на аварите. Животът тук се възобновява отново едва през X-XII в., когато на това място просъществува средновековно българско селище. Именно тогава и върху развалините на храма на Фортуна е изградена малка едноапсидна кръстокуполна църква.
Външни препратки
[редактиране | редактиране на кода]- 3D разходка из древния град Улпия Ескус (лазерно сканиране)
- Информация за Улпия Ескус Архив на оригинала от 2013-03-21 в Wayback Machine.
- Описание на археологически находки
- Улпия Ескус Архив на оригинала от 2007-08-10 в Wayback Machine. – дисертация на германския учен Андреас Гюнтер
- Улпия Ескус – галерия снимки
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ „Римски градове в България“, Румен Теофилов, 2007 г.
- ↑ „Римски градове в България“, Румен Теофилов, 2007 г.
- ↑ Валентин Плетньов, Втора Мизия и Скития през IV-VII век. Варварски нашествия и християнство, София 2017, ISBN 978-619-190-088-6
- ↑ Димитров, Димитър. Християнските храмове по българските земи I-IX век. София, Фондация „Покров Богородичен“, 2013. ISBN 978-954-2972-17-4. с. 115 – 116.
| |||||
|
