Агостино Барбариго

Вижте пояснителната страница за други личности с името Агостино Барбариго.

---

Агостино Барбариго Agostino Barbarigo
дож на Венеция
Роден	3 юни 1419 г. Венеция, Венецианска република
Починал	20 август 1501 г. Венеция, Венецианска република
Погребан	Венеция, Италия
Религия	католицизъм
Семейство
Род	Барбариго
Баща	Франческо Барбариго
Майка	Касандра Морозини
Братя/сестри	Марко Барбариго 2 братя
Съпруга	Изабета Соранцо
Агостино Барбариго в Общомедия

Агостино Барбариго (на италиански: Agostino Barbarigo; * 3 юни 1419, Венеция, Венецианска република; † 20 септември 1501, пак там) е 74–тият дож на Венецианската република от 1486 до 1501 г.

Заедно с Франческо Фоскари и Томазо Мочениго той е най-важната фигура във венецианския политически свят от втората половина на XV век.

По време на неговото управление Венеция се стреми да закупи крепости в Романя и Пулия, а остров Кипър е окончателно анексиран (1489 г.).

Произход

Син е на Франческо Барбариго, принадлежащ към известното венецианско семейство Барбариго, и на съпругата му Касандра Морозини. Има трима братя, единият от които – Марко Барбариго (* 1413, † 1486) е негов предшественик на поста „дож“. По това време Барбариго са една от най-богатите семейства във Венеция с обширни владения на о-в Крит, във Верона и в Тревизо.

Биография

Начална политическа кариера

Агостино е назначен за подест на Верона през 1478 г. и на Падуа през 1482 г. Докато е в Падуа, умира единственият му син.

Играе значителна роля във Ферарската война, като изпълнява мисии за венецианския генерален наместник в Полезине, където след това е назначен за администратор, и е администратор на Полезине при Роберто ди Сансеверино, генерален капитан на Републиката, срещу папа Сикст IV.

Така той придобива значителен военен и политически опит, който му позволява да се справи с трудните години, в които е дож на Венеция. Годината след края на Фераската война (Мир от Баньоло от 7 август 1484 г.), когато брат му Марко е избран за дож, Агостино заема длъжността на прокуратор на Свети Марк – най-важната след тази на дожа. Той е яростен противник на брат си, с когото има жестоки сблъсъци.

Начало на управлението

Идва на власт благодарение на новата аристокрация на 30 август 1486 г., когато е избран за дож след смъртта на брат си Марко. Това са трудни избори, които го изправят срещу Бернардо Джустиниан вследствие на резултатите от войната срещу Ферара (1482 – 1484). Това е един от редките в историята на Венеция случаи, когато двама членове на едно и също семейство се сменят начело на републиката.

Още в началото на управлението си има сериозен конфликт със Сигизмунд Австрийски-Тиролски за границите в Трентино, където Републиката, притежаваща Рива, Торболе и Роверето, изглежда заплашва прохода Бренер. Войната, която приключва през 1487 г., не разрешава проблема, тъй като и двамата претенденти остават на изходните си позиции; въпреки това липсата на успех на северозападната граница е компенсирана през 1489 г. от закупуването на о-в Кипър от Катерина Корнаро, и на Кефалония.

На 10 април 1495 г. Барбариго организира антифренска коалиция (Венецианска лига), в която влизат освен Венеция папата, императорът, Испания и Милано, целяща да прогони краля на Франция Шарл VIII от Италия – цел, постигната благодарение на битката при Форново (6 юли). Въпреки поражението им в битката с този съюз италианските държави постигат целта си да накарат войските на краля да се изтеглят обратно във Франция.

Последиците от френското начинание въвличат Венеция в Пизанската война, което е истинският и сензационен провал на цялата политическа кариера на дожа. Намесата в полза на града, обсаден от флорентинците, цели преди всичко да задържи Флоренция заета, за да може Венеция да действа по-лесно в Романя. Същевременно това е голямо пилеене на пари и сили и сериозен политически неуспех, което, заедно с провала на подкрепата, предоставена на Пиеро де Медичи в опитите му да се върне във Флоренция, води до изолацията на Венеция и до приемането на арбитражното решение на Ерколе I д'Есте. Според това решение Пиза е дадена на флорентинците, което анулира три години безполезно скъпа война.

Макар и жестоко цензурирана от съвременници и потомци, аферата от Блоа (1499) с Луи XII (виж Втора италианска война (1499 – 1504)) остава щастлива инициатива, която показва как отговорните за венецианската политика, с Агостино начело, напълно схващат значението на събитията и разбират конкретния условия, в които възникват италианските проблеми.

Война с Османската империя

Между 1499 и 1503 г. Венеция воюва с Османската империя. Отношенията с османския султан Баязид II първоначално са добри, но от 1492 г. започват проблеми. Султанът се чувства оскърбен от шифрованите писма, които венецианският байло в Константинопол изпраща на правителството си, и нарежда той да напусне империята в рамките на три дни. В резултат на това дипломатическите отношения между двете страни са прекъснати, венецианските търговци в османската столица са арестувани (1499), а босненците навлизат в Далмация и стигат до портите на Задар. Флотът на двете държави се сблъсква край пристанището на Пилос и въпреки че силите са наравно, Лепанто пада в османски ръце. През юни 1499 г. Метони е атакувана лично от султана и, макар и защитавана упорито от венецианците, след няколко седмици е принудена да се предаде. Едва влезли в града, османците устройват истинско клане на населението. Малко след това пада и Корони. Всичко това е тежък удар за Венецианската република, защото двата града са база и убежище за всички венециански кораби, които плават оттам към Леванта. Войната срещу турците продължава още четири години. Мирът от 1503 г. постановява загубата на двете крепости и остров Санта Маура за Венеция: Венеция запазва в Морея само Навплио, Патра и Монемвасия.

Културна дейност

По време на неговото управление започват работите, които дават на Пиаца „Сан Марко“ някои от основните паметници, които все още я характеризират: през 1494 г. са положени основите за Часовниковата кула и през 1495 г. на .

На 1 февруари 1499 г. дожът тържествено открива часовника на кулата. Статуя на дожа е поставена до лъва на Свети Марко, символ на самия град, в горната част на фасадата на кулата. Статуята обаче е унищожена от французите през 1797 г., за да представи и визуално края на републиката. По негова инициатива е построено и стълбището на великаните в Двореца на дожите от братята Марко и Пиетро Ломбардо.

Той поръчва на Джовани Белини за портрета на брат му Марко, предназначен за Залата на Големия съвет (1486-1487) и за олтара „Барбариго“ (1488).

Смърт

Барбариго умира на 20 септември 1501 г. на 82-годишна възраст и е погребан в църквата „Санта Мария дела Каритà“ във Венеция. Гробницата му е разрушена от войските на Наполеон. След смъртта му е основана институцията на Инквизиторите над починалия дож, която иска да възпре неговите наследници, така че те да нямат властта на Барбариго, който е оставил лоша репутация за действията си; това кара наследниците да платят тежка неустойка.

Брак и потомство

∞ за Изабета Соранцо, от която има един син и четири дъщериː

• Франческо Барбариго († 1482)
• 4 дъщери

Източници

• Franco Gaeta, BARBARIGO, Agostino, в Dizionario biografico degli italiani, vol. 6, Roma, Istituto dell'Enciclopedia Italiana, 1964
• Barbarigo, Agostino, на Treccani.it – Enciclopedie on line, Istituto dell'Enciclopedia Italiana

В масовата култура

Появява се като таен съюзник във видеоиграта Assassin's Creed II. В следващите истории обаче той е споменат като антагонист.

Бележки

Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Agostino Barbarigo (doge) в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​ ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​