Направо към съдържанието

Атал I

Това е добра статия. Щракнете тук за повече информация.
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Атал I
Цар на Пергам
Атал I Сотер, Пергамски музей, Берлин
Атал I Сотер, Пергамски музей, Берлин
Роден
269 г. пр.н.е.
Починал
197 г. пр.н.е. (72 г.)
Управление
Период241 – 197 пр.н.е.
ПредшественикЕвмен I
НаследникЕвмен II
Семейство
РодАталиди
МайкаАнтиохида
СъпругаАполонида
ДецаАтал II[1]
Евмен II
Атал I в Общомедия

Атал I Сотер (на старогръцки: Ἄτταλος Σωτὴρ;[2] * 269 пр.н.е., † 197 пр.н.е.[3]) e цар на Пергам от династията на Аталидите, управлявал Пергамското царство от 241 до 197 пр.н.е. Атал е втори братовчед и осиновен син на Евмен I,[4] когото наследява и е първият представител от династията Аталиди, който получава титлата „цар“ през 238 пр.н.е.[5] Той е биологичен син на Атал и съпругата му Антиохида.

Атал печели важна победа срещу галатите – келтски племена дошли от Тракия, които от много години безнаказано нападат и грабят големи части от територията в Мала Азия. Тази победа е ознаменувана с издигането на триумфалния монумент „Умиращият гал“, а като признание за избавлението от „галския терор“, Атал получава името „Сотер“ („Спасител“) и титлата „цар“. Атал е способен и решителен генерал. Като лоялен съюзник на Рим, играе важна роля в първата и втората Македонски войни водени срещу Филип V Македонски. Той провежда многобройни военноморски операции срещу македоните в Бяло море, като печели почести и богата плячка. Също така остров Егина пада под управлението на Пергам през Първата македонска война и остров Андрос през втората.

Атал защитава гръцките градове в Мала Азия[6] и гледа на себе си като гръцки шампион срещу варварите.[7] По време на царуването му Пергам се превръща в значителна сила в гръцките източни владения.[8] Той умира през 197 пр.н.е., малко преди края на Втората македонска война, на 72-годишна възраст. Атал I е женен за Аполонида и има четири сина – Евмен II, Атал II, Филетер и Атиней. След смъртта му трона на Пергам е наследен от Евмен II.

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години

[редактиране | редактиране на кода]

Малко се знае за ранния живот на Атал. Той е грък,[9] син е на Атал и Антиохида.[10] Баща му е син на човек също носещ името „Атал“ – брат на Филитер (основател на династията на Аталидите) и на Евмен – баща на Евмен I, наследника на Филитер; заедно с чичовците си се споменава като благодетел и човек ползващ се с голямо уважение в Делфи.[11] Също така печели голяма слава като побеждава в състезание с колесници в Олимпия и след това в негова чест е издигната статуя в Пергам.[12]

Атал е още дете когато баща му умира, някъде преди 241 пр.н.е., след което е осиновен от най-стария член на династията – Евмен I. Майката на Атал, Антиохида е свързана със селевкидското царско семейство (вероятно е внучка на Селевк I Никатор[13]). Нейната сватба с бащата на Атал е организирана от Филитер като по този начин Филитер цели да утвърди властта си в Мала Азия. Предполага се, че бащата на Атал е посочен от Филитер за наследник, но когато баща му умира, Атал I е твърде млад и Филитер е наследен от Евмен I.[14]

Победа над галатите

[редактиране | редактиране на кода]
„Умиращият гал“, изобразява победата на Атал над галатите

Според Павзаний, „най-великото постижение“ на Атал е победата му над „галите“ (Γαλάται).[15] Павзаний има предвид галатите – мигриращи келти от Тракия, които се установяват в Галатия, централна Мала Азия. Племена, които римляните и гърците наричат „гали“, като ги свързват с галите населявали териториите на днешна Франция, Швейцария и Северна Италия. От времето на Филитер първият владетел от династията Аталиди, галатите са сериозен проблем не само за Пергам, но и за цяла Мала Азия, като местните владетели им плащат данък за да избегнат война с тях. Когато Атал взима властта, той отказва да продължава с плащането на данъка, като става първия владетел който се решава на тази стъпка.[16] В резултат на това галатите атакуват Пергам. Атал ги среща в битка при река Кайкус (Caïcus)[17] и печели решителна победа, след което по примера на Антиох I добавя към собственото си име, името „Сотер“ („Спасител“) и титлата „цар“.[18]

Победата над галатите донася на Атал легендарна слава. Възниква и история свързана с Павзаний за оракул, който е предсказал тези събития едно поколение по-рано. В историята се казва, че „син на бик“ ще победи армията на галите. Под „син на бик“, Павзаний има предвид Атал – който е описван като „човек с рога на бик“ от друг оракул.[19] След победата, в акропола на Пергам е издигнат триумфален паметник, който включва и известната скулптура „Умиращият гал“, посветена на тази битка.

Завоевания в селевкидска Мала Азия

[редактиране | редактиране на кода]

Няколко години след първата победа над галатите, Паргам отново е нападат от галатите, като този път те са в съюз с Антиох Хиеракс, по-младия брат на Селевк II Калиник. Атал първоначално побеждава враговете си в битка при Афродисиум (Aphrodisium), а след това и във втора битка някъде в източните части на ориента. Следват нови победи срещу армията на Антиох Хериакс през пролетта на 228 пр.н.е. при Фригия близо до Сарди, където Антиох вероятно търси убежище при тъста си Зиаелас, цар на Витиния; и победа в последната битка от тази кампания на юг при Кария.[20]

Като резултат от тези победи Атал придобива контрола над всички владения на селевкидите в Мала Азия на север от Тавър.[21] Той успява да запази контрола над завоеванията си въпреки многократните опити от страна на Селевк III Сотер, най-възрастния син на Селевк II Калиник да завземе обратно изгубените територии. През 223 пр.н.е. Селевк III преминава Тавър, но е убит от собствената си армия.[22] След убийството на Селевк III, генерал на име Ахей поема контрола над армията. Ахей се отказва от титлата „цар“ в полза на по-младия брат на Селевк III – Антиох III, който след като взима властта прави генерала губернатор на селевкидска Мала Азия на север от Тавър. За две години генерал Ахей връща обратно всички загубени по-рано селевкидски територии, „затваря Атал зад стените на Пергам“[23] и се самообявява за цар.[24]

След известен период на мир, през 218 пр.н.е. докато Ахей участва в кампания на юг от Тавър, Атал в съюз с тракийски галати превзема отново територията.[25] През 217 пр.н.е. Ахей се завръща от юг и възобновява военните действия срещу Атал.[26]

През 216 пр.н.е. Атал в съюз с Антиох III, преминават Тавър, нападат Ахей и го обсаждат в Сарди. През 214 пр.н.е. след две години на обсада най-накрая двамата монарси успяват да превземат целия град Сарди без градската цитадела. Малко след това самия Ахей е заловен и убит. До 213 пр.н.е. Антиох III успява а си върне всички територии в Азия.[27]

Първа македонска война

[редактиране | редактиране на кода]
 Основна статия: Първа македонска война

След неуспехите си на изток, Атал обръща погледа си на запад. Вероятно притеснен от амбициите на Филип V Македонски, той се съюзява с Етолийския съюз – обединение на гръцките полиси в Етолия и врагове на Филип. След това Атал финансира допълнителното укрепване на крепостта в Калидон, близо до устието на река Ахелой.[28]

През 215 пр.н.е. Филип се съюзява с Ханибал от Картаген. Този акт предизвиква сериозна тревога у римляните, които по това време са замесени във Втората Пуническа война.[29] През 211 пр.н.е. се подписва договор между Рим и някои от членовете на Етолийския съюз, като Атал е сред тях.[30] Атал е избран за един от двамата стратези на Етолийския съюз[31] и през 210 пр.н.е., силите водени от него превземат остров Егина,[32] където се създава военна база за операциите в Гърция.[33]

През пролетта на 209 пр.н.е. Филип V тръгва на юг и навлиза в Гърция. Под командването на Пирий (Pyrrhias, колегата стратег на Атал), съюзниците губят две битки от македоните при Ламия.[34] Самия Атал навлиза в Гърция през месец юни и се присъединява в Егина към римския проконсул Публий Сулпиций Галба, който е на острова от предходната зима.[35] През лятото на 208 пр.н.е. обединеният им флот от 35 пергамски и 25 римски кораба прави безуспешен опит да превземе остров Лемнос от македоните, но все пак успяват да плячкосат селските райони на остров Скопелос (на гръцки: Σκόπελος), който също е под контрола на Филип.[36]

Атал и Публий Сулпиций Галба присъстват на среща на Съвета на етолийците, където Галба излага позицията на Рим, против сключването на мир с Филип V.[37] След възобновяването на военните действия двамата разграбват град Ореос на северния бряг на Евбея и Опос, главния град в Източна Локрида.[38] Сулпиций Галба се завръща в град Ореос – плячката от който му е обещана по споразумение с Атал, докато Атал остава в Опос. След като римската и пергамската армии се разделят, Филип предприема изненадваща атака срещу Опос, атака която хваща Атал неподготвен и го принуждава да бяга от града.[39]

Атал е принуден да се завърне в Мала Азия, след като научава че Прусий I цар на Витиния, който е свързан посредством брак с Филип, напредва към Пергам. Скоро след това римляните също напускат Гърция, за да концентрират силите си срещу Ханибал. С войната в Гърция римляните успешно постигат целта си да попречат на Филип да се включи в помощ на основния им враг.[40] През 206 пр.н.е. етолийците се съгласяват за сключването на мир с Филип, при условия предложени от македонския цар. Мирния договор се подписва през 205 пр.н.е., като с него официално се слага край на Първата македонска война. Атал участва в подписването на договора, според който му е позволено да запази владението над остров Егина, а също така се слага край и на военните действия между Пергам и Витиния.[41]

Magna Mater

[редактиране | редактиране на кода]
 Основна статия: Кибела

През 205 пр.н.е. от Рим се обръщат към Атал (който остава единствен техен съюзник в Азия) с въпрос от религиозен характер. Необичайно силен метеоритен дъжд се изсипва над небето на Рим. Разтревожените римляни след справка с пророческите „Сибилски книги“, откриват стихове в които се споменава, че ако чужденец води война на територията на Италия, той може да бъде победен ако Magna Idaea – Богинята майка която се свързва с Фригия, се донесе от Песинт в Рим.[42] Надявайки се на бърз край на войната срещу Ханибал, в Пергам е изпратена делегация водена от Марк Валерий Левин, която да иска съвет и помощ от Атал. Според Ливий римската делегация е посрещната топло. Атал им „дава свещен камък, който според местните жители е Майката на боговете и им заръчва да го занесат в Рим“.[43] В Рим богинята става известна като Magna Mater.[44]

Война с македоните през 201 пр.н.е.

[редактиране | редактиране на кода]

Подписания по-рано мирен договор възпрепятства Филип да разширява териториите си на запад, затова той обръща погледа си към Бяло море и Мала Азия,[45] поставяйки началото на Критската война. През пролетта на 201 пр.н.е., той превзема Самос, също така поема и контрола над египетската флота намираща се там, а след това обсажда и Хиос. Тези действия на македонския монарх карат Атал в съюз с Родос, Византион и Кизик да обявят война на Филип.[46] Провежда се голяма морска битка в протока между остров Хиос и континента. Според Полибий в битката участват 53 големи и повече от 150 малки кораба от македонска страна срещу 65 големи и голям брой малки кораби от страната на съюзниците (Пергам, Родос, Византион и Кизик).[47] По време на битката кораба на Атал заедно с още два кораба остават изолирани от останалата част от флота му. Подгонен от Филип е принуден да дебаркира на сушата и едва спасява живота си с бягство, като е принуден да остави различни скъпоценности след себе си, което кара преследващите го македони да се откажат от преследването и да започнат да събират ценностите.[48]

През същата година Филип напада Пергам и въпреки че не успява да превземе добре укрепения град,[49] македоните разрушават околните храмове и светилища.[50] Междувременно Атал и Родос изпращат делегация в Рим, чрез която да се оплачат от действията на Филип.[51]

Втора македонска война

[редактиране | редактиране на кода]
 Основна статия: Втора македонска война

През 200 пр.н.е. Атал се намесва в Втората македонска война. Акарнаните подпомагани от македоните нахлуват в Атика, принуждавайки Атина, която до момента е неутрална, да потърси помощ от враговете на Филип.[52] Атал по това време е с флотата си в Егина и получава вест от посланика на Атина да отиде в града за консултации.[53] Няколко дни по-късно Атал научава, че посланика на Рим вече е в Атина и веднага се отправя към гръцкия град. При пристигането си, Атал е посрещнат изключително топло.[54] Полибий пише:

„ ... в компанията на римските и атинските магистрати той вървеше към великия град. Беше посрещнат не само от всички магистрати и рицари, но и от всички граждани заедно с техните жени и деца. И когато двете процесии се срещнаха, посрещането от населението към римляните и дори в по-голяма степен към Атал, не можеше да бъде по-топло. При влизането си в града през порта Дипилум (Dipylum), жреци и жрици се бяха наредили от двете страни на улицата; вратите на всички храмове бяха широко отворени и жертвени животни бяха поставени на всичките олтари. Накрая те му оказаха толкова висока чест, каквато никога преди не бяха оказвали без сериозни и продължителни дебати към свой благодетел: в допълнение на всички други почести, името на Атал беше добавено сред техните най-големи герои.[55] “

Сулпиций Галба сега консул убеждава сената да обяви война на Филип[56] и иска от Атал отново да присъедини флота си към римляните за да проведат морски операции срещу македонските владения в Бяло море.[57] През пролетта на 199 пр.н.е. обединеният им флот превзема остров Андрос, като плячката е за римляните докато владението над острова остава за Атал. После се отправят на юг и правят безуспешен опит да превземат и Китнос, друг остров от Цикладите. След неуспеха се връщат на север, ограбват и опустошават бреговете на Скиатос и Магнезия в търсене на провизии и продължават още по на север към Менде, където са ударени от буря, която ги принуждава да дебаркират. На сушата армиите на Атал и Галба търпят тежка загуба и са отблъснати от македоните в битка при Касандра. Двамата се отправят на североизток по крайбрежието на македонските територии и плячкосват град Акантос, Халкидики), а след това се насочват към Евбея с кораби пълни с плячка.[58] При завръщането си Галба и Атал отиват в Хераклея за да се срещнат с етолийците, които позовавайки се на договора си с него искат от Атал хиляда войника. Той отказва като припомня, че преди две години, когато Филип напада Пергам, етолийците не се отзовават на призива му за помощ. Възобновявайки военните действия срещу Филип, римляните и пергамците не успяват да превземат Ореос и оставяйки малка сила да го обсажда, нападат Тесалия. След завръщането им следва ново нападение срещу Ореос, този път успешно – римляните взимат пленниците, докато града остава за Атал. Това е последната битка за тази кампания. Атал участва в „Елевзинските мистерии“, а после се завръща в Пергам след две годишно отсъствие.[59]

През пролетта на 198 пр.н.е. Атал се завръща в Гърция с 23 квинквереми и се присъединява към флота от 20 родоски бойни кораба при Андрос, за да довърши завладяването на Евбея започнало предишната година. Скоро след това към тях се присъединяват и римляните и обединената им флота превзема Еретрия, а по-късно и Каристос (Κάρυστος). Сега съюзниците контролират цяла Евбея с изключение на Халкида.[60] После с флотата се отправят към Кенхреи (Κεχριές) и се подготвят да нападнат Коринт. Междувременно римският консул за тази година Тит Квинкций Фламинин научава, че в Ахейския съюз – съюзник на македоните, има смяна на ръководството, което облагодетелства Рим. С надеждата, че новото ръководство ще се откаже от съюза си с Филип и ще присъедини към тях, в Сикион се пращат емисари между които е и Атал за да предложат включването на Коринт в Ахейския съюз. Свикана е среща на ахейците и след разгорещени дебати и оттегляне на някои от членовете на съюза, останалите се съгласяват да се присъединят към съюзниците. Атал повежда армията си от Кенхреи (вече под контрола на съюзниците) през провлака и атакува Коринт от север, по този начин поема контрола над коринтското пристанище и Коринтския залив, римляните нападат от изток, а ахейците от запад. Все пак градът одържа и след като на помощ му идват македонски подкрепления, съюзниците са принудени да се откажат от обсадата му. Ахейските сили са разпуснати, римляните се отправят към Коркира, а Атал отплава за Пирея.[61]

Смърт

[редактиране | редактиране на кода]

В началото на 197 пр.н.е. Фламинин привиква Атал да се присъедини към него в Елатея (Ελάτεια, по това време под контрола на римляните), а от там двамата се отправят към Тива за да участват в антимакедонски съвет в който се обсъжда коя страна ще вземе Беотия във войната.[62] Атал говори пръв пред съвета, но по време на речта си колабира и пада на земята с наполовина парализирано тяло.[63] Атал е върнат в Пергам където и умира, някъде около датата на битка при Киноскефале, битка в която римляните печелят решаваща победа и слагат край на Втората македонска война.[64]

Семейство

[редактиране | редактиране на кода]

Атал е женен за Аполонида от Кизик. Те имат четири сина, Евмен II, Атал II, Филетер и Атиней.[65] Полибий описва Аполонида като „жена, която поради много причини заслужава да бъде запомнена и почитана. Въпреки че произлизаше от скромно семейство, тя стана царица и запази тази висока титла до края на живота си, но не чрез използването на евтини трикове, а със своето порядъчно и честно поведение, както в личния така и в обществения живот. Преди всичко тя беше майка на четири сина, към които таеше най-съвършената майчина любов, до края на земния си път.“[66]

„Привързаността“ към братята, както и тяхното отглеждане и възпитание е отбелязано от няколко древни източника. Декрет на Антиох IV възхвалява „цар Атал и царица Аполонида... като пример за сила и доброта, качества които чрез мъдро възпитаване те предадоха на своите синове“.[67] Надпис от Пергам отнасящ се за Аполонида гласи: „тя винаги се е смятала за благословена и благодареше на боговете не заради богатството или властта, а заради това че видя своите трима по-млади сина да защитават най-възрастния и да вървят без страх сред въоръжените си поданици“.[68] Когато през 197 пр.н.е. Атал умира на 72-годишна възраст, той е наследен от най-възрастния си син Евмен II. Полибий описвайки живота на Атал, казва: „най-забележително е, че въпреки след смъртта си остави четирима пораснали синове, толкова добре беше уредил въпроса с наследството, че короната беше предадена от синовете му на внуците му без нито един спор“.[69]

Генеалогия

[редактиране | редактиране на кода]
 
 
Атал
 
Боа
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
ФилитерЕвмен
 
СатираАтал
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Евмен IФилитер (?)Антиохида I
 
Атал
 
Евмен (?)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Ариарат IV Евсеб
 
Антиохида III
 
 
Атал I Сотер
 
Аполонида
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Стратоника IV
 
Евмен II
 
(?)
 
Атал II
 
Филитер
 
Атиней
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Атал IIIАристоник
(Евмен III)

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ 500288106 // 4 декември 2014 г. Посетен на 21 май 2021 г.
  2. ↑ Ἄτταλος Σωτὴρ на български: Атал I Сотер – в превод „Спасител“
  3. ↑ Hansen, стр. 26. Ливий, 33.21 – 22, казва, че Атал умира по времето на консулството на Корнелий и Минуций (197 пр.н.е.) на 72-годишна възраст, след 44-годишно управление; Полибий, 18.41, също споменава, че Атал умира на 72 години, след 44 години управление. Страбон, 13.4.2, казва, че Атал управлява 43 години.
  4. ↑ Страбон, 13.4.2, казва че Атал е братовчед на Евмен; Павзаний, 1.8.1, вероятно цитирайки Страбон твърди същото. Модерните автори смятат, че Страбон пропуска едно поколение; виж: Hansen, стр. 26.
  5. ↑ Страбон, 13.4.2; Полибий, 18.41; Hansen, стр. 28; Austin, стр. 396; Kosmetatou, стр. 161.
  6. ↑ Grolier, стр. 314: „Атал е защитник на гръцките градове в Анатола. Той е опортюнист и се опитва да спечели могъщество и разшири териториите на Пергам.“
  7. ↑ Bradford, стр. 121: „Атал... поръча серия от скулптури, на които е изобразено поражението на галите и прославяйки го като шампион на гърците срещу варварите“; Wilson, стр. 593: „Чрез статуите, Атал изобразява своите победи, като важно постижение и себе си като шампион на гърците срещу варварската заплаха“.
  8. ↑ Bradford, стр. 121: „Атал направи от Пергам сила в гръцкия изток, но най-голямото си могъщество и просперитет достигна след съюзяването си с Рим.“
  9. ↑ Richardson, стр. 254: „... той беше грък и беше отдаден на гръцката култура,...“
  10. ↑ Страбон, 13.4.2; Hansen, стр. 26.
  11. ↑ Hansen, стр. 19; Austin, стр. 400.
  12. ↑ Hansen, стр. 27.
  13. ↑ Kosmetatou, стр. 161.
  14. ↑ Hansen, стр. 27 – 28.
  15. ↑ Павзаний, 1.8.1.
  16. ↑ Ливий, 38.16; Hansen, стр. 28 – 31.
  17. ↑ Hansen, стр. 31; На надпис от галския монумент, намиращ се в светилището на Атина в акропола на Пергам се чете: „Цар Атал, след като победи галите при изворите на река Кайкус, [изгради] този олтар в почит на Атина“ (ARHI 4010 Архив на оригинала от 2004-11-13 в Wayback Machine., виж също: Austin, стр. 405). Този надпис е основният източник за войната на Атал срещу галатите, виж: Mitchell, стр. 21.
  18. ↑ Hansen, стр. 31; Mitchell, стр. 21.
  19. ↑ Павзаний, 10.15.2,3. на английски: „Shall raise a helper, the dear son of a bull reared by Zeus / Who on all the Gauls shall bring a day of destruction“.
  20. ↑ Hansen, стр. 34 – 35; Green, стр. 264 – 265.
  21. ↑ Полибий, 4.48; Hansen, стр. 36; Kosmetatou, стр. 162; Green, стр. 264.
  22. ↑ Hansen, стр. 36; Green, стр. 265.
  23. ↑ Полибий, 4.48
  24. ↑ Hansen, стр. 39; Green, стр. 265.
  25. ↑ Полибий, 5.77; Hansen, стр. 41 – 43. Според Heinen, стр. 432, след завземането на територията през 218 пр.н.е., царството на Атал отново става най-могъщата държава в Мала Азия.
  26. ↑ Hansen, стр. 42 – 43.
  27. ↑ Полибий, 5.107, 7.15 – 18, 8.17 – 23; Hansen, стр. 43; Heinen, стр. 440.
  28. ↑ Полибий, 4.65; Hansen, стр. 46; Gruen (1990), стр. 29.
  29. ↑ Ливий, 23.33 – 34, 38; Hansen, стр. 46.
  30. ↑ Ливий, 26.24; Hansen, стр. 47.
  31. ↑ Ливий, 27.29; Hansen, стр. 47.
  32. ↑ Полибий, 9.42.
  33. ↑ Полибий, 9.42 и 22.11; Hansen, стр. 47; Gruen (1990), стр. 29.
  34. ↑ Ливий, 27.30; Hansen, стр. 47.
  35. ↑ Ливий, 27.33; Hansen, стр. 48.
  36. ↑ Ливий, 28.5; Полибий, 10.42.
  37. ↑ Ливий, 28.5; Полибий, 10.42; Hansen, стр. 48 – 49.
  38. ↑ Ливий, 28.5 – 7; Полибий, 10.42.
  39. ↑ Ливий, 28.5 – 7; Полибий, 11.7; Hansen, стр. 49.
  40. ↑ Ливий, 28.7.
  41. ↑ Ливий, 29.12; Hansen, стр. 49 – 50; Gruen (1990), стр. 29 – 30.
  42. ↑ Ливий, 29.10 – 11
  43. ↑ Ливий, 29.10, 11. Според друга версия на Овидий (Fasti, IV 326), Атал първоначално отказва да даде богинята, но след „земен трус“ в който разпознава гласът на богинята, се съгласява да я предаде; виж Erskine, стр. 210.
  44. ↑ Hansen, стр. 50 – 52; Gruen (1990), стр. 5 – 33; Erskine, стр. 205 – 224; Kosmetatou, стр. 163.
  45. ↑ Hansen, стр. 52.
  46. ↑ Hansen, стр. 53; Errington стр. 252.
  47. ↑ Полибий, 16.2; Hansen; стр. 53.
  48. ↑ Полибий, 16.6; Hansen, стр. 54.
  49. ↑ Hansen, стр. 55.
  50. ↑ Полибий, 16.1
  51. ↑ Ливий, 31.2; Полибий, 16.1; Hansen, стр. 55 – 57; Errington, стр. 253 – 257.
  52. ↑ Павзаний, 1.36.5 – 6; Ливий, 31.9, 14
  53. ↑ Павзаний, 1.36.5 – 6; Ливий, 31.9, 14; Hansen; стр. 57.
  54. ↑ Ливий, 31.14; Hansen, стр. 58 – 59; Errington, стр. 258; Hurwit, стр. 269 – 271.
  55. ↑ Полибий, 16.25.
  56. ↑ Ливий, 31.5 – 8; Hansen, стр. 58, 60; Errington, стр. 255, 261.
  57. ↑ Ливий, 31.28; Hansen, стр. 61; Grainger, стр. 33.
  58. ↑ Ливий, 31.45; Hansen, стр. 61 – 62; Grainger, стр. 33 – 36.
  59. ↑ Ливий, 31.46 – 47; Hansen, стр. 62; Warrior, стр. 87.
  60. ↑ Ливий, 32.16,17; Hansen, стр. 63 – 64.
  61. ↑ Ливий, 32.19 – 23; Полибий, 18.16; Hansen, стр. 64. Gruen (1986), стр. 179, 181.
  62. ↑ Ливий, 33.1, Hansen, стр. 66.
  63. ↑ Ливий, 33.2; Hansen, стр. 67; Kosmetatou, стр. 163.
  64. ↑ Hansen, стр. 67, казва че Атал умира „до началото на есента“ и че „той може и да е разбрал за великата римска победа при Киноскефале“. Kosmetatou, стр. 163, поддържа версията, че той „вероятно умира малко преди“ битката.
  65. ↑ Страбон, 13.4.2; Hansen, стр. 44 – 45; Hurwit, стр. 271.
  66. ↑ Полибий, 22.20.
  67. ↑ Hansen, стр. 45.
  68. ↑ Hansen, стр. 45; Austin, стр. 370 – 371.
  69. ↑ Полибий, 18.41.

Литература

[редактиране | редактиране на кода]

Първични източници

[редактиране | редактиране на кода]

Вторични източници

[редактиране | редактиране на кода]


Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Атал_I&oldid=12186649“.