Владимир Каназирев
| Владимир Каназирев | |
| български офицер и революционер | |
 | |
| Роден | Владимир Николов Каназирев
14 октомври 1879 г.
|
|---|---|
| Починал | 26 декември 1962 г.
|
| Учил в | Национален военен университет |
| Семейство | |
| Баща | Никола Каназирев |
| Братя/сестри | Владислав Каназирев Иван Каназирев Райна Каназирева Петър Каназирев |
| Други роднини | Тодор Каназирев (дядо) Ерсен Каназирев (прадядо) Райна Стоянова (племенница) |
| Владимир Каназирев в Общомедия | |
Владимир Николов Каназирев е български юрист, учител, офицер (подполковник) и революционер, разложки войвода на Върховния македоно-одрински комитет.
Биография
[редактиране | редактиране на кода]
Ранни години
[редактиране | редактиране на кода]Владимир Каназирев е роден на 14 октомври 1879[1] в Мехомия, тогава в Османската империя. Син е на заможния търговец и революционер Никола Каназирев, а негови братя са революционерите Иван и Владислав Каназиреви. В края на 1896 година в къщата на Никола Каназирев Гоце Делчев основава мехомийския революционен комитет, в който влизат братята му Иван и Владислав.
Владимир Каназирев закършва класното училище в Мехомия и в 1897 година постъпва във Военното училище в София. През 1900 година го завършва с чин подпоручик и започва служба в 14 пехотен полк на Българската армия в Дупница. Включва се активно в дейността на ВМОК и подкрепя офицерското крило, начело с генерал Иван Цончев. Участва в Горноджумайското въстание като войвода на чета, която настъпва в Разлога и дава голямо сражение при село Недобърско. След неуспеха на въстанието се връща на служба в Българската армия. В навачерието на Илинденско-Преображенското въстание през лятото на 1903 година застава на чета на ВМОК от 50 души и се присъединява към отряда на генерал Цончев и полковник Анастас Янков. Участва в конференцията на 5 септември в Банско, на която е изработен планът за въстание в Серски революционен окръг. Заедно с брат си Владислав, Атанас Попкостов и Петър Лачин е определен войвода и военен ръководител в Разложко. Поради разкрития на властите Каназарив с останалите ръководители не успява да вдигне въстание в Мехомия и застава начело на дружина, към която се присъединява и Годлевската чета. С нея от 15 до 22 септември Каназирев се сражава с османските части и охранява бежанците от Годлево, Бачево, Обидим и Кремен, укрили се над Недобърско. На 22 септември Каназирев се опитва да разбие кордона около четата на Радон Тодев, но не успява и тя е унищожена. След това Каназирев заедно с Годлевската чета се оттегля към Рилския манастир на българска територия.
След въстанието постъпва отново на служба. По настояване на Цариград е уволнен и се отдава изцяло на революционна дейност. За разлика от мнозина офицери, които се оттеглят разочаровани от дейността на ВМОК, Каназирев е сред основните поддръжници на генерал Цончев и участва във възстановяването на офицерските братства. В 1904 година Каназирев е възстановен на служба, но продължава да поддържа и революционната дейност на ВМОК и е една от най-активните фигури в революционната организация. В 1904 година е произведен в чин поручик, а в 1908 година – капитан.
На дипломатическа служба
[редактиране | редактиране на кода]През 1909 година Владимир Каназирев напуска военна служба и постъпва на дипломатическа работа. Назначен е в българската легация в Санкт Петербург като консул, а след това работи в легацията в Париж като секретар. При посещение на сестра си Елена в САЩ, която е омъжена за американец, се запознава с Лилиян Рич от Сейнт Луис, с която се жени през 1911 година в Париж.
При избухването на Балканската война Каназирев се връща в страната и като доброволец е назначен за командир на 4 битолска дружина на Македоно-одринското опълчение. Каназирев участва във всички по-важни битки на Опълчението и ръководи първия етап на отблъскването на османския десант при Шаркьой. Носител е на кръст „За храброст“ IV степен II клас.[2] След Междусъюзническата война Каназирев се връща в САЩ при семейството си, но при намесата на България в Първата световна война отново се връща доброволец в България и е назначен за дружинен командир в 62 пехотен полк на Единадесета пехотна македонска дивизия. След края на войната на 30 януари 1920 е произведен в чин подполковник и уволнен от служба.[3]
В емиграция
[редактиране | редактиране на кода]След погрома от войната се премества в Париж, където завършва политически науки и право[4] през 1921 година. Същата година е изпратен в САЩ заедно с Лабро Киселинчев, където да се включи в дейността на македоно-българската емиграция в Новия свят.[5] Установява в Сент Луис, САЩ, където преподава френски език и европейска история в местната гимназия.[6] Скоро след основаването на Македонската патриотична организация той се оттегля от редовете ѝ и започва да гравитира около групата на вестник „Народен глас“. Основател и председател е на Народния комитет в Гранит сити, Медисън и Сейнт Луис, като развива активна обществена дейност. Изготвя „Апел към македоно-българските дружества и организации в Гранит сити и околността и към всички наши сънародници в Съединените щати и Канада“, чиято цел е подпомагането на България след Чирпанското земетресение от 1928 година. Посещава България същата година, както и през 1934 и 1938 година.[7] Умира през декември 1962 година в Ню Йорк.[8][9][10][11]
Военни звания
[редактиране | редактиране на кода]- Подпоручик (1901)
- Поручик (1904)
- Капитан (15 октомври 1908)
- Майор (28 юли 1915)
- Подполковник (20 януари 1920)
Родословно дърво
[редактиране | редактиране на кода]| Ерсен Каназирев (XVIII - XIX век) | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Тодор Каназирев (1815 - ?) | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Катерина Манушкина | Никола Каназирев (1841 - 1918) | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Мария Каназирева (1861 - ?) | Ана Каназирева (1867 - ?) | Петър Каназирев (1870 - 1931) | Иван Каназирев (1872 - 1920) | Владислав Каназирев (1876 - 1950) | Владимир Каназирев (1879 - 1962) | Юрдан Стоянов (1869 - 1910) | Райна Каназирева (1882 - ?) | Милан Грашев (1880 - 1924) | Елена Каназирева (1886 - ?) | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Райна Стоянова (1907 - 1977) | Иван Стоянов | Живка Грашева | Здравка Грашева | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
Външни препратки
[редактиране | редактиране на кода]- „Идеализъм и предателство. Снимка из македонските разпри“, публикувано във в-к „Реформи“, год. VI, бр. 7,8,9, София, 11 – 24 януари 1904 година
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Според някои източници на 15 септември
- ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 334.
- ↑ Руменин, стр.67 – 68
- ↑ Танчев, Иван. Македонският компонент при формирането на българската интелигенция с европейско образование (1878 – 1912) // Македонски преглед XXIV (3). 2001. с. 52.
- ↑ Чалгънова, Елена, Александър Гребенаров. Съюзът на македонските политически организации и проявите на Владимир Каназирев в САЩ след Първата световна война // „Македонски преглед“ XXXVIII (3). София, МНИ, 2015. с. 84.
- ↑ Чалгънова, Елена, Александър Гребенаров. Съюзът на македонските политически организации и проявите на Владимир Каназирев в САЩ след Първата световна война // „Македонски преглед“ XXXVIII (3). София, МНИ, 2015. с. 88 – 89.
- ↑ Чалгънова, Елена, Александър Гребенаров. Съюзът на македонските политически организации и проявите на Владимир Каназирев в САЩ след Първата световна война // „Македонски преглед“ XXXVIII (3). София, МНИ, 2015. с. 91 – 93.
- ↑ Чалгънова, Елена. Владимир Николов Каназирев (1879 – 1962), в: Военноисторически сборник, 2008, 1, стр.37 – 42., архив на оригинала от 5 февруари 2009, https://web.archive.org/web/20090205104605/http://vi-books.com/vis/vis8/vis8.1/VS-1_08.pdf, посетен на 11 април 2009
- ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 70 – 71.
- ↑ Енциклопедия „Пирински край“, том I. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1995. ISBN 954-90006-1-3. с. 416.
- ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 201.
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г. Т. 3 и 4. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996.
- Дейци на ВМОК
- Български революционери от Македония
- Български юристи от Македония
- Български просветни дейци от Македония
- Македоно-одрински опълченци
- Български подполковници
- Носители на орден „За храброст“ IV степен
- Двадесет и първи випуск на Националния военен университет „Васил Левски“
- Български военни дейци от Първата световна война
- Български дипломати от Македония
- Каназиреви
- Починали в Ню Йорк
- Българи в САЩ
- Български офицери от Македония
- Родени в Разлог
- Участници в Горноджумайското въстание
- Дейци на Македонската патриотична организация