Алдимир
| Алдимир | |
| деспот на Крън | |
| Управление | 1298(?) – 1305 г. |
|---|---|
| Лични данни | |
| Роден | XIII век
|
| Починал | 1305 г. (?)
|
| Семейство | |
| Династия | Тертер |
| Брак | Марина Смилец |
| Потомци | Иван Драгушин |
Алдимир или Елтимир[б. 1] е български аристократ от династията Тертер, живял през XIII – XIV век. По-малък брат на цар Георги I Тертер, той е влиятелен местен владетел на Крънското деспотство.
След детронирането на Георги I Тертер Алдимир живее в изгнание, но в края на XIII век се връща в България като съюзник на регентката Смилцена. Той не се противопоставя на своя племенник Тодор Светослав, когато той завзема трона, и дори му съдейства за отстраняването на някои претенденти за трона. Въпреки това Тодор Светослав го отстранява, когато Алдимир му изменя и се съюзява с византийците.
Биография
[редактиране | редактиране на кода]Произход и ранни години
[редактиране | редактиране на кода]
Алдимир е част от рода Тертер, който има кумански произход и е смятан за клон на куманската владетелска династия Тертероба, като куманският хан Котян вероятно е техен близък родственик или дори пряк предшественик.[4] Победени от монголите, куманите на Котян са приети в Унгария, но няколко години по-късно, по време на монголското нашествие през 1241 година, Котян и синовете му са избити от тълпа унгарци в Пеща, след което много кумани се изселват от Унгария в България.[5] Смята се, че родът Тертер е част от това куманско заселване.[3] Времето и мястото на раждане на Алдимир са неизвестни. Медиевистът Пламен Павлов предполага, че той, както и по-големият му брат Георги Тертер, са родени след куманското заселване в България.[4]
Алдимир вероятно се издига, след като по-големият му брат Георги заема българския трон през 1280 година. Макар да няма преки сведения за него в този период, автори като Павлов и Йордан Андреев предполагат, че още по това време той получава висшата титла „деспот“ като близък родственик на владетеля.[3][4] Историкът Джон Файн смята, че още тогава Алдимир получава и областта на Крън, която по-късно е негово владение,[6] но други автори, като Павлов и Андреев смятат, че това става едва през 1298 година.[3] Петър Коледаров също приема, че Крън остава владение на рода на Смилец, докато той заема трона през 1292 година.[7]
След абдикацията на цар Георги I Тертер през 1292 година Алдимир е принуден да замине в изгнание. Възможно е първоначално той да придружава брат си като бежанец във Византийската империя, но малко по-късно със сигурност се установява в земите на Златната орда.
Деспот на Крън
[редактиране | редактиране на кода]При управлението на Смилцена
[редактиране | редактиране на кода]Вероятно със съгласието на монголите Алдимир се завръща в България през 1298 година, след смъртта на Смилец, когато цар става малолетният му син Йоан, а страната се управлява от вдовицата на Смилец, условно наричана Смилцена. Алдимир се поставя под властта на Смилцена, която му дава властта над Крънската област или възстановява владението му. За да утвърдят връзката Алдимир се жени за дъщерята на Смилцена Марина,[3][4] може би в края на 1298 година.[8] Файн описва земите на Алдимир като обхващащи цялата област южно от Стара планина от днешния Сливен на изток до Казанлък или Карлово на запад.[9] Негова столица е крепостта Крън, разположена в северната част на Казанлъшката котловина, близо до южния край на Шипченския проход.[3][4]
С назначаването на Алдимир за деспот на Крън Смилцена си осигурява защита от братята на Смилец Радослав и Войсил, които са бежанци във Византийската империя и претендират за българската корона или поне за предишните си владения в северна Тракия. При управлението на Смилцена Алдимир е сред най-влиятелните личности в България, а византийския държавник Теодор Метохит, наричайки го „авантюрист скит“, го определя като дясната ръка на царицата. Алдимир вероятно участва в неуспешните преговори за антивизантийско споразумение между България и Сърбия, като Павлов дори предполага, че самата идея за този съюз е негова.[3]
През 1299 година синът на Георги I Тертер и племенник на Алдимир Тодор Светослав предявява претенциите си за българския трон и навлиза в страната с монголски войски. Научавайки за това, Смилцена и Йоан напускат столицата преди Тодор Светослав да я доближи и отиват в Крънското деспотство. Алдимир предоставя убежище на Смилцена и Йоан,[8] въпреки че определено не се противопоставя на новокоронования си племенник. Възцаряването на Теодор Светослав през 1300 година слага край на татарската хегемония. Малко след своето възкачване на престола, Светослав успява да постигне споразумение със своя чичо Елтимир и да присъедини Крънското княжество към Търновското царство. Това укрепва значително българо-византийската граница.
Война с Радослав
[редактиране | редактиране на кода]През 1300 година братът на Смилец севастократор Радослав оглавява подкрепян от византийците поход срещу Алтимир, насочвайки се към столицата Търново. Радослав потегля от Солун с голяма българо-византийска войска. Нападението обаче завършва с катастрофален резултат за Радослав – той е пленен от Алдимир, ослепен[10][11] и върнат обратно в Солун, а придружаващите го византийски военачалници са изпратени като пленници на цар Тодор Светослав. По този начин Алдимир заявява верността си към царя, който го награждава с разширение на владението му.[3] Към Крънското деспотство са добавени съседните области на изток с крепостите Ямбол и Лардея край днешен Карнобат.[4] След събитията от началото на 1302 година и сполетялата трагедия за Радослав единствено най-малкият брат Войсил остава да се бори за възвръщане на родовите земи.
Походи на Теодор Светослав в Тракия
[редактиране | редактиране на кода].png)
Възползвайки се от войната, която води Византия със селджукските турци в Анатолия в края на ХІІІ и началото на XIV век, Теодор Светослав предприема военни действия за присъединяване на българските земи в Тракия, които са отнети от византийците по време на междуособните войни, които избухват след смъртта на Михаил ІІ Асен. Българския цар предприема поход през 1303 година, в който има известен успех. Обезпокоен от настъплението на българите, Андроник ІІ Палеолог, прави опит да спечели на своя страна Елтимир и да го противопостави на Светослав, но крънският велможа остава верен на българския владетел.
През март 1304 година Теодор Светослав осъществява своя втори поход към Черноморската област и земите между Стара планина и Странджа. Андроник ІІ взима сериозни мерки за да спре настъплението на българските войски. В тези събития се вписва и името на смилецовия брат – Войсил, който участва на страната на византийския император срещу българските войски на Теодор Светослав и Елтимир. Край „Созопол, императорът изпрати заедно с мнозина други българина Войсил, който е най-малкия брат на Смилец и Радослав. Той нападна бързо и като внуши голям страх у враговете, веднага обърна в бягство настъпващите [българи].“ Войсил застава начело на византийски отряд. Българите са обърнати в бягство и при р. Скафида (дннес Факийска река, минаваща през Странджа планина) започва тежко сражение (юни-юли 1304 г.), в което византийската армия претърпява тежко поражение.
Макар че Алдимир демонстрира лоялност към Тодор Светослав, присъствието на Смилцена и Йоан в двора му вероятно е разглеждано от царя като заплаха. Освен това Алдимир може би се надява при възможност сам да заеме трона.[3][4] След победата на Тодор Светослав над Византия в битката при Скафида през 1304 година византийците се обръщат към Алдимир с предложение за съюз срещу България. Той първоначално отказва[12] и се държи враждебно с византийските войски, навлезли във владенията му през 1305 година. Въпреки това, към края на годината той преминава на страната на византийците, след като Тодор Светослав му отнема дадените малко по-рано крепости.[13] Малко след това Тодор Светослав възстановява прякото управление на Крън, като завзема и анексира деспотството.[13][14]
Възможно е Алдимир да е убит при завладяването на Крънското деспотство от Тодор Светослав, тъй като след това той вече не се споменава в източниците.[4][15]
Потомство
[редактиране | редактиране на кода]
Вдовицата на Алдимир Марина и техният син Иван Драгушин[1] успяват да избягат в Сърбия, където сестрата на Марина Теодора е женена за престолонаследника Стефан Урош. По-късно, при управлението на неговия първи братовчед Стефан Душан, Иван Драгушин получава владения в Македония. Ктиторски портрети на Марина и Иван Драгушин са запазени в Полошкия манастир край Кавадарци, където преди 1340 г. е погребан синът на Алдимир.[16]
Памет
[редактиране | редактиране на кода]На Елтимир е наречена улица в квартал „Васил Левски“ в София (Карта). Животът му е основа на историческия роман „Елтимир Тертер“ (1976) на Величка Настрадинова.[17]
Обяснителни бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Във византийските източници Алдимир е наричан с името Ἐλτιμηρῆς, поради което в по-ранната историография е използвана формата „Елтимир“. Първоначалното име „Алдимир“ е установено след откриването на надгробния надпис на сина му Иван Драгушин.[1] Някои източници използват и формата „Алдемир“.[2] Според Пламен Павлов името „Алдимир“ означава „горещо желязо“ на кумански.[3]
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ а б Андреев 1999, с. 149.
- ↑ Научноинформационен център „Българска енциклопедия“ 2011.
- ↑ а б в г д е ж з и Андреев 1999, с. 9.
- ↑ а б в г д е ж з Павлов 2005.
- ↑ Vásáry 2005, с. 65.
- ↑ Fine 1994, с. 225.
- ↑ Коледаров 1989, с. 80.
- ↑ а б Fine 1994, с. 227.
- ↑ Fine 1994, с. 225 – 226.
- ↑ Fine 1994, с. 228.
- ↑ Андреев 2004, с. 247.
- ↑ Fine 1994, с. 229.
- ↑ а б Fine 1994, с. 230.
- ↑ Андреев 2004, с. 249.
- ↑ Андреев 1999, с. 10.
- ↑ Андреев 1999, с. 149, 259.
- ↑ IZUM 2024.
Цитирана литература
[редактиране | редактиране на кода]- Андреев, Йордан и др. Кой кой е в средновековна България. Петър Берон, 1999. ISBN 978-954-402-047-7.
- Андреев, Йордан и др. Българските ханове и царе. Велико Търново, Абагар, 2004. ISBN 978-954-427-216-6.
- Коледаров, Петър. Политическа география на средновековната българска държава. Втора част (1186—1396). София, Издателство на Българската академия на аауките, 1989.
- Научноинформационен център „Българска енциклопедия“. Голяма енциклопедия „България“. Том 1. София, Книгоиздателска къща „Труд“, 2011. ISBN 9789548104234. с. 40. (на български)
- Павлов, Пламен. „Авантюристът-скит“ Алдимир и Теодор Светослав // liternet.bg. Електронно издателство LiterNet, 2005. Посетен на 21 март 2014.
- Fine, John Van Antwerp. The Late Medieval Balkans: A Critical Survey from the Late Twelfth Century to the Ottoman Conquest. University of Michigan Press, 1994. ISBN 978-0-472-08260-5. (на английски)
- Елтимир Тертер : [Ист. роман] // plus.cobiss.net. IZUM, 2024. Посетен на 2024-10-11.
- Vásáry, István. Cumans and Tatars: Oriental Military in the Pre-Ottoman Balkans, 1185–1365. Cambridge University Press, 2005. ISBN 9781139444088. (на английски)
