Долна Бела речка

Долна Бела речка
	Долна Бела речка
	; Сградата на кметството
	Долна Бела речка Долна Бела речка
Общи данни
Население	99 души (15 март 2024 г.); 6,58 души/km²
Землище	15,159 km²
Надм. височина	520 m
Пощ. код	3545
Тел. код	09527
МПС код	М
ЕКАТТЕ	22019
Администрация
Държава	България
Област	Монтана
Община; – кмет	Вършец; Иван Лазаров ; (ГЕРБ; 2011)
	Долна Бела речка в Общомедия

До̀лна Бѐла рѐчка е село в Северозападна България, намира се в община Вършец, област Монтана.

География

Село Долна Бела речка се намира в планински район.

Част от прилежащата ѝ територия попада в защитена територия Врачански Балкан на „Натура 2000“.

Водосборът на Бяла река, която се влива в Ботуня, преминаваща през селата Долна и Горна Бела речка, обхваща склоновете под върховете Добралин, Соколец, Червен камък.

История

При избухването на Балканската война в 1912 година 2-ма души от Бела речка (Долна и Горна Бела речка) са доброволци в Македоно-одринското опълчение.^[2]

Има данни за две крепости в района на селото.

Религия

Изключително еднородно вероизповедание – православно. Църквата, която е построена през 1863 г. се казва „Св. Димитър“.

В близост се намира Клисурски манастир.

Природни забележителности

Защитени

Част от прилежащата ѝ територия попада в защитена територия Врачански Балкан на „Натура 2000“. Природен парк „Врачански Балкан“ е обявен със Заповед 1449/21.12.1989 г. на Комитета по опазване на околната среда. В регистрите на IUCN (Международен съюз за защита на природата) паркът е отнесен към пета категория – защитени ландшафти и природни паркове, а резерват „Врачански карст“ – първа категория научни и природни резервати.

Природен парк „Врачански Балкан“

Природен парк „Врачански Балкан“ обхваща по-голямата част от Врачанската планина и масива на Лакатнишките скали.

Врачанската планина заема междинно място между Предбалкана и Главната старопланинска верига и се издига южно от гр. Враца и Врачанското поле, с величествени скални склонове. На юг за граница служи дълбоко врязаният пролом на река Искър. За западна граница е приета Дружевската седловина. Планината има направление северозапад – югоизток. Дълга е около 30 km и широка 10 – 15 km. Нейният тясно обособен масив рязко я отличава от съседните планини.

Извиращите от планината реки Лева, Черна и Златица разчленяват планината на три дяла – Беглички (Югозападен), Стрешерски (Северозападен) и Базовски (Източен). Най-обширен е Бегличкият дял с най-висок връх – Бегличка могила (1481,7 m).

По-голямата част от територията на парка е покрита с карбонатни скали от триаски и юрски варовици, напукани по всички възможни посоки, характерен образец на карстификация, приличаща на каменно решето.

Повърхностните карстови форми като валози, въртопи, понори, обрасли в периферията си с огромни букови гори заемат обширни площи. Мощността на варовиците е около 1300 м. В границите на Природен парк „Врачански Балкан“ се намират едни от най-интересните пещери и пропасти – около 500. Пещерите са едни от природните чудеса на света, а уникалната им подземна красота е сътворявана в продължение на милиони години. Една от най-красивите в България – пещерата „Леденика“ е обявена за Природна забележителност и туристически обект с международно значение с площ около нея – така наречения Леденишки валог 102.5 ха и се намира на 16 км западно от гр. Враца. Оформена е в малмските варовици на Згориградската антиклинала и е характерна с изключително богати морфоложки форми и образувания. Пещерата впечатлява с големите си размери, а през зимата грабва посетителя с изящната си ледена украса, откъдето произлиза името ѝ. Поради уникалната акустика в Голямата зала се организират концерти.

На територията на Природен парк „Врачански Балкан“ са установени над 700 вида висши растения, което представлява близо 1/5 от флората на България, като 56 вида от тях са обявени за редки и защитени от изчезване, а 26 вида са защитени от Закона за защита на природата. Не по-малко интересна е и фауната на парка. Защитени от ЗЗП са 138 вида животни, като от тях 21 вида са вписани в Червената книга на България. Висока природозащитна стойност има безгръбначната фауна и дневните грабливи птици, между които – черен щъркел, египетски лешояд, скален орел, белоопашат мишелов и др.

Редовни събития

Празник на минералната вода – Вършец
Национален преглед на Ученическите духови оркестри и мажоретни състави – Вършец
„Пей, танцувай и на ‘Зелени дел’ се любувай“ – Заножене
Лачени обувки (фестивал на детската песен и изкуства); BERKSTOCK (рок-фест) – Берковица
GOATMILK – Горна Бела речка
Поклонението на връх Околчица – Враца

Всяка година на 2 юни в района се провеждат национални тържества в чест на Христо Ботев и всички паднали за свободата на България. На 1 юни пристигат и участниците в националния туристически поход по стъпките на Ботевата чета по алеята от Козлодуйския бряг и се изгражда цял палатков лагер. Освен Ботевата алея има много други маркирани туристически маршрути. През лятото има редовен автобусен транспорт от Враца, а през останалите сезони – до село Челопек, откъдето са още 8 km. Околчица е връх във Врачанската планина, където се намира национален парк „Христо Ботев“ (на около 20 km югоизточно от Враца). На Околчица на 2 юни 1876 г. се разиграва последната битка на Ботевата чета. На връх Околчица през 1938 г. за увековечаване подвига на Христо Ботев и неговата чета е издигнат 35-метров паметник с опълченски кръст. Околчица е сред Стоте национални туристически обекта. Печат има в хижа „Околчица“, която се намира на около 300 m от паметника. Ако е затворено, печат на обекта има и в къщата музей „Баба Илийца“ в село Челопек.

Дикоилиеви празници – Монтана

Целта на празниците е запазване богатите традиции на духовите оркестри в национален план. Популяризиране творчеството на самобитния композитор Дико Илиев и духовата музика. Празниците се провеждат на всеки две години в периода май – юни в дни, определени от Организационния комитет. Празниците нямат конкурсен характер. Д. Илиев е уникално явление в българската музикална култура. На 19 години написва първото си хоро за духов оркестър – известното „Искърско хоро“ (1917). Неговите прави хора за духов оркестър са придобили изключителна популярност и се възприемат като съвременни фолклорни образци на северняшките прави хора. Творчески особено плодотворен е периодът на съвместна работа с диригента на гарнизонния оркестър в Оряхово, чешкия капелмайстор Александър Вейнер (1931 – 41), когато Д. Илиев пише най-популярните си хора и маршове. Автор е още на: еленини, дайчови и самоковски хора, ръченици, коконяци; около 20 марша, китки и др.

Кухня

Сушени пълнени чушки с боб. Тиквеник.

Известни личности от Долна Бела речка

Димитър Осинин (1891 – 1981), Димитър Осинин (псевдоним на Димитър Николов Попов) – български писател и поет, е роден на 10 февруари 1891 г. в с. Долна Бела речка, област Монтана. Завършва Духовна семинария в София през 1911 г. и славянска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ през 1926 г. В периода 1911 – 1916 г. е учител в с. Горна Бела речка и в с. Бърдарски геран. По време на Първата световна война е офицер на южния фронт при Вардар и Дойран. През 1922 г. е учител в Бяла Слатина. През 1923 г. Д. Осинин взема участие в Септемврийския селски бунт, а след разгрома му емигрира в Югославия и Австрия. На следващата година се завръща в България. От 1926 до 1929 г. е преподавател в свещеническото училище на Гара Черепиш, след това работи като библиотекар във Варненската мъжка гимназия от 1929 до 1934 г. и в продължение на 10 години – като учител в Първа мъжка гимназия в София. След 9 септември 1944 г. е директор на културата и висшето образование в Министерството на науката и просветата в продължение на една година. Член е на Съюза на българските писатели и сътрудничи с периодичния печат и специализираните издания. Димитър Осинин е автор на стихотворения, пътеписи и очерци. Той събира, обработва и издава народни песни. Превежда от немски и руски език. Умира на 18 април 1981 г. в София.

Никола Статков e роден на първи юни 1932 г. в село Долна Бяла речка, обл. Монтана. Завършил е гимназия в град Вършец и Юридически факултет в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е за кратко като съдия в столицата, четири години във в. „Вечерни новини“ и повече от трийсет години в Българска национална телевизия, продължително време като Главен редактор на кинопрограмата. Издал е сборниците c разкази: „Лъжата, че си живял“, „От Бога до дявола“, „Соленият вкус на кръвта“, „Всеки ден не е петък“, „Любовни разкази“, „Горчиви разкази“, както и романите: „Ден като нощ“, „Белег без рана“, „Отмъщението“ и „Стоте ключа“. Автор е на сценарии за игрални филми, сред които: „Господин за един ден“, „Темната кория“, „Юмруци в пръстта“, „Двамата“ и телевизионния сериал „Неочаквана ваканция“. Член е на съюза на българските писатели, на Съюза на българските филмови дейци, на Съюза на българските журналисти. Почетен гражданин на град Вършец. Носител е на орден „Св. св. Кирил и Методий“.

Стефан Иванов – художник. Роден в бедно дванадесетчленно селско семейство. При една епидемия в родното му село Долна Бела Речка умират шест от братята и сестрите му. Тази скръб и нищетата през детството и младостта му оставят завинаги отпечатък на печал и песимизъм върху характера на бъдещия художник и предопределят неговата изострена чувствителност, както и избора на теми и художествени средства. Завършва средното си образование в Кюстендил, където се среща със заможна девойка, с която сключва брак. Нейният баща благосклонно поема следването му в Рисувалното училище в София, днес Национална художествена академия. През 1903 г. завършва там специалност живопис в класа в проф. Иван Мърквичка. Четири години по-късно сам започва да преподава в Рисувалното училище, като от 1914 г. е професор по живопис, а в периода 1929 – 1931 г. когато училището вече е преименувано на Художествена академия, е неин ректор. Негови ученици са Дечко Узунов, Георги Велчев, Никола Вълчев, Живка Пейчева. Стефан Иванов е носител на множество отличия, сред които:
- 1920 – орден „Свети Александър“ – IV степен
- 1921 – орден „За граждански заслуги“
- 1950 – Димитровска награда
- Орден „Кирил и Методий“ – I степен
- През 1941 г. става първият художник, избран за академик на БАН. Званието „заслужил художник“ му е присъдено през 1950 г., а през 1951 г., посмъртно – и званието „народен художник“.

Източници

↑ www.grao.bg
↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 832.

Библиография

„Морски ветрила“ (1933 г.)
„Тихи пристанища“ (1933 г.)
„Душата на българина“ (битови народни песни) (1943 г.)
„Срещу Огоста. Пътни скици“ (1952 г.)
„По хайдушки сборища“ (1957 г.)
„През тиха бяла Дунава“ (1959 г.; 1976 г.)
„Спомени за Николай Хрелков“ (1960 г.)
„От лехичка стръкче. Народни песни“ (1961 г.)
„По пътя на вождовете на въстанието 1923“ (1963 г.)
„Каменна приказка“ (1965 г.)
„През родна земя“ (1967 г.)
„Земя ненагледна“ (1971 г.)
„В огледалото на народните песни“ (1973 г.)
„Литературни въпроси“ (1976 г.)
„Житата пътуват. Пътеписи“ (1978 г.)
„Избрани произведения“, в 2 т. (1981 г.)

и др.

Външни препратки

[wikidata-95f251fd940ca2e01395eb466cf810ac1eac6886-v6-1] www.grao.bg

[2] Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 832.

[1]

[2]