Влахо-български грамоти

Влахо-българските грамоти и хронологично следващите ги влахо-молдовски грамоти са паметници на българския език и средновековната история от земите на днешна Румъния, създадени най-вече от влашките и молдовските войводи в периода ХIV-ХVII век на влахо-молдовска редакция на старобългарския език.

Значение

Тези грамоти са сред най-важните паметници и извори за изследване на българския език и история от времето от последните български царе преди падането под турско владичество до началото на Възраждането. Те са исторически извори и ценни автентични свидетелства за проучване на народните говори в Румъния, които принадлежат към групата на българските говори^[1] и за историята на българския език.

Грамотите имат и уникална историческа стойност. Те свидетелстват, че подобно на българските и руските царе и на немския кайзер, извеждащи титула си според римо-византйската традиция от името на Юлий Цезар, титулът на влашките войводи неизменно е Іw средновековното записване на Йоан - от името Йоан Асен на българския царски дом, техен сюзерен и безспорен авторитет за тях, от който те получават властта си.^[2]. Именно там по безспорен начин е посочено, че Влашкото княжество е васално на България чак до падането на Търновското царство под турска власт и че по времето на цар Иван Шишман на Карпатите има българска митница при прохода между замъка Бран и Рукър.^[3]^[4]

Изследвания

Те са обект на научни изследвания още преди средата на ХIХ век от руски учени, по-специално от Юрий Венелин от 1830 г. Вниманието и интересът към към тях не е намалял. Обстойното им издирване, изучаване и публикуване са дело на проф. Любомир Милетич. Най-голям брой се съхраняват в Румънската академия на науките, Румънската национална библиотека и други румънски музеи и архиви.

Същност

По форма това са кратки влашки официални документи с разнообразен предмет: за дарения, административни, политически, потвърдителни, съдебни, за покупко-продажби и т.н. Написани са на говорим български език, съществено отличаващ се от средновековния църковен български език, използван в богослужебната литератуа.

Епоха на създаване

Открити са десетки влахо-български и влахо-молдовски грамоти. Най-старата запазена грамота е от времето на войводата Владислав (1364-1372), но не може да бъде датирана по-точно. Най-старата точно датирана грамота е от 1379 г. Последните, които могат да се отнесат към тази група, средновековни документи са от ХVII век от времето на управлението на Константин Бранковяну.

Източници

Юрий Венелин, Влахо-болгарския и дако-славянския грамоты. Спб., 1840
Д-ръ Л. Милетичъ и Д.Д.Агура, Дако-ромънитѣ и тѣхната славянска писменость, Бѣлѣжки отъ едно научно пѫтуванье въ Ромъния, СбНУНК, кн. IX, Държавна печатница, Издава Министерството на народното просвещение, София, 1893
Л. Милетичъ, Дако-ромънитѣ и тѣхната славянска писменость, Нови влахо-български грамоти отъ Брашовъ, Частъ II, Сборникъ за народни умотворения, Наука и книжнина, книга XIII, София, 1896
С. Б. Бернштейн, Разыскания в области болгарской исторической диалектологии. Τ. 1. Язык валашских грамот XIV-XV веков. М.-Л., 1948

[1] Д-ръ Л. Милетичъ и Д. Д. Агура, Бѣлѣжки отъ едно научно пѫтуванье въ Ромъния, Дако-ромънитѣ и тѣхната славянска писменость, СбНУНК, кн. IX, Държавна печатница, София, 1893, Издава Министерството на народното просвещение, стр. 263, 264

[2] Д-ръ Л. Милетичъ и Д. Д. Агура, Бѣлѣжки отъ едно научно пѫтуванье въ Ромъния, Дако-ромънитѣ и тѣхната славянска писменость..., стр.263, 264, 265

[3] Л. Милетичъ, Дако-ромънитѣ и тѣхната славянска писменость. Часть II, стр.47, Грамота № 2 (арх. № 299) отъ Радула II (1375—1380): „Тѡго радї, ц а р ю А л е ѯ а н д р е, варе ктȍ ти вамеш въ Рѹокеръ, да мѹ запрѣтиш да ѹзимат вамѫ, що закон. А инако да не смѣетъ ѹчинит. И кои либо щет битъ вамеш под Дѫбовнцѫ, и тои та(ко)ждере да имъ ѹзимат."

[4] Пламен Павлов, За северната границя на Второто българско царство през ХIII-ХIV век, © Електронно списание LiterNet, 11.06.2009, № 6 (115)

[1]

[2]

[3]

[4]