Битка при Дубно
| Битка при Дубно | |||
| Втора световна война, Източен фронт | |||
 Операция „Барбароса“ – етапи на германското напредване (карта на английски език) | |||
| Информация | |||
|---|---|---|---|
| Период | 23 – 29 юни 1941 | ||
| Място | Северозападна Украйна | ||
| Резултат | германска победа | ||
| Страни в конфликта | |||
| |||
| Командири и лидери | |||
| |||
| Жертви и загуби | |||
 | |||
| Битка при Дубно в Общомедия | |||
.svg){kind=small}
Битката при Дубно (танково сражение при Дубно, Луцк и Ровно[1]) е една от най-мащабните танкови битки през Втората световна война и кулминация на приграничното сражение, което се развива непосредствено след нападението на Хитлерова Германия срещу Съветския съюз от 22 юни до 6 юли 1941 г. в Северозападна Украйна (Волинска област, Полесието) между германската група армии „Юг“ и войските на съветския Югозападен фронт. Съветските войски губят битката и са принудени да отстъпят териториите, които СССР отнема от Полша през септември 1939 г.
Според някои анализатори в битката при Дубно съветското командване пропуска добра възможност да нанесе тежко поражение на нахлуващите немци и да обърне в своя полза стратегическата обстановка в момент, когато търпи неуспехи в Беларус (Беларуска операция) и Прибалтика.[2]
Сили и планове на двете страни
[редактиране | редактиране на кода]В плана на германското главно командване „Барбароса“, който предвижда окупиране на съветските територии до Линията „Архангелск – Астрахан“, първата задача на група армии „Юг“ (начело с генерал-фелдмаршал Герд фон Рундщет) е да завземе украинската столица Киев и да унищожи съветските войски западно от Днепър.[3] За да изпълни тази задача, групата армии нанася главния удар със северния си фланг срещу съветските войски между Лвов и Полесието. На изходни позиции в района на Люблин са дислоцирани 1-ва танкова група (командвана от Евалд фон Клайст), 6-а и 17-а армия, 4-ти флот на Луфтвафе. Спомагателен характер има настъплението, което трябва да започне от румънска територия дни по-късно от 11-а германска и две румънски армии (3-та и 4-та).[4]
Ако за Вермахта главното направление на настъплението е през Минск и Смоленск към Москва, то съветският генерален щаб смята за основен южния си фланг, който прикрива основните залежи на нефт, въглища и желязна руда в Съветския съюз.[2] От петте специални военни окръга на западната граница на Съветския съюз в началото на юни 1941 г. Киевският е най-силният. Той разполага с 4788 от боеспособните танкове на РККА, а във всичките пет окръга те са общо 10 540. (Следващият по сила след Киевския е Западният специален окръг с 2192 изправни и полуизправни танкове.)[5]
Съотношението на силите между Киевския специален военен окръг (от началото на войната: Югозападен фронт, командван от генерал Михаил Кирпонос) и противостоящите му германски войски на 22 юни е решително, поне в количествено изражение, в полза на Червената армия. Срещу 730 000 немски войници (разпределени в 36,5 дивизии) стоят почти 864 000 съветски (общо 58 дивизии). Югозападният фронт разполага с над 13 600 оръдия и миномети срещу 9700 на своя противник, 4200 срещу 750 танка, над 2200 самолета срещу 800 на германците.[6] Тази несъразмерност на силите се компенсира от концентрацията на германските войски в района, набелязан за стратегическия пробив в съветската отбрана – всички танкове и самолети, както и 82 % от пехотните дивизии, и от неудачното разположение на съветските войски в началната фаза на сражението. Съветското командване не извлича поуки от методите на Вермахта в кампаниите в Полша (септември 1939 г.) и Франция (май 1940 г.). Затова отбраната не е организирана в дълбочина.[3]
Германско нападение. Първи съветски контраудари
[редактиране | редактиране на кода]Насоката на германския удар рано сутринта на 22 юни е изненада за съветското разузнаване. Тринадесет пехотни дивизии на Вермахта атакуват левия фланг на съветската 5-а армия и участъка между нея и 6-а армия. Вдигната по тревога, само част от съветската пехота успява да заеме позиции съгласно плановете за прикритие. Няколко дивизии, под въздействието на настъпващия противник, не успяват да сторят това и в резултат на това между съединенията се образуват 15-20-километрови процепи. Германците се възползват от това и още на първия ден от настъплението постигат пробив с ширина от 100 и дълбочина 30 км.[3]
Съветската Ставка на Главното командване заповядва на Югозападния фронт да контраатакува с 5-а и 6-а армия, които трябва да обкръжат и унищожат нахлулия противник с помощта на пет механизирани корпуси и авиацията и за едно денонощие, до 24 юни, да излязат пред Люблин.[3] Резултат от тази заповед е битката при Дубно, състояла се няколко дни по-късно.
Обстановката на фронта се развива различно от очакванията на Ставката. Рано на 23 юни немската пехота (четири пехотни дивизии) пробива два коридора между лините на 5-а и 6-а съветска армия (към Луцк и Ровно от север и към Дубно и Острог от юг), през които се „изливат“ два танкови корпуса (3-ти и 48-и) на Клайст[7]. Съветските механизирани корпуси, на които се разчита да нанесат основния контраудар, са отдалечени на 150 – 270 км от района на пробива. Докато те се придвижват към бойното поле, германците продължават да разширяват коридора между 5-а и 6-а армия[3].
Германците бързо печелят надмощие във въздуха. Действията на съветската авиация са с ниска интензивност и неадекватни за обстановката – изтребителите са използвани за прикритие на летища и населени пунктове, вместо на танковете, които нанасят контраударите. Бомбардировачите не получават навременно задачи или нанасят удари по второстепенни групировки на противника[3]. На обратния полюс са действията на Луфтвафе. За три дни (22 – 24 юни) 5-и военновъздушен корпус бомбардира 72 летища и унищожава 774 съветски самолета[7]. В първите десетина дни на войната военновъздушните сили на Югозападния фронт губят около 1200 самолета. (Техният командир, генерал Евгений Птухин, е снет от длъжност на 1 юли, впоследствие е изправен пред военен съд и разстрелян[8].)
Съветските танкови съединения влизат в бой поединично, атаките на отделните съединения също не са синхронизирани. Това позволява на германците да разбият един по един механизираните части на Югозападния фронт. На 23 юни 15-и механизиран корпус (генерал-майор И. Карпезо) атакува при Радехов, но понася тежки загуби (267 танка[7]) и се оттегля. 4-ти механизиран корпус (генерал-майор А. Власов), който трябва да подкрепи тази атака, участва в нея само с една дивизия. Основните сили на Власов са пренасочени, за да предотвратят немски пробив от юг (в участъка между линиите на 6-а и 26-а съветска армия). На 24 юни 22-ри механизиран корпус (генерал-майор С. Кондрусев) настъпва от север срещу германските танкове в района на Войница, напредва до 10 км, но се оттегля, след като губи повече от половината си танкове заради недостатъчна поддръжка от пехотата и авиацията.[3]
Насрещно сражение при Дубно
[редактиране | редактиране на кода]Към 25 – 26 юни в района на сраженията с германската 1-ва танкова група започват да пристигат 8-и, 9-и и 19-и механизиран корпус. Трите корпуса преминават форсирано между 160 и 300 км. По време на този поход много танкове са оставени заради технически проблеми. Други са поразени от немската авиация. Така 8-и механизиран корпус (генерал-лейтенант Д. Рябишев) губи 400 танка преди още да се сблъска с войските на Клайст[3].[9] Корпусът не успява да се съсредоточи навреме за подготвения удар от юг срещу коридора, зает от германците затова командващият фронта Кирпонос отлага атаката от този сектор с един ден. В същото време нарежда на 9-и (генерал-майор К. Рокосовски) и 19-и механизиран корпус (генерал-майор Н. Фекленко) да нападнат от север. В боевете с 3-ти немски моторизиран корпус на 25 юни около Клеван и по направлението към Ровно войските на Рокосовски и Фекленко постигат първоначално успехи, но впоследствие са отблъснати.[3]
С пристигането на Рябишев на бойното поле, на 26 юни в триъгълника Луцк – Дубно – Броди се стига до най-мащабното дотогава сражение. Този път съветските танкове атакуват от север и от юг със силите на четири механизирани корпуса. Срещу тях са четири танкови и пет пехотни дивизии на Вермахта от 1-ва танкова група и 17-а армия. Макар и със загуби, германската 13-а танкова дивизия отбива удара на 9-и и 19-и танков корпус от север. Корпусът на Рябишев и остатъците от корпуса на Карпезо нападат от юг във фланг и тил 11-а и 16-а танкова дивизия и постигат голям напредък, само на десетина километра от войските, настъпващи от север. Успехът обаче не е доразвит поради лошата комуникация и липсата на взаимопомощ между съветските части. С помощта 75-а пехотна дивизия и Луфтвафе, германците възстановяват положението[3].[9]
Кирпонос заповядва на Рябишев да отстъпи и командирът на 8-и механизиран корпус се подчинява. Ставката обаче отменя заповедта на командващия фронта. Затова на 27 и 28 юни Рябишев с оцелелите си 210 танка отново атакува немците край Дубно, но атаката пропада, тъй като заради огромните си загуби останалите механизирани корпуси не съумяват да я подкрепят. Едва на 30 юни Ставката дава заповед за изтегляне на войските на Югозападния фронт към укрепленията на старата съветско-полска граница (линията „Сталин“).[3]
Равносметка
[редактиране | редактиране на кода]
На 1 юли съветските войски извършват още една контраатака – северно от Луцк и западно от Ровно, но успяват да задържат германците само за ден. До 6 юли Вермахтът удържа пълна победа, разделя окончателно 5-а от 6-а съветска армия и си отваря път към Киев. В сраженията германската 1-ва танкова група губи близо 260 танка (много от които са ремонтирани впоследствие)[10], а Червената армия – общо 2648. Съветските войски отстъпват 350 км на изток. Въпреки това, в резултат на боевете около Дубно, Луцк и Ровно напредването на моторизираните корпуси на Клайст е забавено с около седмица. Затова Клайст не успява да обкръжи основните съветски сили, които отстъпват от Лвов към Виница и Киев[3].[11] Все пак, през август и септември 1941 г. германците успяват да обкръжат и унищожат армиите на Югозападния фронт в сраженията при Уман и Киев.[12]
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Козлов, М. (гл. ред.) Великая отечественная война 1941 – 1945. Энциклопедия (Издателство „Советская Энциклопедия“, Москва 1985), с. 706
- ↑ а б Махун, С. Утраченный шанс: „Курская дуга“ на Волыни в июне 1941-го („Зеркало недели“, № 25, 26.6 – 2.7.2004[неработеща препратка])
- ↑ а б в г д е ж з и к л м Гуров, А. Боевые действия советских войск на юго-западном направлении в начальном периоде войны (Военно-исторический журнал, 1988, №8, цит. по: Сражения, битвы и войны, 6.1.2009)
- ↑ 1941 год – уроки и выводы (Москва, Воениздат, 1992, онлайн: Проект „Военная литература“, посетен на 7.1.2009), с. 17
- ↑ Золотов, П., Исаев, С. Боеготовы были. Историко-статистическое исследование количественно-качественного состояния танкового парка Красной Армии накануне Великой Отечественной войны (Военно-исторический журнал, 1993, №11, посетен на 7.1.2009)
- ↑ Гуров, таблица 2 (достъп 6.1.2009)
- ↑ а б в Kirchubel, R., Gerrard, H., Dennis, P. Operation Barbarossa 1941: Army Group South (Osprey Publishing, 2003, ISBN 1-84176-697-6), p. 33
- ↑ Kirchubel, R., Gerrard, H., Dennis, P. Operation Barbarossa 1941: Army Group South (Osprey Publishing, 2003, ISBN 1-84176-697-6), p. 38
- ↑ а б Kirchubel, R., Gerrard, H., Dennis, P. Operation Barbarossa 1941: Army Group South (Osprey Publishing, 2003, ISBN 1-84176-697-6), p. 36
- ↑ Гончаров, С. Броньовий „турнір“. Танкові битви – від Бельгії до Курська[неработеща препратка] („Військо України“, Центральний друкований орган Міністерства оборони України, 2008, №9), посетен на 8.1.2009
- ↑ Кривошеев, Г. Россия и СССР в войнах ХХ века. Потери вооруженных сил. Статистическое исследование, „Олма-Пресс“, Москва 2001 – Оборонительная операция в Западной Украине Архив на оригинала от 2008-05-05 в Wayback Machine. (посетен на 7.1.2009)
- ↑ Козлов, М. (гл. ред.) Великая отечественная война 1941 – 1945. Энциклопедия (Издателство „Советская Энциклопедия“, Москва 1985), с. 333 – 334
Външни препратки
[редактиране | редактиране на кода]- Исаев, А. От Дубно до Ростова (на руски, Тразиткнига, Москва 2004, онлайн: Проект „Военная литература“, 7.1.2009)
- Попель, Н. В тяжкую пору (на руски, Terra Fantastica, Москва 2001, онлайн: Проект „Военная литература“, 7.1.2009)