Направо към съдържанието

Волокитине

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Волокитине
на украински: Волокитине
на руски: Волокитино
— село —
„Златната врата“ на дома Миклашевски
„Златната врата“ на дома Миклашевски
Разположение в Украйна
51.4594° с. ш. 33.8139° и. д.
Волокитине
Разположение в Сумска област
51.4594° с. ш. 33.8139° и. д.
Волокитине
Страна Украйна
ОбластСумска област
РайонКонотопски район
ОбщинаПутивълска селищна община
Надм. височина158 m
Население511[1] души (2001 г.)
Първо споменаване1684 г.
Пощенски код41510
Телефонен код+380 5442
Часова зонаUTC+2:00, лятото: UTC+3:00
Волокитине в Общомедия

Волокитине (на украински: Волокитине, на руски: Волокитинo; в миналото също Волокитин[2]) е село в Путивълска селищна община в Конотопски район на Сумска област в Украйна.[3]

Разположено е на брега на реките Клевен и Есман, на 47,3 km въздушна линия от общинския център – град Путивъл – и на 49,3 км от районния център – град Конотоп.

Идентификационният код на селото според въведеният през 2020 г. Кодификатор на административно-териториалните единици и територии на териториалните общини (КАТОТТГ) е: UA59020150060012884.[3] Идентификационният код според старата класификационна система КОАТУУ е бил: 5923881901.[4]

До 2020 г. органът на местното самоуправление е бил Волокитинският селски съвет (община), в чийто състав са влизали селата Кочерги, Кубареве и Щербинивка, както и село Волокитине, което е било административният център. След това местното самоуправление се изпълнява от Путивълската селищна община.[3]

До 19 юли 2020 г. селото е влизало в състава на Путивълски район, а след като той е леквидиран, то става част от Конотопски район.[5]

Според Преброяването на населението в Украйна през 2001 г., населението е 515 души.[6]

География

[редактиране | редактиране на кода]

Село Волокитине е разположено на десния бряг на река Есман, непосредствено до устието ѝ, вливащо се в река Клевен. Нагоре по течението на реката, на разстояние 2 км, се намира село Кочерги, надолу по течението, на разстояние 1 км, се намира село Щербинивка, а на отсрещния бряг на реката са селата Каган и Ротивка. Реките на това място са криволичещи, образуват лимани, крайречни езера (Ржавка) и блатисти езера.

История

[редактиране | редактиране на кода]

Волокитине

[редактиране | редактиране на кода]

Село (в миналото също Волокитин[2]) е дадено като феодално владение на полковника на Стародубския полк (териториално-административна, съдебна и военна единица на Казашкото хетманство и след неговото анектиране – на Руската империя)[7] – благородника Михаил Андреевич Миклашевски, съгласно хетмански универсал (указ) на хетман Иван Мазепа от 31.08.1688 г.[8][9][10][11][12][13][14] Феодалният статус спрямо рода Миклашевски е потвърден с потвърдителна царска дарствена грамота от цар Иван Алексеевич, цар Петър Алексеевич и царевня София Алексеевна от 15.03.1689 г.[15]

През 1706 г. Михаил А. Миклашевски е убит край полския град Несвиж в битка срещу шведите по време на Великата северна война.[16] Многобройните му владения са разделени между синовете му Андрей, Степан и Иван.[17] Село Волокитине се пада на сина му Степан Михайлович Миклашевски.[11][18] [19][20] Феодалният статус спрямо Степан М. Миклашевски и наследниците му впоследствие е потвърден с потвърдителен хетмански универсал на хетман Иван Скоропадски от 16.12.1710 г.,[21] както и потвърдителен хетмански универсал на хетман Иван Скоропадски от 06.04.1722 г.[21]

Селото остава владение на рода Миклашевски до края на Руската империя.

През 1859 г. Волокитине се споменава в официалното преброяване на населението на Черниговска губерния на Руската империя, като се посочва, че в него има 104 двора (домакинства) с общо 424 мъже и 445 жени (869 души) население.[22]

Дорошивка

[редактиране | редактиране на кода]

Днешното село Волокитине обхваща и територията на някогашната слобода Дорошивка (също наричана Дорошовка, Дорошевка), която се намирала едва на около 250 m от село Волокитине, преди те да бъдат сляти.[23][24][25] Тя е била основана във вид на малък хутор от благородника Кирил Дорошенко в Глуховската сотня (подразделение) на Нежинския полк (териториално-административна, съдебна и военна единица) на Казашко хетманство с благоволението на хетман Иван Скоропадски.[26][27][12]

След това, хуторът става феодално владение на полковника на Стародубския полк (териториално-административна, съдебна и военна единица на Казашкото хетманство и след неговото анектиране – на Руската империя)[7] – благородника Михаил Андреевич Миклашевски, който го разширява и превръща в слобода.[26][28][29][30][31] Михаил А. Миклашевски става феодал на слободата по силата на хетмански универсал (указ) и царска дарствена грамота от 15.03.1689 г., дадени му за своята военна служба.[32]

През 1706 г. Михаил А. Миклашевски е убит край полския град Несвиж в битка срещу шведите по време на Великата северна война.[16] Многобройните му владения са разделени между синовете му Андрей, Степан и Иван.[17] Слободата Дорошивка се пада на сина му Степан Михайлович Миклашевски.[26][12][13][33] Феодалният статус спрямо Степан М. Миклашевски и наследниците му впоследствие е потвърден с потвърдителен хетмански универсал на хетман Иван Скоропадски от 06.04.1722 г.[21]

През 1859 г. Дорошивка се споменава в официалното преброяване на населението на Черниговска губерния на Руската империя, като се посочва, че тя не е вече слобода, ами махала (на руски: деревня), и има 19 двора (домакинства) с общо 78 мъже и 85 жени (163 души) население.[23]

Имението на Миклашевски в село Волокитине

[редактиране | редактиране на кода]

Строителна история

[редактиране | редактиране на кода]
Андрей Миклашевски – създател на имението и Волокитинската порцеланова мануфактура

От 1688 г. (според други източници от 1679 г.)[34] село Волокитине е феодална собственост (поместие) на рода Миклшавески,[35] след като хетман Мазепа с указ го предоставя на неговия генерален есаул (дясната му ръка) – Михаил Миклашевски.[36] След смъртта на Михаил Миклашевски през 1706 г. в Несвиж по време на Северната война, селото се наследява от неговия втори син Степан Миклашевски.[36][37] Той е основателят на първото Волокитинско имение.[36] Неговият правнук – помешчикът (феодалът) Андрей Михайлович Миклашевски (1801–1895 г.) – преустройва и разкрасява имението между 1829 и 1830 г., построявайки господарски дом и оформя парк към него.[34][38] В началото на XX век, господарският дом и паркът се считат за един от най-добрите примери за автентично „старинно руско имение“ по отношение на „своите размери, благородническа простота, строгост, съразмерност и хармония сред всички имения в околията“.[38] По това време, имението е принадлежало като майоратна (лична) собственост на дъщерята на Андрей М. Миклашевски – Александра Андреевна Миклашевская, която след женитбата си с граф Андрей Андреевич Олсуфев се нарича графиня Александра А. Олсуфева (виж снимка по-долу).

Общ вид

[редактиране | редактиране на кода]

Волокитинското имение се разпростирало върху доста високо възвишение край мястото на сливане на двете реки Клевен и Есман.[38] Цялото имение е било оградено с висока не по-малко от три верста ограда от местни диви камъни.[38] Входът на имението представлявал красива готическа порта, украсена с порцеланови гербове от двете страни.[38] Портата е запазена и до днес, но е загубила декоративните си елементи.[34] От портата се е простирал широк път до предната фасада на господарския дом с южно изложение към долината.[38] Отпред дома са се намирали цветни лехи, а от лявата му страна – църква.[38] От двете страни на дома и зад него била разположена градина, чиято главна прелест била чудната перспектива, образувана от столетна широка липова алея, в чийто край се намирала грандиозна врата в строг английски готически стил с две кули и три арки.[38] Днес вратата е запазена до голяма степен и е известна като „Златната врата“ (виж по-долу). Тя е служила като парадна врата единствено като украшение на имението.[38] Освен това, недалеч от господарския дом Андрей Миклашевски построил и паметник на своята съпруга във вид на египетска пирамида, в чиято вътрешност била поместена мраморна статуя на жена, наведена над урна.[38]

  • Входната порта към имението, на заден план – църквата в имението. Края на 19/ началото на 20 век.
    Входната порта към имението, на заден план – църквата в имението. Края на 19/ началото на 20 век.
  • Входната порта – снимана от вътрешната страна на излизане на вън
    Входната порта – снимана от вътрешната страна на излизане на вън
  • Предната фасада на господарския дом на имението. Отпред стоят децата на графиня Анна Андреевна Олсуфева, родена Миклашевская, – графовете Алексей и Андрей Олсуфови.
    Предната фасада на господарския дом на имението. Отпред стоят децата на графиня Анна Андреевна Олсуфева, родена Миклашевская, – графовете Алексей и Андрей Олсуфови.
  • Изглед на господарския дом отзад – откъм парка
    Изглед на господарския дом отзад – откъм парка
  • Графиня Анна Андреевна, родена Миклашевская, и граф Андрей Андреевич Олсуфиев в имението на Миклашевски във Волокитине
    Графиня Анна Андреевна, родена Миклашевская, и граф Андрей Андреевич Олсуфиев в имението на Миклашевски във Волокитине
  • Църквата към имението и английската градина пред нея
    Църквата към имението и английската градина пред нея
  • Готическата „Златната врата“ в края на парка с мраморна табела на средния фронтон с надпис: „За по-голяма слава Божия през 1875 г. построена от А. Миклашевски“
    Готическата „Златната врата“ в края на парка с мраморна табела на средния фронтон с надпис: „За по-голяма слава Божия през 1875 г. построена от А. Миклашевски“

Господарски дом

[редактиране | редактиране на кода]

Господарският дом е бил построен през 1830-те години като дървена едноетажна сграда построена в стил ампир.[34][38]

Външен вид

[редактиране | редактиране на кода]

Предната фасада е устроена с портик, фронтон и шест колони с разкошни коринтски щукатурни капители.[38] Колонадата е стояла перпендикулярно на балкона на мецанина, ограден с красива чугунена решетка.[38] Стените на предната фасада са били съвършено гладки с прости корнизи с удебелени бели рамки на прозорците и черни водоотводни тръби, както е било обичайно за старинните постройки.[38] Отстрани на предната фасада е бил главният вход на дома. Пред сградата е бил разположен градински партер с цветни лехи, а днес на тяхно място се намира паметник на загиналите във Втората световна война.[34]

Задната фасада на дома е типичен образец за господарски дом в стил ампир.[38] Нейната средната част е леко издадена напред и е снабдена на горния етаж с балкон, излизащ от полукръгла арка, а на върха е украсена с фронтон с дърворезба на гербове.[38] На долния етаж тя е снабдена с открита, полукръгла тераса, украсена с оранжерийни растения, а от там се разкривала гледка към тревна площ, осеяна с дървета недалеч от къщата, сред които се набивал на око огромен вековен кестен, чиите причудливи клони допирали земята. На покрива на къщата имало кръгла площадка оградена с решетка, на която бил разположен флагщок за окачване на знаме.[38]

  • Предната фасада на господарския дом на имението. Отпред стоят децата на графиня Анна Андреевна Олсуфева, родена Миклашевская, – графовете Алексей и Андрей Олсуфови.
    Предната фасада на господарския дом на имението. Отпред стоят децата на графиня Анна Андреевна Олсуфева, родена Миклашевская, – графовете Алексей и Андрей Олсуфови.
  • Изглед на господарския дом отзад – откъм парка
    Изглед на господарския дом отзад – откъм парка
  • Изглед на господарския дом отзад – откъм парка
    Изглед на господарския дом отзад – откъм парка
  • Графиня Анна Андреевна, родена Миклашевская, и граф Андрей Андреевич Олсуфиев в имението на Миклашевски във Волокитине
    Графиня Анна Андреевна, родена Миклашевская, и граф Андрей Андреевич Олсуфиев в имението на Миклашевски във Волокитине

Вътрешен вид

[редактиране | редактиране на кода]

По широко каменно стълбище се влиза във висок просторен вестибюл (фоае), в което вляво има врата към жилищния тракт, отпред пък има вито сълбище към мецанин, а вдясно се отива към парадната зала (представителния тракт), чието преддверие е служило като т. нар. официантска стая за прислугата, в която са се помещавали шкафове със сребърни прибори, порцелананова посуда, кристални съдове, сред които и старинни чаши за вино с руски императорски вензели и чаши от бохемско стъкло.[38]

Портретът на Михаил Андреевич Миклашевски

Парадната зала за гости се разпростирала по цялата ширина на сградата и е била най-красивото помещение в нея.[39] Особено впечатление е правела порцелановата камина, изработена във Волокитинската порцеланова мануфактура, собственост на Миклашевски.[38] Тя е била украсена с полукръгли, жълти колони, имитиращи мрамор, с изящни позлатени йонийски капители.[39] Тук, както и в другите парадни (представителни) стаи на къщата, фризовете и корнизите по тавана са много красиво изрисувани от различни знаменити местни художници, работещи в порцелановата мануфактура.[39] Щукатурата на корниза е била скромна, но изящна.[39] На една от стените на залата е окачен щит с церемониален боздуган и оръжия на стародубския полковник Михаил Миклашевски (родоначалник на рода Миклашевски) и негов портрет в цял ръст, в параден брокатен контуш, червени ботуши и параден боздуган в ръка.[39] Портретът е точно копие на оригинала, който се съхранява в построения от полковника Видубицки манастир в Киев, където той е и погребан.[39] На отсрещната стена са окачени работи на художника Николай Ге – портрет в половин ръст на Андрей Миклашевски – основателят на Волокитинското имение и Волокитинската порцеланова мануфактура, създаден през 1879 г.[39] Между прозорците на залата, разкриващи гледката към градината, е било окачено голямо огледало с извънредно сложно и богато изрисувана порцеланова рамка.[39] По стените са висели и други гравюри.[39] Мебелите са били бели със златисти нишки.[39]

Първото, което прави впечатление в Парадната зала за гости е голям порцеланов двуетажен полилей в много изящен дизайн.[39] Освен него има много други най-различни порцеланови вещи от Волокитинската порцеланова мануфактура: вази, фигурки, чашки и пр., всичко естествено в отбрани красиви образци.[39] Сред портретите тук е и един голям семеен портрет в цял ръст на графиня Александра Андреевна Олсуфева (родена Миклашевска) с двамата ѝ сина (нарисуван от Николай Ге през 1879 г.) и портрет от 1876 г. на съпруга на господарката на имението Волокитине – граф Андрей Андреевич Олсуфев – почитан московчанин и генерал от кавалерията.[39] Сред отделните вещи в гостната са и хубави големи бронзови часовници в стила на Луи XV.[39] Дивани и кресла от червено махагеново дърво от времето на император Николай I: сред тях красиви овални масички „Jacob“, прелестна маса от флорентинска изработка с плотскости от шлифован камък, старинен скрин с маркетри на мраморни дъски и прочее.[39]

  • Кабинетът в господарския дом. Вижда се порцеланов полилей, а отляво – портрет на графиня Олсуфеева със синовете ѝ. Снимка от началото на XX век
    Кабинетът в господарския дом. Вижда се порцеланов полилей, а отляво – портрет на графиня Олсуфеева със синовете ѝ. Снимка от началото на XX век
  • Зала с портрет на хетман Миклашевски и оръжия от времето на Петър I
    Зала с портрет на хетман Миклашевски и оръжия от времето на Петър I
  • Огледало в невероятна порцеланова рамка от Волокитинската порцеланова мануфактура
    Огледало в невероятна порцеланова рамка от Волокитинската порцеланова мануфактура

Жилищните и домакински стаи се отличават с простота и уют.[39] Тук също е имало красиви стари мебели – например в спалята е имало прекрасно голямо легло от орехова дърворезба.[39] До гостната стая пък се е намирал кабинетът с книжни шкафове от брезово и абаносово дърво, по стените имало литографни и акварелни портрети, както и един портрет с маслени бои на известния граф Павел Кисельов.[39]

От вестибюла, по тясно вито стълбище се качва на мецанина, които се състои от пет високи удобни стаи с красива стара мебел и шкафове с порцелан на различни руски и чуждестранни марки, служещи като образец за Волокитинската порцеланова мануфактура.[39] От двата балкона на мецанина е имало красиви гледки.[39] От балкона на предната фасада се виждал в подножието градинският партер пред къщата с цветни лехи, встрани – прилежащата към имението църква „Покров Богородичен“, а в далечината – широка долина, по средата на която се сливат две рекички, а още по на далеч – гора и съседните села на Курска губерния.[39]

Разрушаване

[редактиране | редактиране на кода]

Къщата е разрушена от местните жители по време на смутове през Февруарската и Октомврийската революция от 1917 в Русия,[40] които водят до разпада на Руската империя, а впоследствие в нейните бивши „покрайнини“ – т.е. в Украйна – се надига първата освободителна борба за независимост, която продължава до 1921 г. Имението на Миклашевски и село Волокитине се оказват в смамия епицентър на Украинската революция (1917-1921 г.), прераснала в Украинска гражданска война. Днес селото попада в Украйна, но е в непосредствена близост до границата с Русия. Град Стародуб и Стародубска област, чийто управител е бил Михаил Андреевич Миклашевски, например, остават от другата страна на новата граница и до днес се намират в Русия. Територията, владяна от Миклашевски се разпокъсва.

Днес на мястото на господарския дом има земни насипи, които позволяват да се определи някогашното му местоположение.[40] Съдбата на обзавеждането и реликвите, които са се нахождали в имението, не е изяснена.[40] Всичко се изгубва в смутта на революцията.

Църквата „Покров Богородичен“

[редактиране | редактиране на кода]

Църквата „Покров Богородичен“ в село Волокитине е построена със средства на помешчика (феодала) Андрей Миклашевски (1801–1895 г.) през 1857 г.[40] Тя не е оцеляла до днес.

Била е разположена вляво от градинския партер пред господарския дом, непосредствено до склона надолу към долината.[39] Известният църковен историк и Черниговски архиепископ Филарет Гумилевский пише за нея: „Великолепен храм, който би могъл да служи за украшение дори на столица.“[39]

Архитектура

[редактиране | редактиране на кода]

Църквата е тухлена, кръстовидна, еднокуполна църква с триетажна камбанария на западната фасада.[40] Тя е построена в преходен стил от късния класицизъм към романтизма.[41][42] Цялостната кръстокуполна структура на църквата е класицистична по характер, а неоготическите детайли на фасадната украса показват романтични влияния.[41][40] Първоначалният образец на храма бил проектиран като строго готическа църква, но император Николай I, който лично разгледал и утвърдил проекта, закръглил линиите и добавил купол, но острата камбанарийна кула и други детайли, придаващи общ готически вид на храма, са били запазени.[39] Храмът е бил центърът на дворцово-парковия ансамбъл на рода Миклашевски.[40][41]

Интериорът съдържал голям порцеланов иконостас, изработен във Волокитинската порцеланова мануфактура на Миклашевски.[40][41] Всички рамки на изображенията по иконостаса са от порцелан – деликатно и изящно изработени.[39] Шест от иконите на царските двери са нарисувани върху порцелан.[39] Връхният корниз на иконостаса се поддържал от четиси синьо-златни порцеланови колони, по които се увивали лозови клонки.[39] Единствено съществуването тук на местна порцеланова мануфактура позволило да се преодолеят техническите трудности при изработката и монтирането на тия големи чудни порцеланови колони.[39] Пред иконостаса и зад престола са се намирали девет високи порцеланови свещника.[39] От купола и тавана са се спускали четири огромни порцеланови паникандила (полилеи).[39] Цялата църковна утвар също е била изработена от порцелан: кивоти, дарохранителници, паникадило, поликадила, девет високи свещника и др.[40] Дарохранителницата била особено забележителна вещ, чиято композиция на мотивите и архитектурната орнаментация несъмнено била вдъхновена от олтари и гробници от най-хубавия период на готическата скулптура.[40] Дървен готически хор допълвал художественото впечатление.[40] Снимки от интериора могат да бъдат видяни в украинската статия.

Разрушаване

[редактиране | редактиране на кода]

Църквата е стояла точно сто години и е била разрушена през 1955-1958 г. със заповед на Сумския областен изпълнителен комитет от 26 юни 1955 г. за „построяване на краварник“.[43][44] В същото време са били разграбени и унищожени безценни порцеланови изделия, включително иконостасът.[43] Известният украински художник Васил Касиян протестира срещу това варварство, като на 29 юни 1956 г. изпраща остро писмо до Михайло Гречуха – заместник-председател на Министерския съвет на Украинска съветска социалистическа република. Това обаче не помогна. И през 1958 г. Михайло Цапенко заснима процеса на отстраняване на останките от разрушената църква.

Фрагменти от уникалния порцеланов декор на църквата се намират в музейни колекции в Киев, Суми, Чернигов, Путивъл и Шостка.[45] Някои от тях могат да бъдат видяни тук.[45]

Вдясно от входа на църквата (според разказите на старите жители в крипта под нея) се намирал гробът на нейния основател, който бил свързан с криптата под храма чрез цяла мрежа от подземни тунели.[39][43] Тази теза обаче се нужда от изследване и доказателства. Преди няколко години в подножието на разрушената църква, срещу входната врата, е поставен паметник с изображение на църквата и надпис, който някога е бил гравиран на надгробната плоча на Андрей Миклашевски: „Мястото на последния покой на създателя на тази църква“.[39][43]

Волокитинска „Златна врата“

[редактиране | редактиране на кода]
„Златната врата“, 2019 г.
„Златната врата“, между 1900 и 1917 г.

Архитектър на Златната врата е неизвестен. Тя е построена през 1875 г. в неоготически стил (по други мнения в мавритански стил)[40] и се намира в английската градина зад господарския дом в имението.[38] Проектирана е като парадна врата с цел украшение на имението, тъй че тя всъщност никога не била използвана за минаване през нея.[38] Вратата се състои от три части: висока централна арка за превозни средства и две странични арки — за пешеходци. Върхът на вратата е украсен със зъбери. От двете страни на портата се издигат шестоъгълни кули със зъбери отгоре.[40] Някои автентични декоративни части на вратата не за оцеляли до днес – например, чугунената и бронзовата решетка на портата (днес те са заместени с други, далеч по-прости от оригиналните по своята форма и дизайн),[40] както и мраморната плоча с надпис на латински: „Ad maiorem Dei gloriam anno 1875 exec. A. Miclachevski“ (на български: „За по-голяма слава Божия през 1875 г. построена от А. Миклашевски“), която е била монтиран на високия фронтон на вратата от лицевата страна.[38][40] Съвременници си спомнят, че по време на нацистката окупация през Втората световна война, местен украински полицай унищожава тази плоча с изстрел от пушка.[40] Зад вратата се е разпростирала широко шосе, фланкирано с липи, което водело до съседното село Глухово – също собственост на Миклашевски.[38]

Волокитинска порцеланова мануфактура от XIX век

[редактиране | редактиране на кода]

Предистория

[редактиране | редактиране на кода]

Първият порцелан е изобретен в Китай още по време управлението на династията Шан (1600 г. пр. Хр.). Това китайско откритие за първи път се споменава в Европа през 13 век в книгата Пътешествия на Марко Поло.[46] Внесените китайски порцелани са били толкова високо ценени в Европа, че думата Китай се превръща в често използван синоним на порцелана, а порцеланът започва също да се нарича Бяло злато. Въпреки това китайските техники и съставки за производството на порцелан остават неизвестни на европейците.[47] Безбройните опити за копиране на китайския порцелан и собствено европейско производство са били векове наред неуспешни.[47] В германското кралство Саксония търсенето приключило през 1708 г., когато Еренфрид Валтер фон Чирнхаус произвел твърд, бял, полупрозрачен порцелан, комбинирайки каолин и алабастър, добити от саксонска мина в град Колдиц.[48][49] Това е строго пазена търговска тайна на саксонското предприятие.[49][50] Двамата изобретатели са наети от крал Август II, крал на Полша и курфюрст на Саксония, който спонсорира работата им в Дрезден и в град Майсен.

Руският император Петър Велики е бил отдаден на каузата да разкрие „голямата порцеланова тайна“ и е изпратил агент в Майсенската мануфактур, а накрая е наел майстор на порцелан от чужбина.[51] По-късно, неговата дъщеря – руската императрица Елисавета – подписва през 1744 г., споразумение за създаването на първата мануфактура за порцелан в Руската империя; преди това той е трябвало да бъде внасян. Технологията за производство на „бяло злато“ е срикно държана в тайна.

В историческата област Волиния в Украйна (тогава в Черниговската губерния на Руската империя) са открити находища на каолин и други важни съставки на порцелановата смес, заради което там са основани множество порцеланови манифактури.[52] Една от тях е Волокитинската мануфактура.

Основаване

[редактиране | редактиране на кода]
Някогашният Дом за нуждаещи се,[53] част от имението, построен в края на 19 век в стил „тухлено“ Ар Нуво. Сега тук се помещава училище
Изглед отпред на централната част от сградата

Манифактурата е основана през 1839 г. от помешчика (феодала) Андрей Михайлович Миклашевски (1801-1895 г.) върху имота на неговото имение и е действала до 1861 г.[52][54] За управители и художествени директори на мануфактурата били назначение французите – братя Дарт. Като работна ръка те използвали труда на крепостните селяни (роби) на Миклашевски.[52] След премахването на крепостничеството през 1861 г. от страна на царския режим, мануфактурата остава без работници и е ликвидиран

Продукция

[редактиране | редактиране на кода]

Основните продукти на манифактурата са посуда, свещници, порцеланови полилеи, рамки за огледала и др. Емблематично е обаче производството на малки порцеланови пластики – малки фигурки на историческа, романтична и битова тематика (дами и господа в исторически костюми). Особено популярна е порцелановата двойка, състояща се от „Казак“ и „Украинска девойка“. Именно тия фигурки прославят мануфактурата далеч отвъд границите на Украйна (по него време част от Черниговска губерния на Руската империя, а днес от Сумска област на Украйна). Още съвсем първите образци на продукцията са наградени с голям сребърен медал на Промишленото изложение в Санкт Петербург през 1839 г, а през 1850 на същото място е спечелен златен медал.[39] На изложба в град Кролевец през 1851 г. са представени образци на полихромна живопис върху порцелан.[55] Фирмени магазини са поддържани в Санкт Петербург, Киев и др.[39] Фабриката е закрита през 1862 г.[56]

Понастоящем порцеланови предмети от Волокитине се съхраняват в музеите на Суми, Харков, Киев, Москва, Санкт Петербург, Варшава, Париж, Будапеща, както и във Финландия и САЩ.[52]

В село Волокитине по него време е съществувала църква „Покров Богородичен“, чиято цялостна църковна утвар била изработена от порцелан: кивоти, дарохранителници, паникадило, поликандила, няколко метра високи свещници и др. По време на съветската епоха църквата и нейните порцеланови украшения са унищожени. Имението на Миклашевски също е унищожено. Запазени са останките от ландшафтния парк от 19-ти век.

За първи път след обявяването на независимостта на Украйна е организирана изложба на произведения на Волокитинската порцеланова манифактура, състояла се през септември-октомври 2011 г. Изложбата е подготвена и показана на посетителите от Националния музей на украинското народно декоративно изкуство в Киев. Сред експонатите са останките от някогашния порцеланов иконостас на църквата.[52]

  • Ваза с алегория на древногръцкия речния бог Скамандар (порцеланова ваза, Волокитино)
    Ваза с алегория на древногръцкия речния бог Скамандар (порцеланова ваза, Волокитино)
  • 19 век – чаен сервиз
    19 век – чаен сервиз
  • Ваза с древногръцката богиня Церера
    Ваза с древногръцката богиня Церера
  • Кана за мляко
    Кана за мляко
  • Лого на Волокитинската порцеланова мануфактура на Андрей Миклашевски
    Лого на Волокитинската порцеланова мануфактура на Андрей Миклашевски


През XX век

[редактиране | редактиране на кода]

През 1950-те години имението на Миклашевски, в което се намира и уникален архитектурен паметник – църквата „Покров Богородичен“, украсена с порцелан, е разрушено. Оцелели са само „Златната врата“, входният портал към имението, старите основи на господарския дом, домът за нуждаещи се към имението,[57] и английската градина (25 хектара, устроен през 1829-1830 г.).[58]

В близост до селото има много археологически паметници, по-специално огромна гробна могила на северняците (8-10 век).

Население

[редактиране | редактиране на кода]

Според преброяването на населението на Украинската ССР от 1989 г. населението на селото е 602 души, от които 269 мъже и 333 жени.[59]

Според преброяването на населението на Украйна от 2001 г. в селото са живели 511 души.[60]

Език

[редактиране | редактиране на кода]

Разпределение на населението по роден език според преброяването от 2001 г.:[61]

език проценти
украински 91,46 %
руски 8,54 %

Известни жители

[редактиране | редактиране на кода]

Източници

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ State Statistics Service of Ukraine. Number of actual population in rural areas, Sumska oblast (persons) by 059_PUTYVLSKYI RAION and Year // State Statistics Service of Ukraine. Посетен на 2023-01-31. (на украински)
  2. ↑ а б Штиглиц, Николай Бернгардович. XLVIII. Черниговская губерния. Список населенных мест по сведениям 1859 года. Санкт-Петербург, Центральный статистический комитет Министерства внутренних дел в Типографии Карла Вульфа, 1866 г. 600|Волокитин (Волокитино), с. казач. и вл.|при рч. Клевене. с. 29. Посетен на 2023-08-08. (на руски)
  3. ↑ а б в Децентралізація. село Волокитине // Архивиран от оригинала на 2022-01-24. Посетен на 2023-06-13. (на украински)
  4. ↑ Міністерство Фінансів України. Наказ № 318 // 2020-06-23. с. 49. Архивиран от оригинала на 2022-07-16. Посетен на 2023-06-13. (на украински)
  5. ↑ Верховна Рада України. Постанова Верховної Ради України про утворення та ліквідацію районів – прийняття від 17.07.2020 // Відомості Верховної Ради України (ВВР), 2020, № 33, ст. 235. 2020-07-17. Посетен на 2023-01-31. (на украински)
  6. ↑ State Statistics Service of Ukraine. Number of actual population in rural areas, Sumska oblast (persons) by 059_PUTYVLSKYI RAION and Year // State Statistics Service of Ukraine. Посетен на 2023-01-31. (на украински)
  7. ↑ а б Ригельман, Александр Иванович. Лѣтописное повѣствованiе о Малой Россiи и ея народѣ и козакахъ вообще. Москва, Университетская типография, 1847. с. 194-199. Посетен на 2023-08-01. (на руски)
  8. ↑ Василенко, Николай Прокофьевич. Материалы для истории экономического, юридического и общественного быта Старой Малороссии. Т. Выпускъ J: Генеральное следствие о маетностях Нежинского полка 1729-1730 гг. Чернигов, Земский сборник Черниговской губернии, 1901. с. 394. Посетен на 2023-08-08. (на руски)
  9. ↑ Граф Милорадович, Григорий Александрович. Родословная книга черниговского дворянства. Т. 1, част 5. Санкт-Петербург, Санкт-Петербургская Губернская Типография, 1901 г. с. 124. Посетен на 2022-12-12. (на руски)
  10. ↑ Лазаревскій, Александръ Матвѣевичъ. Люди старой Малороссіи // Кіевская старина 1 (Августъ (№ 8)). Типография Г. К. Корчак-Новицкаго, Августъ 1882 г. с. 244.
  11. ↑ а б Василенко, Николай Прокофьевич. Материалы для истории экономического, юридического и общественного быта Старой Малороссии. Т. Выпускъ J: Генеральное следствие о маетностях Нежинского полка 1729-1730 гг. Чернигов, Земский сборник Черниговской губернии, 1901. с. 31-32. Посетен на 2023-08-08. (на руски)
  12. ↑ а б в Токарєв, Сергій Анатолійович. Глуховская сотня за материалами ревизий Нежинского полка в 30-40-х годах XVIII ст. // Сіверщина в історії України 3. Національний заповідник „Глухів“; Центр пам’яткознавства НАН України і УТОПІК, 2010. ISBN 978-966-8999-20-8. с. 180. Архивиран от оригинала на 2023-05-07.
  13. ↑ а б Модзалевский, Вадим Львович. Малороссийскiй родословникъ. Съ 40 портретами. Т. 3 (Л – О). Киев, Типо-Литография "С. В. Кульженко", 1912 г. с. 477. Посетен на 2023-08-08. (на руски)
  14. ↑ Лазаревскій, Александръ Матвѣевичъ. Описание старой Малороссии. Материалы для истории заселения, землевладения и управления. Т. Том первый: Полк Стародубский. Киев, Типография К. Н. Милевского, 1888 г. с. 29. Посетен на 2023-07-11. (на руски)
  15. ↑ Василенко, Николай Прокофьевич. Материалы для истории экономического, юридического и общественного быта Старой Малороссии. Т. Выпускъ J: Генеральное следствие о маетностях Нежинского полка 1729-1730 гг. Чернигов, Земский сборник Черниговской губернии, 1901. с. 386-390. Посетен на 2023-08-08. (на руски)
  16. ↑ а б Модзалевский, Вадим Львович. Малороссийский родословник. Т. Третий: Л-О. Киев, Типо-литография С. В. Кульженко, 1912 г. с. 479. Посетен на 2023-01-30. (на руски)
  17. ↑ а б Лазаревскій, А. Люди старой Малороссіи // Кіевская старина 1 (Августъ (№ 8)). Типография Г. К. Корчак-Новицкаго, Августъ 1882 г. с. 249.
  18. ↑ Модзалевский, Вадим Львович. Малороссийскiй родословникъ. Съ 40 портретами. Т. 3 (Л – О). Киев, Типо-Литография "С. В. Кульженко", 1912 г. с. 481. Посетен на 2023-08-08. (на руски)
  19. ↑ Лазаревскій, Александръ Матвѣевичъ. Люди старой Малороссіи // Кіевская старина 1 (Августъ (№ 8)). Типография Г. К. Корчак-Новицкаго, Августъ 1882 г. с. 249.
  20. ↑ Лазаревскій, Александръ Матвѣевичъ. Описание старой Малороссии. Материалы для истории заселения, землевладения и управления. Т. Том первый: Полк Стародубский. Киев, Типография К. Н. Милевского, 1888 г. с. 33. Посетен на 2023-07-11. (на руски)
  21. ↑ а б в Василенко, Николай Прокофьевич. Материалы для истории экономического, юридического и общественного быта Старой Малороссии. Т. Выпускъ J: Генеральное следствие о маетностях Нежинского полка 1729-1730 гг. Чернигов, Земский сборник Черниговской губернии, 1901. с. 390-392. Посетен на 2023-08-08. (на руски)
  22. ↑ Штиглиц, Николай Бернгардович. XLVIII. Черниговская губерния. Список населенных мест по сведениям 1859 года. Санкт-Петербург, Центральный статистический комитет Министерства внутренних дел в Типографии Карла Вульфа, 1866 г. 600|Волокитин (Волокитино), с. казач. и вл.|при рч. Клевене. с. 29. Посетен на 2023-08-08. (на руски)
  23. ↑ а б Штиглиц, Николай Бернгардович. XLVIII. Черниговская губерния. Список населенных мест по сведениям 1859 года. Санкт-Петербург, Центральный статистический комитет Министерства внутренних дел в Типографии Карла Вульфа, 1866 г. 606|Дорошевка (Дорошовка), д. вл.|при рч. Клевене. с. 29. Посетен на 2023-08-08. (на руски)
  24. ↑ Бібіков, Дмитро Валентинович. Ще раз про обряд поховання носіїв роменської культури // Археологія і давня історія України 40 (3). 2021. DOI:10.37445/adiu.2021.03.08. с. 149.
  25. ↑ Самоквасов, Дмитрий Яковлевич. Северянская земля и Северяне по городищам и могилам. Москва, Синодальная типография, 1908. с. 113. Посетен на 2023-08-08. (на руски)
  26. ↑ а б в Василенко, Николай Прокофьевич. Материалы для истории экономического, юридического и общественного быта Старой Малороссии. Т. Выпускъ J: Генеральное следствие о маетностях Нежинского полка 1729-1730 гг. Чернигов, Земский сборник Черниговской губернии, 1901. с. 31. Посетен на 2023-08-08. (на руски)
  27. ↑ Андрєєв, Віталій Миколайович и др. Рід Дорошенків у громадсько-політичному та культурному житті України (XVII – початок ХХ ст.) // Український історичний журнал (1). 2015 г. с. 48. Архивиран от оригинала на 2023-06-13.
  28. ↑ Токарєв, Сергій Анатолійович. Глуховская сотня за материалами ревизий Нежинского полка в 30-40-х годах XVIII ст. // Сіверщина в історії України 3. Національний заповідник „Глухів“; Центр пам’яткознавства НАН України і УТОПІК, 2010. ISBN 978-966-8999-20-8. с. 180. Архивиран от оригинала на 2023-05-07.
  29. ↑ Граф Милорадович, Григорий Александрович. Родословная книга черниговского дворянства. Т. 1, част 5. Санкт-Петербург, Санкт-Петербургская Губернская Типография, 1901 г. с. 124. Посетен на 2022-12-12. (на руски)
  30. ↑ Лазаревскій, А. Люди старой Малороссіи // Кіевская старина 1 (Августъ (№ 8)). Типография Г. К. Корчак-Новицкаго, Августъ 1882 г. с. 248-249.
  31. ↑ Модзалевский, Вадим Львович. Малороссийскiй родословникъ. Съ 40 портретами. Т. 3 (Л – О). Киев, Типо-Литография "С. В. Кульженко", 1912 г. с. 479, 481. Посетен на 2023-08-05. (на руски)
  32. ↑ Василенко, Николай Прокофьевич. Материалы для истории экономического, юридического и общественного быта Старой Малороссии. Т. Выпускъ J: Генеральное следствие о маетностях Нежинского полка 1729-1730 гг. Чернигов, Земский сборник Черниговской губернии, 1901. с. 31, 386-390. Посетен на 2023-08-08. (на руски)
  33. ↑ Лазаревскій, Александръ Матвѣевичъ. Люди старой Малороссіи // Кіевская старина 1 (Августъ (№ 8)). Типография Г. К. Корчак-Новицкаго, Августъ 1882 г. с. 248-249.
  34. ↑ а б в г д Михайліченко, Микола Анатолійович и др. Парк-пам’ятка садово-паркового мистецтва місцевого значення «Волокитинський»: історія, сучасний стан та перспективи використання як об’єкту туризму // Сумська старовина (LVІ [56]). DOI:10.21272/starovyna.2020.56.6. с. 67.
  35. ↑ Граф Милорадович, Григорий Александрович. Родословная книга черниговского дворянства. Т. 1, част 5. Санкт-Петербург, Санкт-Петербургская Губернская Типография, 1901 г. с. 124. Посетен на 2022-12-12. (на руски)
  36. ↑ а б в Дорошенко, Петр. Волокитино: Черниговской губ., Глуховского уезда, имение статс-дамы графини Алекс. Андр. Олсуфьевой, рожд. Миклашевской // Столица и усадьба — Журнал красивой жизни (44). Петроград, 1915-10-15. с. 4.
  37. ↑ Токарєв, Сергій Анатолійович. Глуховская сотня за материалами ревизий Нежинского полка в 30-40-х годах XVIII ст. // Сіверщина в історії України 3. Національний заповідник „Глухів“; Центр пам’яткознавства НАН України і УТОПІК, 2010. ISBN 978-966-8999-20-8. с. 180. Архивиран от оригинала на 2023-05-07.
  38. ↑ а б в г д е ж з и к л м н о п р с т у ф х ц ч Дорошенко, Петр. Волокитино: Черниговской губ., Глуховского уезда, имение статс-дамы графини Алекс. Андр. Олсуфьевой, рожд. Миклашевской // Столица и усадьба — Журнал красивой жизни (44). Петроград, 1915-10-15. с. 6.
  39. ↑ а б в г д е ж з и к л м н о п р с т у ф х ц ч ш щ ю я аа аб ав аг ад ае аж Дорошенко, Петр. Волокитино: Черниговской губ., Глуховского уезда, имение статс-дамы графини Алекс. Андр. Олсуфьевой, рожд. Миклашевской // Столица и усадьба — Журнал красивой жизни (44). Петроград, 1915-10-15. с. 7.
  40. ↑ а б в г д е ж з и к л м н о п р Михайліченко, Микола Анатолійович и др. Парк-пам’ятка садово-паркового мистецтва місцевого значення «Волокитинський»: історія, сучасний стан та перспективи використання як об’єкту туризму // Сумська старовина (LVІ [56]). DOI:10.21272/starovyna.2020.56.6. с. 68.
  41. ↑ а б в г Вечерський, Віктор. Монастирі та храми Путивльщини. Київ, Техніка, 2007 г. ISBN 966-575-043-7. с. 152. Посетен на 2023-06-28. (на украински)
  42. ↑ Михайліченко, Микола Анатолійович и др. Парк-пам’ятка садово-паркового мистецтва місцевого значення «Волокитинський»: історія, сучасний стан та перспективи використання як об’єкту туризму // Сумська старовина (LVІ [56]). DOI:10.21272/starovyna.2020.56.6. с. 68-69.
  43. ↑ а б в г Михайліченко, Микола Анатолійович и др. Парк-пам’ятка садово-паркового мистецтва місцевого значення «Волокитинський»: історія, сучасний стан та перспективи використання як об’єкту туризму // Сумська старовина (LVІ [56]). DOI:10.21272/starovyna.2020.56.6. с. 69.
  44. ↑ Вечерський, Віктор. Монастирі та храми Путивльщини. Київ, Техніка, 2007 г. ISBN 966-575-043-7. с. 153. Посетен на 2023-06-28. (на украински)
  45. ↑ а б ООО „ПАЛЛАДА“. Фрагменты фарфорового иконостаса завода Миклашевского в Путивльском краеведческом музее-заповеднике // 2014-01-28. Архивиран от оригинала на 2014-08-10. Посетен на 2023-02-02. (на руски)
  46. ↑ Поло, Марко. Пътешествия. 2. изд. София, Изток-Запад, 2015 г., [около 1300 г.] ISBN 978-619-152-580-5. (на български)
  47. ↑ а б Temple, Robert K.G. (2007). The Genius of China: 3,000 Years of Science, Discovery, and Invention (3rd edition). London: André Deutsch, pp. 104-5. ISBN 978-0-233-00202-6 (на английски език)
  48. ↑ Burns, William E. Science in the enlightenment: An encyclopedia. Santa Barbara, ABC-Clio, 2003. ISBN 978-1-57607-886-0. с. 38–39. Архивиран от оригинала на 2015-11-20. (на английски език)
  49. ↑ а б Richards, Sarah. Eighteenth-century ceramic: Products for a civilised society. Manchester, Manchester University Press, 1999. ISBN 978-0-7190-4465-6. с. 23–26. (на английски език)
  50. ↑ Wardropper, Ian. News from a radiant future: Soviet porcelain from the collection of Craig H. and Kay A. Tuber. Chicago, Art Institute of Chicago, 1992. ISBN 978-0-86559-106-6. Архивиран от оригинала на 2017-12-02.
  51. ↑ Михайлова, Т. И. История русских изобретений. Фарфор. // Казанский национальный исследовательский технологический университет (КНИТУ). Посетен на 2023-02-02. (на руски)
  52. ↑ а б в г д Слободянюк, Тетяна. Від мініатюри — до іконостасу // Україна Молода. 2011-09-29. Посетен на 2023-02-02.
  53. ↑ Бородянський, Володимир Володимирович. Наказ № 630 // www.gov.ua. Міністерства культури, молоді та спорту України, 2020-02-10. с. 284, Богадільня Миклашевських. Посетен на 2023-02-09. (на украински)
  54. ↑ Бажан, Микола Платонович. Фарфор // Українська радянська енциклопедія. Т. том 11 книга 1: Стодола-Фітогеографія. Київ, Поліграфкнига, Київська книжкова фабрика, 1984 г. с. 534-535. Посетен на 2023-02-02. (на украински)
  55. ↑ Тараканова, Ольга Леонидовна. Заветный вензель А и М // Изделия из фарфора на отечественном антикварном рынке. Конспект лекций по дитсциплине «Предметы антиквариата» для студентов вузов, обучающихся по специальности 021600 «Книгораспространение». Москва, Московский государственный университет печати, 2005 г. Посетен на 2023-02-02. (на руски)
  56. ↑ Дорошенко, Петр. Волокитино: Черниговской губ., Глуховского уезда, имение статс-дамы графини Алекс. Андр. Олсуфьевой, рожд. Миклашевской // Столица и усадьба — Журнал красивой жизни (44). Петроград, 1915-10-15. с. 8.
  57. ↑ Бородянський, Володимир Володимирович. Наказ № 630 // www.gov.ua. Міністерства культури, молоді та спорту України, 2020-02-10. с. 284, Богадільня Миклашевських. Посетен на 2023-02-09. (на украински)
  58. ↑ Михайліченко, Микола Анатолійович и др. Парк-пам’ятка садово-паркового мистецтва місцевого значення «Волокитинський»: історія, сучасний стан та перспективи використання як об’єкту туризму // Сумська старовина (LVІ [56]). DOI:10.21272/starovyna.2020.56.6. с. 66–80.
  59. ↑ State Statistics Service of Ukraine. Number of actual and permanent population in rural areas, Sumska oblast (persons) by Region, Year, Population category and Gender // db.ukrcensus.gov.ua – Databank of State Statistics Service of Ukraine. State Statistics Service of Ukraine, 12.01.1989. Посетен на 2023-01-31. (на украински)
  60. ↑ State Statistics Service of Ukraine. Number of actual population in rural areas, Sumska oblast (persons) by Region and Year // db.ukrcensus.gov.ua – Databank of State Statistics Service of Ukraine. State Statistics Service of Ukraine, 2001-12-05. Посетен на 2023-02-02. (на украински)
  61. ↑ State Statistics Service of Ukraine. Distribution of the population by native language, Sumska oblast (in % to the total population) by Region, Year and Indicated as a native language // Databank of State Statistics Service of Ukraine. 2001-12-05. Посетен на 2023-02-02. (на английски)[неработеща препратка]
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Волокитине“ в Уикипедия на украински. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Волокитине&oldid=12277236“.