Българска търговска банка
| Българска търговска банка | |
 Акция на банката | |
| Основаване | 1895 г. |
|---|---|
| Закриване | 1947 |
| Седалище |  Русе, България |
| Продукти | банкови услуги |
„Българска търговска банка“ (БТБ), известна и като Търгбанк, е историческа българска банка с официално седалище в Русе и адрес на управление в София. По време на своето съществуване от края на 19 век до средата на 20 век тя е най-голямата банка с предимно местен частен капитал. Свързана е чрез многобройни лични връзки с Народната партия. В периода 1914 – 1947 година директори на банката са баща и син Губиделникови.[1][2] Сред основните акционери е френската банка Банк дьо Пари и Пеи Ба, като през 30-те години на 20 век нейният дял от акциите възлиза на 33%.[3]
През 1912 година Българската търговска банка има уставен капитал от 5 000 000 лева. Печалбата ѝ за същата година е 407 471,63 лева, което я нарежда на трето място по печалби след Балканска банка и Българската генерална банка.[4]
През декември 1928 година общият кредит на банката е 80 милиона лева, а през юни 1929 година е увеличен на 100 милиона лева.[5] По време на световната стопанска криза (1929 – 1932) БТБ е една от българските банки, които се справят успешно с икономическите затруднения.[6]
Банката е известна като „банката на братя Бурови“, защото Иван Буров 30 години е председател на управителния съвет, реорганизира фамилната фирма от събирателно дружество в по-удобната акционерна форма, като създава „Банка Д. А. Буров & С-ие. Акционерно дружество", а Атанас Буров участва в управлението.
В началото на 40-те години Българската търговска банка има голямо участие във финансирането на износа на селскостопанска продукция от България в Германия, като си партнира с Дрезднер Банк и измества в значителна степен от пазара немската Дойче Банк (чрез Българска кредитна банка) и италианската Банка Комерчиале.[7]
На 27 декември 1947 година банката е национализирана и преименувана на Българска народна банка-4.[8]
Клонове и дъщерни предприятия на БТБ
[редактиране | редактиране на кода]През 30-те години на ХХ век Българската търговска банка има следните клонове[9]:
- Централен клон, София – улица „Граф Игнатиев“ № 10;
- Клон „Халите“, София – булевард „Мария-Луиза“ № 31;
- Клон „Юч-Бунар“, София – булевард „Драгоман“ № 21;
- Клон в Бургас;
- Клон във Варна – улица „Преслав“ № 15;
- Клон в Габрово;
- Клон в Попово;
- Клон в Пловдив;
- Клон в Русе;
- Клон в Сливен;
- Клон в Стара Загора;
- Клон в Трявна;
- Клон във Фердиданд;
- Клон в Хасково;
- Клон в Червен бряг;
- Клон в Шумен;
- Клон в Ямбол;
- Клон в Търново (основан през 1912 година);
- Клон в Лом.
Дъщерните предприятия на Българската търговска банка са банкови, минни, индустриални, търговски и други. През 1917 година в Бургас е основано минното акционерно дружество „Бъдеще“, което е свързано с капиталова уния с БТБ – участие на банката в капитала и управителния съвет на дружеството и обратно. Предметът на дейност на дружеството е въгледобив – първоначално в Бургаско, а впоследствие и в Твърдишко и Тревенско.[10] БТБ е основният акционер в Застрахователното дружество „България“, в чието управление участват и някои от главните акционери на самата банка.[11]
През 30-те години БТБ притежава няколко локални банки. Тя основава Харманлийската търговска банка (Южнобългарска банка), притежава и Видинската търговска банка. Южнобългарската търговска банка се занимава основно с финансиране и експорт на тютюн.[12] Българската търговска банка е собственик и на търговското дружество „Комерциум“, което получава представителството на „Даймлер-Бенц“ за България[13], както и на текстилната фабрика „Свети Георги“ в Трявна, на керамичната фабрика „Труд“ в Русе и други.[14]
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Рясков, Марко. Спомени и документи, Издание на Българска народна банка, София 2006, с. 290.
- ↑ Губиделникови, от които тръгна крилатият израз „шуробаджанащина“ // Дневник, 16 август 2007. Архивиран от оригинала на 2016-03-07. Посетен на 2 март 2016.
- ↑ Аладжов, Петър. Върховен комисар. Един живот в служба на стопанството, София 2000, с. 62, 65.
- ↑ Георгиев, Величко, Стайко Трифонов. История на българите 1878 – 1944 в документи. Т. I. 1878 – 1912. Част I. София, Просвета, 1994. ISBN 954-01-0558-7. с. 510-512.
- ↑ Българска народна банка. Сборник документи, т. III, 1915 – 1929, Главно управление на архивите, София 2001, с. 958.
- ↑ Аладжов, П., пос. съч., 59 – 61.
- ↑ Аладжов, П., пос. съч., с. 67 – 68.
- ↑ Аладжов, П., пос. съч., с. 192 – 193, 198.
- ↑ Аладжов, П., пос. съч., с. 57.
- ↑ Енциклопедия България, т. 1, А-В, София 1978, с. 423.
- ↑ Аврамов, Румен. Комуналният капитализъм: Т.III. София, Фондация Българска наука и култура / Център за либерални стратегии, 2007. ISBN 978-954-90758-9-2. с. 417 – 424.
- ↑ Аладжов, П., пос. съч., с. 67, 155.
- ↑ Аладжов, П., пос. съч., с. 67.
- ↑ Енциклопедия България, т. 1, А-В, София 1978, с. 527.
