Гръцка война за независимост
 | В момента тази статия или раздел е в процес на изграждане или съществено преработване. Моля, не я редактирайте, докато този шаблон не бъде премахнат. Вижте историята на статията, ако искате да видите кой е поставил този шаблон, за да се свържете с него. Този шаблон се поставя в страници или раздели, върху които интензивно се работи от страна на един редактор, единствено с цел да се предотвратят евентуални конфликти на редакции с други уикипедианци. Той би трябвало да се използва рядко и за колкото се може по-кратко време. Ако прецените, че е изминало много време, през което няма промени по статията или раздела, за която се отнася, моля, премахнете шаблона. |
| Гръцка война за независимост | |||
| История на Османската империя | |||
 По часовниковата стрелка отгоре ляво: лагерът на Георгиос Караискос във Фалер; изгарянето на османска фрегата от гръцки запалителен кораб; битката при Наварин; Ибрахим паша от Египет при третата обсада на Месолонги | |||
| Информация | |||
|---|---|---|---|
| Период | 21 февруари 1821 – юли 1832 г.[1] | ||
| Място | Балкански полуостров, Егейско море | ||
| Резултат | • Константинополски договор (1832) • Създаване на кралство Гърция | ||
| Страни в конфликта | |||
| |||
| Сили | |||
| |||
| Жертви и загуби | |||
| |||
| Гръцка война за независимост в Общомедия | |||
 |
| История на Гърция |
|---|
| Праистория (до IV/III хил. пр. Хр.) |
|
| Бронзова епоха (IV/III – ΙΙ хил. пр. Хр.) |
| Древна Гърция (XI – I в. пр. Хр.) |
|
| Гърция в Римската империя |
|
| Средновековие и Ново време (330 – 1832) |
|
| Съвременна Гърция |
|
| Тематични статии |
Гръцката война за независимост (на гръцки: Ελληνική Επανάσταση του 1821), наричана също Гръцко въстание[3] и Гръцка революция[4] е въоръжената борба за независимост в Островния еялет на Османската империя, която започва през 1821 г. Позната е в българската историография и като Гръцка завера (заради Филики Етерия)[5]. Според различните автори войната приключва през 1828 г.[3], 1829 г. (трибутарно княжество според Одринския мирен договор), 1830 г.[4] или през 1832 г.[1] с Константинополския мирен договор, с който Османската империя признава независимото кралство Гърция. Гръцкото въстание е най-значимото събитие в историята на съвременна Гърция.[6][7]
През 1826 г. на помощ на въстаниците се притичат Британската империя, Франция и Руската империя а османците получават подкрепа от своите васали от Египетския еялет. В резултат на войната е създадена съвременна Гърция, която в по-късни години разширява територията си. Гърците по света празнуват ежегодно деня на гръцкото въстание и независимостта си на 25 март.
Предистория
[редактиране | редактиране на кода]Гърците са правили много опити за въстание, но в края на XVIII век се формират нови исторически условия: появяват се нови социални сили в гръцката общност. Силната мореплавателска традиция на гърците заедно с появата на влиятелна търговска прослойка генерират достатъчно богатство, за да се основат училища, а младите гърци да получават образование в университетите на Западна Европа. Там те се запознават с радикалните идеи на европейското просвещение, Френската революция и романтичния национализъм. Осъзнават и голямото значение на гръцката цивилизация и език за формиране на тези идеи. Образовани и влиятелни представители на гръцката диаспора като Кораис и Газис (Anthimos Gazis) се опитват да пренесат прогресивните идеи обратно в Гърция, за да подобрят образованието и да подсилят изграждането на национална идентичност. Това става чрез разпространение на печатни издания на гръцки език по време на новогръцкото просвещение. Най-влиятелен писател и интелектуалец, който допринася за постигането на консенсус между гърците вътре и извън Османската империя е Ригас Велестинлис. Той възприема идеите на Френската революция и разработва освободителна програма за целите Балкани. Пише статии за вестника на гръцки език Efimeris във Виена. Той първи замисля национално-освободително движение, пише революционни трактати и съставя проект за конституция. Неговото залавяне и смърт през 1798 г. разпалват гръцкия национализъм.
Обособените паравоенни групи, известни като клефти и арматоли, също играят особена роля в подготовката за бунт. Те формират един вид провинциален елит, макар и не социална класа, чиито членове работят за обща цел. Арматолите са обособена група православни в османска Тесалия и Македония на държавна служба в Османската империя, натоварени са с поддържането на реда. Те имат право да носят оръжие, а естеството на службата им формира у тях навици и качества, които ги отличават от обикновените гърци. Тяхната общност е силно военизирана и участва активно във военните събития на Балканите.[8] Тъй като тяхната служба става постепенно наследствена, някои капитани се разпореждат с поверената им територия като със своя собственост. Те имат доста голяма власт и се вписват в схемата на клиентелистки отношения, характерни за османската администрация.
През 1814 г. в Одеса е учредена организацията Филики етерия от няколко патриоти, руски поданици от гръцки произход. В редиците ѝ влизат предимно млади гърци, живеещи във Влашко, Молдова и Русия. Етеристите получават политическа и материална подкрепа от руския цар Александър I, който цели разширяването на руското влияние на Балканите. Един от водачите на организацията е Александър Ипсиланти. През 1818 г. седалището се мести в Цариград. С подкрепата на богатата гръцка диаспора във Великобритания и САЩ, и с помощта на симпатизанти в Западна Европа и с тайната помощ от Русия, заговорниците заплануват въстание срещу султана. Организацията бързо се разраства и скоро има членове из цяла Гърция и сред всички слоеве на обществото.
През 1821 г османците воюват основно с Персия на Каджарите, а вътрешно са заети да потушат бунта на Али паша Янински в Епир. Затова валията на Морея Хурсид паша и други местни военачалници напускат провинциите си в обединена военна кампания срещу него. В същото време Великите сили са заети с потушаване на размирици в Испания и Италия При тези условия гърците решават, че е настъпило време за въстание. Планът им предвижда едновременен бунт на три места: Пелопонес, Дунавските княжества и Константинопол.[9]
Ход на въстанието
[редактиране | редактиране на кода]_-_Theodoros_Vryzakis_(1819-1878).jpg)
Въстанието срещу османската власт е вдигнато първоначално в Дунавските княжества от група заговорници – предимно руски офицери от гръцки произход, т.е. дейци с военна подготовка и опит, водени от Ипсиланти. Ипсиланти начело на въоръжена група пресича на 6 март 1821 г. руската граница на река Прут и навлиза на територията на днешна Молдова. На 1 май 1821 г. е разбит от османската армия при Галац.
Междувременно на 25 март избухва въстание в южната част на Пелопонес, което в рамките на 3 месеца обхваща целия полуостров, част от Същинска Гърция, Крит, Кипър и някои Егейски острови. Въстаниците завземат голяма площ. На 22 януари 1822 г. е свикано първото Народно събрание в Пиада (близо до Епидавър). Гръцките андарти обявяват независимостта на Гърция от Османската империя, приемайки демократична конституция. Военните действия срещу османските сили продължават сравнително успешно. В отговор на съзаклятието, в Константинопол е публично обесен за назидание цариградският патриарх Григорий V. Това е възприето изключително неодобрително в Западна Европа, като британското и френското правителство започват да подозират, че въстанието е претекст, от който Руската империя да се възползва с цел да овладее Константинопол. В резултат от западноевропейската политика настъпва разрив сред бунтовниците, който води до междуособна борба. В края на 1823 г. избухва гражданска война, продължила до 1825 г.[10]
Поради невъзможност за друго, и поради неконтролируемия еничарски корпус, султанът се обръща за военна помощ към своя египетски васал Мохамед Али паша, която молба е последвана от незабавна международна намеса, защото египетски сили под командването на сина на Мохамед – Ибрахим Али се отправят към Егейско море. Ибрахим дебаркира в Пелопонес и се дислоцира в Триполи – административен център на региона.
Междувременно под натиска на общественото мнение в европейските държави за съпричастност към гръцките борци за независимост, се намесват великите сили и изходът от конфликта намира своето бързо разрешение в духа на модерния за времето си филелинизъм. През 1827 г. в Лондон е приета конвенция в подкрепа на независимостта на Гърция. На 20 октомври 1827 г. съвместна британска, френска и руски ескадра под командването на британския вицеадмирал Едуард Кондрингтон навлиза в гръцки води и в четири часовата битка при Наварин, съюзниците разгромяват обединения турско-египетски флот. След морското сражение, френските войски дебаркират на брега и оказват помощта си за разгрома на османците.
След тази победа, съюзниците не предприемат по-нататъшни съвместни действия, насочени към подкопаване на военната мощ на Османската империя, поради настъпили разногласия в лагера относно разделянето на бившите османски владения. Възползвайки се от тази неоценима помощ, Махмуд II през декември 1827 г. (след като е ликвидирал еничарския корпус) обявява война на Русия. Започва Руско-турската война от 1828 – 1829 г., която завършва с безпрецедентен турски разгром и с подписването на Одринския мирен договор от 1829 г., с който Османската империя признава независимостта на Гърция.
На 3 февруари 1830 г. в Лондон е подписан и лондонският протокол, по силата на който е официално призната независимостта на Гърция и от международната общност. До средата на 1832 г. е осъществена и демаркацията на границите на новата европейска държава на линията Арта-Волос.
След успешния край на гръцкото движение за независимост, страната остава независима държава в продължение на близо 2 века (с изключение на периода, в който е окупирана по време на Втората Световна война), сменяйки на няколко пъти формата си на управление. Понастоящем (2022 г.), под името Република Гърция, е част от Европейския съюз.
Вижте също
[редактиране | редактиране на кода]Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ а б War of Greek Independence | History, Facts, & Combatants | Britannica // Encyclopedia Britannica. Посетен на 13 януари 2025. (на английски)
- ↑ The War Chronicles: From Flintlocks to Machine Guns: A Global Reference of ..., Joseph Cummins, 2009, p.50
- ↑ а б Данова 2003, с. 116.
- ↑ а б Кръстьо Манчев. Гръцката национална революция (1821–1830). Гръцкото общество в началото на XIX век // История на балканските народи. Том 1 (58) — 1352–1878 — Моята библиотека. Посетен на 15 януари 2025.
- ↑ Участие на българите в Гръцката завера. 1821 г.
- ↑ Греческая национально-освободительная революция 1821 – 1829, архив на оригинала от 18 февруари 2005, https://web.archive.org/web/20050218000626/http://www.cultinfo.ru/fulltext/1/001/008/014/237.htm, посетен на 18 февруари 2005
- ↑ Greek War of Independence 1821 – 1832 Архив на оригинала от 2007-09-30 в Wayback Machine. ((en))
- ↑ Данова, Надя, Апостолос Христакудис. История на нова Гърция. София, Абагар пъблишинг, 2003. ISBN 954-584-291-1. с. 34.
- ↑ Sowards, Steven. Twenty-five Lectures on Modern Balkan History: The Greek Revolution and the Greek State // Michigan State University, 1999-06-14. Архивиран от оригинала на May 10, 2008. Посетен на 2008-08-31.
- ↑ Nina M. Athanassoglou-Kallmyer French images from the Greek War of Independence (1821 – 1830) Publisher: Yale University Press (September 10, 1989) ISBN 0-300-04532-8 ISBN 978-0-300-04532-1 ((en))
- Данова, Надя, Апостолос Христакудис. История на нова Гърция. София, Абагар пъблишинг, 2003. ISBN 954-584-291-1. с. 367.
|
